ГЬОТЕ И НИЕ

Венцеслав Константинов

                                                                                              В триумфа на чисто човешкото е смисълът и
                                                                                              значението на моето творчество и моя живот.
                                                                                                                                            Йохан Волфганг Гьоте


      Световната литература познава писатели, наложили за шеметно кратко време свой отпечатък върху епохата си, озарили като метеор мрачините на своя век и също тъй устремно и бързо залезли, без да оставят подире си голяма следа. Дръзко завладели съзнанието на съвременниците си с понякога мощни, но често актуални, насъщни идеи, те скоро го напускат, за ла отстъпят място на нови, по-поривисти, по-ярки, по-съвременни майстори на перото, които от своя страна споделят участта им.

      Има обаче писатели, на чиито книги е предопределена необикновена, неповторима съдба. Сякаш напук на времето, на забравата, на човешката жажда за ново и ново знание, тези книги не само не остаряват, но с всяко поколение читатели се възраждат с нова младост, с ново и ново значение. Те стоят по рафтовете на библиотеките ни, готови винаги да бъдат разлистени, извехтели от употреба, подчертани, отбелязани, украсени със съпричастни знаци, които идат да ни напомнят, че на това място нашата мисъл се е въздигнала, оживила, усетила духовен контакт през разстоянието на вековете. В тези едва ли повече от стотина на брой книги е насъбрано истинското идейно и образно богатство на световната литература, в тях се извисяват върховете на човешкото познание, в тях е скътана същинската, духовно сублимирана история на човешкия род.

      Сред тези редки книги, неподвластни на времето и преходността, свое особено място имат за нас, съвременниците на ядрената физика, кибернетиката и космическите изследвания, няколко от творбите на Йохан Волфганг Гьоте. Сега, след повече от две столетия, през които човечеството видя революции, войни, падения и подеми, през които бе създадена огромна, силна и проникновена литература, от сто и четиридесеттомното литературно наследство на Гьоте за нас има значение една малка част, но и тя изглежда достатъчна, за да осигури безсмъртие на неедин поет. Значение има за нас и житейският път на този гениален творец и още по-гениален човек, защото сам Гьоте схващаше живота си и се стремеше да го реализира като художествено произведение.

      Малко са световните писатели от такъв мащаб, белязани с толкова могъщ гений, които са живели в една тъй задушна, убиваща всякакви творчески пориви действителност. Преценявайки положението в Германия от края на XVIII век, Енгелс дава следната картина: "Всичко беше от гнусно по-гнусно и в страната владееше общо недоволство. Нямаше образование, средства за въздействие върху умовете на масите, свобода на печата, на общественото мнение, нямаше една горе-долу значителна търговия с другите страни; навсякъде само мерзост и егоизъм - целият народ бе проникнат от низък, раболепен, гнусен търгашески дух. Всичко беше прогнило, люшкаше се, готово бе да рухне и не можеше дори да се надява на благотворна промяна, защото в народа нямаше такава сила, която би могла да унищожи разлагащите се трупове на отживелите учреждения..."

      И тъкмо тази "позорна политическа и социална епоха" става в същото време велика епоха на немската литература, на немската култура. В нея се раждат всички велики умове на Германия - поетите Гьоте и Шилер, философите Кант и Фихте, последният велик немски метафизик Хегел и създателите на "научния социализъм" Маркс и Енгелс. Но как една тъй бедна откъм социални явления действителност ражда такива могъщи духовни плодове, как едно нищожно битие успява да породи едно извисено, отскочило далеч напред съзнание? Всъщност тук логическото противоречие е привидно. Именно липсата на всякакво поле за социална деятелност отпраща надарените умове към "царството на идеите", подхранва типично немския ирационален дуализъм, развихрил в Германия през XIX век романтизма, а в по-ново време националсоциализма. Житейският конформизъм е който дава възможност на духове като Гьоте и Хегел да се извисят до своите гениални умопостроения и същевременно ги белязва със срамния печат на филистерството. И пак Енгелс пръв ще повдигне смокиновия лист на еснафското благоприличие, за да охарактеризира с точен и ярък щрих този "най-велик сред немците", превърнал се дори за нас в символ на една нация, на една епоха. "В Гьоте постоянно се води борба между гениалния поет, на когото пълната посредственост на окръжаващата го среда му внушава отвращение, и боязливия син на франкфуртския патриций или ваймарски таен съветник, който, се вижда принуден да сключи примирие с тази посредственост и да привикне с нея. Така Гьоте е ту колосално велик, ту дребнав, ту непокорен и насмешлив, презиращ света гений, ту предпазлив, от всичко доволен, ограничен филистер. И Гьоте не бе в състояние да победи ''немската мизерия'', напротив тя го побеждава."

      Твърде млад съзнава Гьоте тази нещастна и същевременно тъй полезна черта на своя характер, а и на своето време. По темперамент, по духовна нагласа той се стреми към практически живот, а практическият живот, който го окръжава е жалък. От друга страна "царството на идеите" го и привлича, и отблъсква - неговата затвореност, абстрактност, надутост му е органически непоносима. И едва двадесетгодишен, изправен пред тази дилема, Гьоте по хамлетовски ще възкликне в своя "Фауст":

                                                  Не съм на бог подобен! Изтрезнях!
                                                  Аз червей съм, заровен в кал и прах,
                                                  когото пешеходецът без жал
                                                  премазва и погребва в прах и кал.

      Но Гьоте живее не само в Германия, той живее в XVIII век, "века на Волтер", времето на голямото странстване на идеите и обединяването на умовете. Не случайно Гьоте ще създаде понятието "световна литература", което ще се напълни с истинско съдържание едва в наши дни. Младостта на Гьоте протича в духовно съпричастие с идеите на френските енциклопедисти и просветители. Особено скъп на пантеистичната му душевна организация е повикът на Русо "назад към природата". Именно в природата Гьоте ще подири онази хармония, която болезнено му липсва в социалния живот. Ще я подири и в любовта, тъй като тя му се струва най-естественото човешко състояние, възвръщащо загубеното единение с макрокосмоса и неговите сили, На "вечно женственото" и на природата той ще изпее най-красивите си, най-светлите си песни, които и до днес очароват с неподправената си свежест и сърдечност.

      Ала природата и любовта не могат да заситят за дълго, камо ли завинаги, копненията на един разнопосочен, пълнокръвен дух. Гьоте като активна натура жадува дела, жадува промени в общественото устройство, извършени от титанични личности. В душата му бушуват "бурните устреми" на времето с пълна сила. Вътрешният му бунт срещу деспотизма, срещу феодалния абсолютизъм се излива в стихове, в остри сатири и памфлети. Едва ли има по-ярък израз на революционните настроения на немската младеж през бурноустремния период от химна на Гьоте "Прометей". Но Прометей е образ, взет не от действителността, а възникнал от една идея - абстрактна, символична. Гьоте сам съзнава това и не само боязливостта на характера, но и желанието да допринесе реално за усъвършенстването на общественото устройство го изпращат във ваймарския двор. А може би и волтеровската илюзия, че поетите трябва да бъдат "учители на монарси", го тика към тази стъпка. И във Ваймар Гьоте се предава на административна, научна и практическа дейност. Резултатите са оскъдни и това е днес лесно обяснимо, но по-важното е, че Гьоте успява да съчетае своите поетически вълнения с обществения труд на човека на делото. И тъкмо тук Гьоте се появява като една съвременна, близка на нашето светоусещане личност, развила се в пълна степен от заблудите на едно абстрактно познание до реалистичната преценка на житейските стойности. За Гьоте важат в пълна сила бележките на Шилер за "Фауст", тази феноменология на човешкото: "Фауст, фантастът, който наивно вярва, че може да надзърне в дъното на световните тайни и да изживее безгранично и егоистично сърцето си, трябва накрая да се убеди в суетността на подобни стремежи и да съзнае своето надлично и благородно предназначение." Няколко месеца преди смъртта си Гьоте успява да завърши "Фауст", а с това и своето жизнено дело, понеже съумява да предаде на поколенията своето прозрение за хармонично, природосъобразно и преди всичко дейно съществование.

      Вековете не погубиха, а и не могат да погубят голямото човешко дело на Йохан Волфганг Гьоте, понеже в него той се докосва до онези висоти, към които невидимо е устремен и нашият ден...





Wenzeslav Konstantinov, Goethe und Wir
- In: в-к "Литературен фронт", София, бр. 35, 29 август 1974.



© Венцеслав Константинов, 1974

| top | home | e-mail |

Created: 26.06.2009
 WEB Design © DarlSoft Workshop