ФРИДРИХ ХЬОЛДЕРЛИН

Венцеслав Константинов


      Истински открит за литературата едва през XX век, Фридрих Хьолдерлин - по думите на Стефан Цвайг - се възправя пред културния свят като прекрасна антична статуя, лежала дълго време заровена в земята. Неговият XVIII век не го разбира, защото поетът проявява пълна неспособност да се справи с изискванията на практическия живот и действителността. Неговата натура е лишена от виталност, енергия, упоритост, от жизнелюбие и деловитост; в своята беззащитност тя губи самообладание при всеки допир с низостта на немския филистерски бит и намира накрая убежище в лудостта... Дори такива великани на духа като Гьоте и Шилер виждат в младия Хьолдерлин един "крайно субективен идеалист, който се е затворил в себе си и не умее да прехвърли мост към съвременния свят". Но ще измине повече от едно столетие и онова, което някога са смятали за недъг на таланта, ще заблести пред човечеството като ярко творческо своеобразие, като поетичност от нов, непознат вид. Защото тъкмо усредеността на Хьолдерлин в съкровената лирична същност на човека, дълбоката музикалност на неговото светоусещане, го превръщат в космически поет, който чрез разкриването на личната сърдечна вселена се слива със световната цялост. А тази цялост за Хьолдерлин е Природата с нейните могъщи тайнствена сили, които той назовава с имената на древногръцките божества: Земя, Хелиос, Луна, Аполон, Дионис. Боговете на Хьолдерлин са езически по своето предназначение и обитават праелемента на живота, който поетът гальовно нарича "Татко Етер".

      Така в стихотворението "Когато бях момче" Хьолдерлин възстановява изгубеното единство на цивилизования човек с Всемира, с горите и цветята, с ветровете и небето, с тревите и слънцето, даващи облика на тази наша Земя.

                                                            Когато бях момче,
                                                            избавяше ме често някой бог
                                                            от укорите й от пръчката човешка,
                                                            играех си тогава
                                                            в горичката с цветята,
                                                            а ветровете на небето
                                                            играеха със мен.

                                                            И както на тревите
                                                            сърцето радваш ти,
                                                            когато крехките ръце
                                                            към теб простират те,
                                                            тъй радваше и моето сърце
                                                            ти, татко Хелиос! И бях като Ендимион
                                                            любимец, твой
                                                            света Луна!

                                                            О, всички вие верни
                                                            и дружелюбни богове,
                                                            да знаехте
                                                            как любеше ви моята душа!

                                                            Не ви зовях тогава
                                                            по име още, а и вие
                                                            не ме наричахте, тъй както хора се наричат,
                                                            когато се познават.

                                                            Но вас познавах по-добре,
                                                            отколкото съм някога аз хората познавал,
                                                            мълчанието на Етера разбирах,
                                                            речта човешка не разбрах.

                                                            На шумолящата гора
                                                            съзвучието ме отгледа
                                                            и сред цветята да обичам
                                                            се учех аз.

                                                            На боговете във ръцете аз отраснах.

      От любовта към природата възниква у Хьолдерлин и привързаността му към родината с нейните старинни градове и тихи селца, поражда се преклонението му пред човешките творения. Така неговото чувство се слива с предметния свят, и пейзажът или гледката се превръщат във възвишена художествена реалност. Поетът рисува с багрите на сърцето си късния есенен ден, в който гроздето налива плод, възпява стихналото поле сред щедрата родитба на жътвата, спокойната сянка на малката хижа, пред която седи морният орач, заслушан в глъхнещия вечерен звън на далечни камбани. Създателят на тези картини обаче не казва нищо за себе си, дори не присъства в изображението като зрител. Тъкмо това освобождаване от лирическото "аз" е новото, непознатото дотогава в поезията на Хьолдерлин.

      В стихотворението "Хайделберг", посветено на стария немски университетски град, поетът съгражда една вселена от радост, окриленост и жизнен смисъл, в която той заживява по-истински отколкото в действителния свят.

                                                            Отдавна те обичам, бих желал за моя радост
                                                            да те наричам майка и да те даря със песен,
                                                            скъп град, от градовете селски
                                                            най-хубавият, който съм видял.

                                                            Криле над върховете както птицата разперва,
                                                            над светлата река, залъкатушена край тебе,
                                                            извива мостът лек и гъвкав,
                                                            звънти весден от хора и коли.

                                                            Магия чудна, сякаш пратена от боговете,
                                                            привърза ме към този мост, когато преминавах,
                                                            и мамеха ме в планината
                                                            навътре приказни далечини.

                                                            и младата река потегляше през равнината
                                                            печално-весела като едно сърце, което
                                                            се хвърля, гибел възжелало,
                                                            на времето във тъмните вълни,

                                                            Даряваше ти извори на нея, бегълката,
                                                            и хладни сенки, следваха я с поглед бреговете
                                                            и във водите неспокойни
                                                            трептеше миловидния им лик.

                                                            Но виснеше над долината замъкът огромен,
                                                            изпитал не една съдба, до своите основи
                                                            от бури и от дъжд разяден;
                                                            а слънцето разливаше безспир

                                                            лъчи над исполинската старееща картина,
                                                            за да я подмлади, и зеленееше се вредом
                                                            бръшлянът жив; отвъд стените
                                                            шумяха дружелюбните гори.

                                                            Цъфтяха храстите надолу чак до долината
                                                            и твойте светли улички почиваха безгрижно
                                                            между ухаещи градини
                                                            по хълма и по прелестния бряг.

      Поетът прославя видимия свят в своето завръщане към него от "царството на идеите". Възвисен от хуманистичните представи за античността, той се е домогнал до нови измерения на реалността, а те го примиряват с човешкото несъвършенство и му позволяват да хвали там, където съвременниците му намират само низост и тесногръдие. Човеколюбието на Хьолдерлин не е само ласкаво отношение към себеподобните, в него има и откривателство на неподозирани безсмъртни заложби, и нежен упрек към недъзите на тази "от всички твари най-честита на света". За Хьолдерлин единственият посредник между Природата и Човека днес е поетът, който, подобно на детето, все още общува с първичните и неизменни сили на мирозданието. Затова песента, този небесен дар, творецът трябва да предаде на народа си, на своята нация, а с това и на цялото човечество. Най-висшата си задача в този свят поетът ще изпълни, когато се превърне целият в слово и музика, когато пресътвори живота в химни и елегии. Едва тогава душата му ще получи святото право на покой в Оркуса, царството на мъртвите.

      В стихотворението-молитва "Към Парките" Хьолдерлин се обръща към древните богини на съдбата и на смъртта със съкровената молба да предоставят на песните му време, за да узреят, да се превърнат в нужен и скъп за хората плод.

                                                            Едно лято само, Всевластни, ми дайте,
                                                            една още есен, да узрее песента ми,
                                                            та после с охота сърцето ми, сито
                                                            от сладките звуци, в мен да умре!

                                                            Душата, която в живота божествено право
                                                            не вкуси, не ще да намери покой и в Оркуса;
                                                            но ако с най-святото нещо, което
                                                            сърцето ми сгрява, Поезията, нявга успея,

                                                            тогава добре си дошла, тишина на подземния свят!
                                                            Ще съм доволен, макар и звукът от моята лира
                                                            да не ме съпроводи там долу; като боговете
                                                            един път живях, и друго не искам.

      Творчеството на Хьолдерлин има своите корени в немското Възраждане, но то се изтръгва рано от просветителските илюзии на епохата си и се отправя към един свят, освободен от социални и естетически предразсъдъци, свят на възвръщане към праосновите на живота и същевременно на ново духовно братство между хората. Личната съдба на Фридрих Хьолдерлин е необикновено трагична - половината си живот той прекарва в душевно помрачение, но поетичните му откровения са пронизани от дълбоки, разтърсващи прозрения за мястото на човека върху тази Земя. Неговото съдбовно преклонение пред Красотата и Творчеството, подхранвано от страданието му по любимата Диотима, го прави вечно съвременен, дарява го с вечно присъствие в световната култура, превръща го в олицетворение на самата Поезия.





Wenzeslav Konstantinov, Friedrich Hölderlin
- Радио София, пр. "Орфей", 7 август 1979.



© Венцеслав Константинов, 1979

| top | home | e-mail |

Created: 26.06.2009
 WEB Design © DarlSoft Workshop