ПОЕЗИЯТА НА НИКОЛАУС ЛЕНАУ

Венцеслав Константинов


      Сред искрящата плеяда на поетите-романтици, възпели през XIX век свободата и поривите на необикновената личност, която се бунтува срещу оковите на действителността, особено място заема Николаус Ленау. Наричат го австрийския Байрон заради дълбоката емоционалност и трагизма на лириката му, наричат го и австрийския Хайне заради пластичността на изображението му и съкровеното чувство към природата. Биографията на този дълбоко страдащ поет, е особено показателна за характера на епохата.

      Николаус Франц Нимбш фон Щреленау, както гласи пълното му име, се ражда през 1802 г. в днешна Тимишоара в семейството на обеднял офицер. Още като дете той изгубва баща си и израства под настойничеството на майката в потискаща дребнобуржоазна среда. Отрано влюбен в просторния унгарски пейзаж и в пламенните жители на пустата, дълбоко потресен от народните въстания срещу Наполеон, младият Ленау пристига във Виене и се записва да следва философия, право и медицина. Сприятелява се с австрийския драматург Франц Грилпарцер и с композитора Йохан Щраус. Движен от вътрешно неспокойство, Ленау изоставя следването си и окрилян от надежди, заминава за Америка, откъдето се завръща една година по-късно разочарован от хищнческата жажда за печалби в Новия свят. Отново във Виена, той се влюбва нещастно в София Льовентал, жена на свой приятел, и това го хвърля в тежка душевна борба. Нарастващата меланхолия и дълбокият копнеж по свободен и смислен живот разяждат поета, който напразно се опитва да получи назначение като професор по естетика във Виенския университет. Ленау не може да се приспособи към съществуващите нрави и е постоянно изпълнен с никога незадоволено очакване за щастие и творческо удовлетворение. На четиридесет и две годишна възраст той преживява първата си душевна криза. Три години по-късно поетът е настанен в клиниката за душевно болни в Обердьоблинг край Виена, където след още три години умира в пълно умопомрачение.

      Поезията на Ленау е проникната от страдание и възторг, в нея разбунената душа на твореца непрекъснато дири светла пролука през мрака на покрусата и огорченията. Поетът предпочита есенните мотиви с мекия блясък на залеза над смълчаните планини, с нежната прозрачност на въздуха, който бавно натежава от багрите на нощта. Ленау е майстор при предаването на всички отсенки на мимолетното настроение, но и на страстното опустошително чувство, което не дарява радост, а е извор на мъка - такава е за него любовта, възпявана и губителна. В прочутите му "Песни на тръстиките" любимата се възправя пред поета като могъща и страшна природна стихия:

                                                                          Залезът гори,
                                                                          облаци чернеят,
                                                                          сякаш сред искри
                                                                          ветрове лудеят!

                                                                          Мълнии отвред
                                                                          гонят се в небето;
                                                                          образът им блед
                                                                          странства из полето.

                                                                          В мен се възкреси
                                                                          гледка величава:
                                                                          твоите коси
                                                                          бурята развява!

      Много от песните на Ленау се възприемат като народни творби, тяхната мелодичност и искрена сантименталност им е съхранила траен живот в съзнанието на поколенията. Ето как в книгата си "Немски поети" Пенчо Славейков изразява преклонението си пред гения на Ленау: "Особено на млади хора, като на мене едно време, Ленау ще се харесва със своята меланхолия и с вълшебната музикалност на стиха... Неговите пейзажи са едни от най-дивните в немската лирика, и темпераментът на Ленау е добил може би най-добър израз в тях. Не една от неговите песни е бисер. И не само по външен вид, по дивната форма на златната рамка, в която им е намерил място майсторът... Рожби на болка, никой не може да заподозре песните на Ленау в неискреност."

      Любовта и природата са централните мотиви в неговото творчество. "Мировата скръб", която изпълва много от меланхолично-елегичните му стихотворения, носи бунтовни черти и подобно на други големи поети от първата половина на XIX век - като Байрон или Леопарди - Ленау изразява чрез личната си проблематика безизходицата от обществената криза на времето. Така и в стихотворението му "Небесна печал" природата е издигната до символ на метежната човешка душа, която търси светла пролука сред мрака на покрусата.

                                                                          Блуждае плахо по лика небесен
                                                                          гнетяща мисъл - облакът бурлив;
                                                                          и като луд, обзет от пристъп бесен,
                                                                          шубракът се извива в порив див.

                                                                          Далеч в небето гръм отеква вяло,
                                                                          премигват там светкавични зари;
                                                                          - така трепти око, сълза наляло, -
                                                                          и скъден лъч в ресниците гори.

                                                                          Мъгли летят безшумно над полето,
                                                                          студени сенки пъплят - мрачна сган;
                                                                          в печален размисъл мълчи небето
                                                                          и слънцето затиска с тежка длан.

      Ленау посвещава пламенни стихове на чешкия национален герой Ян Жишка, и на изгорения на клада като еретик италиански реформатор Савонарола. А в прочутото му стихотворение "Есенно чувство" вече прозвучават някои от типичните за епохата революционни мотиви:

                                                                          С гняв шуми дъбакът стар,
                                                                          тъне в облаци небето;
                                                                          севернякът - зъл хусар,
                                                                          Гони друмника в дерето.

                                                                          Както вятър есенес
                                                                          шета лудо из горите,
                                                                          тъй разбужда блян злочест
                                                                          стара горест във гърдите.

                                                                          Брули вятър поривист
                                                                          сетните листенца леки;
                                                                          падат тихо лист след лист,
                                                                          скриват горските пътеки.

                                                                          И не виждам вече път,
                                                                          а умора ме застига;
                                                                          тука, в този мрачен кът,
                                                                          моят гроб ще се издига.

      Най-проникновено и с голяма поетическа сила поетът пресъздава образа на романтичния неукротимо-пламенен герой в драматичната си поема "Фауст". Тук Ленау се противопоставя на Гьоте, чието разрешение на проблемата за човека му изглежда вече невъзможна след потъпкването на революционните идеали. Достигнал до умопомрачение от отчаяние, романтичният Фауст на Ленау приема безволно оброка с дявола, който го кара да избира между блудкав живот, изпълнен със скотско търпение, и смело проникване до истината за света. Ето как Мефистофел изкушава героя на Ленау, преди той да подпише съдбовния договор:

                                                                          Глупец бе ти, но в този час
                                                                          спогодба ти предлагам аз!
                                                                          Тиранът стар държи човека
                                                                          в набожен страх от памтивека.
                                                                          Но моят враг не ме възпира
                                                                          за лов да бродя из всемира -
                                                                          стани ми спътник в този лов
                                                                          и аз, кълна се, съм готов
                                                                          загадката да ти разкрия
                                                                          на междузвездната стихия!
                                                                          А с чест и слава, власт и злато
                                                                          ще те отрупам пребогато!
                                                                          Душата ти - без туй е ясно -
                                                                          ще влезе в сметката негласно.
                                                                          Та нека с кръв и серен дим
                                                                          с теб малък договор скрепим:
                                                                          туй петльово перо вземи -
                                                                          в гората двама сме сами...

      Драматичната поема на Ленау завършва със самоубийството на Фауст, който не намира утеха нито в познанието, нито в бога. Така напразното боготърсачество става главният момент в поемата. И този мотив, напомнящ вече за Достоевски, ще добие огромно разпространение в литературата на XIX век, който по думите на Георг Брандес изживява всички страдания на Фауст, понася всички негови мъки.

      Въпреки мрачните нотки в поезията му, Николаус Ленау остава една от най-ярките фигури на късния романтизъм в австрийската литература. Защото на нерадостната действителност той противопоставя прекрасната си мечта за един свят на всечовешка любов и неспирно творчество.





Wenzeslav Konstantinov, Nikolaus Lenaus Lyrik
- Радио София, 11 януари 1979.



© Венцеслав Константинов, 1979

| top | home | e-mail |

Created: 26.06.2009
 WEB Design © DarlSoft Workshop