МЪДРОСТТА НА СЕБЕОТРИЦАНИЕТО

Венцеслав Константинов

                                                                        Голяма истина е, че който
                                                                        отдава живота си, го спечелва.
                                                                                                        Томас Ман


      От "неписаните" мемоари на Катя Ман не узнаваме почти нищо ново и изненадващо за творчеството на великия й съпруг, "последния представител на една велика епоха", както самият той се определя. Всичко важно отдавна е изложено и сакрализирано в обширната му естетика, както и в планината от съчинения върху създаденото от него. Но от тази неголяма книга научаваме нещо, което липсва другаде - долавяме атмосферата и стила на един живот, от който израства гигантско литературно дело; проникваме в умението да се изграждат най-благоприятните условия за творческо себепостигане на голямата личност; разбираме онова всекидневно изкуство на човека от втори план, на една жена, която никога не се изявява, защото смята това за нередно, но като съпруга, майка и спътница създава свой житейски шедьовър.

      През 1924 година излиза романът "Вълшебната планина", книгата, която е държала своя автор в магически плен цели дванадесет години. В основата й са впечатленията, които Катя Ман добива от престоя си в санаториум за гръдоболни в Давос през 1912 година. Тя разказва на мъжа си случки и дочути истории, описва му човешки образи и душевни състояния, споделя свои наблюдения и мисли, но после изрично подчертава, че не е взела участие в написването на книгата: само е създала предпоставките, организирала е уюта и спокойствието на творящия човек, насочила е съзнанието му, подкрепяла го е с непрестанна отзивчивост и вяра, бранила го е от делничните грижи и агресивната възбуда на околните. За онези години синът й Клаус Ман си спомня в книгата "Повратната точка": "Сред общата обърканост имаше само един човек, който обхващаше цялостно сложните драми и интереси на различните обитатели и гости на дома ни - това беше моята майка. Тя привидно забравяше или объркваше най-простите неща, но притежаваше организаторски гений, произлизащ не от разума, а от сърцето. Основният й интерес бе насочен винаги към благополучието и творчеството на баща ни, но все пак тя успяваше да се заеме и с нашите истории, да подкрепя и приятелите ни с отзивчивост и умен съвет. Цялата къща отиваше при нея - всеки с грижите, надеждите и оплакванията си."

      Животът наоколо е изпълнен със заплахи за духа, с мъчителни или радостни събития, които еднакво завладяват съзнанието и го откъсват от художествените задачи. През 1927 година се самоубива и втората сестра на Томас Ман, заплетена в неизяснени обстоятелства. А през 1929 година идва Нобеловата награда и писателят пътува за Стокхолм заедно с жена си. Тя непрекъснато е до него, край него, като духовен "оръженосец" или просто ангел-хранител. "Очерк за моя живот" (1930) Томас Ман приключва с думите: "Дължа безкрайна благодарност на жената, която вече почти двадесет и пет години споделя всичко в моя живот, този тежък, изискващ преди всичко търпение, но поддаващ се лесно на умора и объркване живот, който не зная как щеше да протече, ако не беше умната, смела и нежно-енергична подкрепа на изключителната ми спътница."

      Само три години по-късно ще започнат пътищата на емиграцията - Швейцария, Франция, отново Швейцария, накрая прекосяват океана. Семейството на Томас Ман е лишено от германско гражданство, в Германия фашизмът е опустошил духовния пейзаж на страната, в Испания е започнала Гражданската война - по фронтовете обикалят Клаус и Ерика Ман като военни кореспонденти, домът в Мюнхен с ценни книги и архив е конфискуван от нацистите, започнал е "страхът и мизерията на Третия райх". При тези непосилни условия Томас Ман създава мамонтовата си творба - тетралогията "Йосиф и неговите братя". Ето какво си спомня Клаус Ман за времето, когато семейството току-що се е преселило в САЩ: "От девет сутринта до обед се вършеха вълшебства в кабинета - така бяхме свикнали, така си и оставаше, дори през тази година на изчакване. А онова, което майка ни вършеше и постигаше не само от девет до дванадесет, но през целия ден и винаги, навярно също бе някакво вълшебство. Енергията, възникваща от любов, запазва своята магическа сила и устойчивост. Тя не отслабва, изглежда неизчерпаема - тази вдъхновена от сърцето и подхранвана от съкровено чувство енергия. Спътница в живота на една трудна творческа личност, майка на шест деца, които от своя страна съвсем не са много лесни - колко дейно съучастие, колко съвети и утешения, колко снизходителност се очакват от нея! Задълженията и са безброй; безбройни са жертвите, които тя принася. Но задължения и жертви - това е за нея нещо естествено; 'Затова съм тук!' Докато върши чудеса, тя умее да се шегува. Макар да приема службата си съвсем сериозно, избягва тържествените физиономии и жестове; защото към нейната служба спада ведростта. Тя живее само за другите и почти не мисли за себе си: 'Та за какво? Аз не съм толкова важна...' Никой друг член на семейството не е толкова невзискателен. И все пак то нямаше да съществува без тази жена и тази майка. Какво ли щеше да стане от нас - от трудния творящ човек и от шестте не съвсем лесни деца, - ако малкият кръг не бе пазен и стоплян от неуморната енергия на тази любов?"

      Годините носят нови изпитания за духа и здравето на писателя. Започнала е Втората световна война; в емиграция умират родителите на Катя Ман; Томас Ман се подлага на тежка операция - рак на белите дробове. Въпреки всичко написва "Доктор Фаустус", по настояване на жена си. През 1949 година в Кан се самоубива Клаус, на другата година умира Хайнрих Ман - братът, с когото го е свързвала и разделяла обща литературна съдба, противоположни политически и естетически възгледи, все пак най-близкият му човек от любекското семейство. Отново преселване в Европа, изморителни пътувания, мъчителни срещи и подновени приятелства, почести и тревоги. Въпреки всичко написва "Избраникът". И не са само думи на уважение и любов, които Томас Ман изрича за седемдесетия рожден ден на своята съпруга, отпразнуван на 24 юли 1953 година в Цюрих, две години преди смъртта му: "Черният ангел, който разперва ръце и праща всекиго насаме с неговото небитие - наистина ли притежава той повеление и власт да извършва това във всеки от случаите? Не вярвам. Точно тези дни на нейната годишнина и цялата благодарност, възхищение и почит, които се отправят към нея, ме карат благочестиво да се съмнявам във възможностите на ангела. Онова, което е било, то ще остане като битие. Ние ще останем заедно, ръка за ръка, дори в царството на сенките. Ако на моето творчество, есенцията на битието ми, е отсъдена посмъртна слава, с мене, до мене ще живее тя. Докато хора си спомнят за мене, ще си спомнят и за нея. Ако потомците кажат добра дума за мене, тя ще се отнася същевременно за нея."

      Такава се възправя Катя Ман от своята книга, за да застине пред нас като символ на вярност и отдаденост на една "обща идея". Виждаме я като "приказна принцеса" в деня на сватбата й - образ, изпълнил страниците на романа "Кралско височество"; - виждаме я заобиколена от нейните деца в Бад Тьолц на Изар, където семейството е купило малко имение, там - по спомени на Клаус Ман - тя е обличала своята "българска рокля" от ленен плат с пъстри шевици; виждаме я как с неимоверни усилия осигурява прехраната на челядта си в трудните години на Първата световна война; виждаме я как с естествения си реализъм съветва своя мъж да издаде "Йосиф и неговите братя" на части; но най-вече я виждаме в ролята на Леонора от "Фиделио", която предпазва съпруга си от наплива на делничните грижи и от всички нежелани посетители, смущаващи спокойствието и работния му ритъм.

      "В семейството ни трябва да има поне един човек, който не пише", казва Катя Ман в началото на книгата си. И тя остава вярна на своята "нетворческа" същност - мемоарите й са всъщност преработени интервюта, дадени през 1970 година пред телевизията. В книгата се е загубило нещо от очарованието на разговора, от жестовете и мюнхенския акцент на близо деветдесетгодишната старица, но в нея е съхранен духът на семейната общност, а също мъдростта на едно почти библейско дълголетие, постигнато в епоха на войни, разруха и загуба на морални устои.

      На своята петдесетгодишнина Томас Ман бе казал: "Ако имам някакво желание за посмъртна слава на моето творчество, то е да кажат за него, че е жизнерадостно, макар да познава и смъртта." За тази жизнерадост и в смъртта е допринесло трайното присъствие на единствената спътница, на голямата любима, на необикновената жена Катя Ман. От едно семейно писмо узнаваме, че още от младини тя мечтаела за надгробен паметник с надпис:

      "Нищо не е раздадено напразно."





Wenzeslav Konstantinov, Die Weisheit der Selbstlosigkeit
- In: Катя Ман, "Моите неписани мемоари", Издателство "Народна култура", София, 1989.



© Венцеслав Константинов, 1989

| top | home | e-mail |

Created: 26.06.2009
 WEB Design © DarlSoft Workshop