ДУХОВНОТО ПРОСТРАНСТВО НА АВСТРИЙСКИЯ РАЗКАЗ

Венцеслав Константинов

                                                              "Победа ли? Надмогване е всичко!"
                                                                                                                          Рилке


      Особеното географско положение на Австрия в Европа е причината тук да се срещнат, за да се оплодят взаимно, германският, романският и славянският свят. В този културен басейн отлежават стари испански и бургундски влияния, напластяват се артистични внушения от италианската древност, раздвижени от багреното разнообразие на далматинския фолклор, на маджарските и румънските сказания, на циганските напеви от подунавските области.


      Духовен универсализъм

      Източната волност и западното ценностно съзнание, северната вглъбеност и южната отзивчивост към живота създават тук атмосферата на истински духовен универсализъм. Мнозина пражки писатели, като Густав Майринк, Райнер Мария Рилке, Франц Верфел, Франц Кафка, Макс Брод и Йоханес Урцидил, донасят в австрийската литература тайнствената светлина на приказния град и тя остава там завинаги, безплътна и незаличима.

      Всичко това изпълва духовната изява на съвременния homo austriacus с лиризъм, задушевност и съзерцателност. Още Адалберт Щифтер изрази основната черта на австрийското умонастроение с думите: "Умереността е сила, страстта - слабост." Но тази външна пасивност и изравненост на характера се компенсира от влечението към сложни психически движения, към подмолите на съзнанието, отдето извират демоничните сили на съществуването. Очи в очи с превратностите на националната си съдба, австриецът лесно се изпълва с ирония към света и себе си, но и с таен копнеж по смъртта и музиката на отвъдното. Тази необикновена музикалност създаде някога Моцарт и "виенската класическа школа", въплъти се в творбите на Шуберт, Брукнер, Малер, Брамс, Шьонберг, Берг, Веберн...

      В същото духовно поднебие се развива и австрийският разказ. Той се отделя от немския не само по характерните си сюжети и мотиви, но и по своя език. За писателя под Алпите книжовният език е "чужд" и той е принуден да го "изучи" с всичките му стилистични тънкости и мисловни отсенки. Така словото като изразно средство се превръща за него в съдбовно преживяване - за Карл Краус то е онова божество, което създава абсолютната мярка за стойност, за виенския философ Лудвиг Витгенщайн то определя границите на индивидуалния живот, а психиатърът Зигмунд Фройд потърси в езиковите грешки проявата на скритите пластове в съзнанието.

      Затова в своите най-дълбоки традиции австрийският разказ се отличава с особено чувство за фини езикови нюанси и словесна игра, с богата метафорика и с вкус към изразно експериментиране. А в тематично отношение тук преобладават камерните сюжети, психологическите етюди и не на последно място художественото осмисляне на смъртта и упадъка.


      Тримата влъхви

      Върху съвременния литературен процес в Австрия с неотслабваща сила продължават да въздействат творбите на писатели, чиито имена бяха "преоткрити" едва след Втората световна война. Тогава започна възшествието на "тримата влъхви" Роберт Музил, Франц Кафка и Херман Брох, а ново значение добиха белетристите, дошли от славянските културни региони - Франц Верфел, Георг Сайко, Йозеф Рот, Манес Шпербер (Галиция), Йодьон фон Хорват (Хърватско) и Елиас Канети (България). Първомайсторите на австрийската психологическа школа издигнаха изкуството на разказа до бляскави висоти.

      Роберт Музил се зае с анализа на личността и нейните станали сякаш самостойни качества. Той черпеше идеи от Айнщайновата "Теория на относителността" и от квантовата физика, за да създаде духовна и социална панорама на виенското общество в навечерието на войната, която донесе гибелта на Хабсбургската монархия. Франц Кафка описа застрашената от отчуждение човешка общност и моделира "света на бащите", където себеосъществяването ставаше невъзможно. В разказите си той предсказа десетилетия по-рано изстъпленията на фашизма, който невидимо настъпваше в политическия живот на Европа. Херман Брох въведе в творбите си космически тонове и мелодии, като закодира страданието от непостижимостта на собствената личност в сложен, но многозначителен шифър.

      В разнообразното си творчество Франц Верфел обрисува разпадането на нравствените ценности след залеза на империята и потърси опора във фантастичните си идеи за бъдещето. А Георг Сайко постави мъчителните въпроси: Кои сме ние всъщност? Какво представлява човекът? Докъде се простират границите на нашето съзнание? В творбите си, изпълнени с метафорична образност и поетични внушения, Йозеф Рот изрази копнежа по недействителното, който извисява съдбата ни до необичайни върхове, за да ни запокити след това в бездната. Хаймито фон Додерер разкри противоречието между живота и "финалното мислене", което не е в състояние да обхване мистерията, музикалността на съществуването. А Йодьон фон Хорват проникна в душата на дребния буржоа, в когото виждаше "гробокопач на демокрацията и причинител на всички катастрофи в нашия век". Елиас Канети донесе от своя Русчук схващането за неповторимостта на човешкото същество, скрило зад "акустична маска" замечтаното си, самотно лице.

      През петдесетте години в австрийската литература се надигна цяла вълна от творци, които тръгнаха по дирите на Кафка, омагьосани от зловещо-приказната атмосфера на някогашната Прага, от мистерията на славянската стихия, която те познаваха от книгите на Гогол, Достоевски и Чехов. Едни писатели като Валтер Томан се заловиха с научна добросъвестност да анализират скритите мотиви на човешкото поведение, а други като Ерих Фрид изпълниха своя нравственокритичен космос с отзвуци от романтичната образност на Аделберт фон Шамисо и Е.Т.А. Хофман, за да изразят абсурда на цивилизацията. А Илзе Айхингер, която за разказа си "Огледална история" получи наградата на "Група 47", издигна своя "призив за недоверие" към обществените условности, породен от копнежа по един свят на свобода, душевен мир и житейско удовлетворение. Тук намира своето място и неголямото творчество на рано напусналата тази земя Херта Крефтнер, която съзнателно сблъска действителността с бляна, за да разруши и последните илюзии на надеждата.


      Магически реализъм и социална критика

      Мнозина от австрийските разказвачи, родени през двадесетте години на XX век, бяха прекарали унизителна и тежка младост, изтърпели бяха седемте "срамни години" на нацистката диктатура, страданията от войната и от разпокъсаността на родината им по време на десетилетната чужда окупация. Повечето от тях вместо латински и гръцки в своите "години на учение" бяха опознали мелниците на смъртта и ужаса на самотата в големия град.

      Художествен отдушник тези писатели намериха в "магическия реализъм" - така свойствен на австрийския национален дух. В творбите на някои от тях като Ханс Леберт се смесиха религиозни и светски елементи, стълкновиха се духовното и сетивното, ведрата усмивка и мъченическата гримаса. Други като Ханс Карл Артман откриха за литературата локалния диалект и бароковата образност, вдъхнаха нов живот на традиционния виенски черен хумор. А Томас Бернхард създаде цяла "космогония на болното съзнание", в която страданието и смъртта добиха особена стойност като тайнство на познанието.

      Естественото противодействие на тези "крайни" тенденции намери израз в социалната критика на ред писатели от средното поколение. Творци като Херберт Цанд, Райнхард Федерман и Герхард Фрич потърсиха оцелялата човешка самоличност сред развалините на следвоенна Австрия. Разказите им бяха облъхнати от съзидателен копнеж по реална красота и добро, придаваха на житейския миг нови, внушителни с истината си измерения. А залцбургският писател Герхард Амансхаузер съзнателно изпълни прозата си с "по-висша ведрост", като свърза своя социален ангажимент с нуждата да проникне чрез творбите си до най-широките читателски маси.


      Тоталната реалност

      След като през 1955 г. бе подписан държавният договор и се създаде Втората република, пред австрийските творци се изправи неумолимо въпросът за отстояването на националната самоличност. Писателите от "Виенската група" потърсиха разрешение в заниманията си с езика. Намериха опорни точки в неопозитивизма на Витгенщайн, като усвоиха възгледа, че мисленето на човека отговаря на неговото езиково равнище. Така, прониквайки в загадките на словото, те смятаха, че проникват в съкровената човешка същност. За тези писатели изкуството стана религия, която - в духа на Брехт - трябваше да промени общественото съзнание, а с това и действителността. Херберт Айзенрайх се устреми да пресъздаде онази "тотална реалност", за която някога говореше Рилке - тук натурата бе само повод, за да се изгради ново, по-истинско художествено единство. Ингеборг Бахман освободи нещата от техните исторически, сантиментални и дидактически внушения, за да слее всички смислови полета в едно - така животът и смъртта, външният и вътрешният свят, видимостта и сънят се изравняваха. А Петер фон Трамин с чувство за зловещ хумор смеси ужасното с абсурдното и създаде гротески с голяма художествена сила.

      През шейсетте години в Грац възникна група, която сякаш обедини всички водещи литературни тенденции. Младите "грацки автори" Барбара Фришмут и Михаел Шаранг засилиха политическия аспект на творбите си спрямо чисто естетическия. Те си поставиха за цел да изобразят днешната австрийска действителност незашифровано, за да въздействат по-лесно върху трудовите маси - това според Шаранг бе началото на един "борчески реализъм", който тепърва ще печели все повече последователи. А Петер Хандке - най-активният член на тази група - въстана срещу "езиковото грехопадение" на буржоазния свят и се зае да промени езика с надеждата, че по този начин ще допринесе за промяната на обществото.

      Това ново схващане за "действен реализъм" намери бързо своите млади привърженици, които пожелаха да изнесат битката за нови форми и съдържания извън границите на литературата и да я разпалят в социалния живот. Едни от тях, като Петер Хениш, направиха равносметка на политическото минало и подириха мястото на своето поколение в "света на бащите". А други като Франц Инерхофер изведоха на литературната сцена позабравения селски труженик, за да разрушат мита за нравствената съхраненост на провинциалния бит. А Хелмут Ценкер "преоткри" работника с неговите парливи проблеми в съвременното "индустриално общество".


      Тази панорама, която представя писатели от четири поколения, като цяло проследява едно закономерно развитие: през психологизма на предците, възпяването на страданието, магическите внушения, обществената критика и овладяването на езика като социална територия. В духовното пространство на австрийския разказ се надига художествена вълна, която черпи мощ от стремежа към нови, по-ведри междучовешки отношения.





Wenzeslav Konstantinov, Der geistige Raum der österreichischen Erzählung
- In: "Австрийски разказвачи", Издателство "Народна култура", София, 1981.



© Венцеслав Константинов, 1981

| top | home | e-mail |

Created: 06.09.2009
 WEB Design © DarlSoft Workshop