МЕЖДУ ИДЕАЛА И ЖИВОТА

Основни теми в лириката на Фридрих Шилер

Венцеслав Константинов



                                                      "Небето е раздвижено; върти се
                                                      неспирно онзи ветропоказател,
                                                      прелита бързо облачният рой,
                                                      разклатил се е сърпът на луната -
                                                      нито едно съзвездие не виждам...

      Такава е била нощта, онази майска нощ на 1805 година, когато по заспалите, замрели улици на Ваймар - от Еспланадата през пазарния площад и по Якобгасе - са носили към старото гробище при църквата "
Св. Якоб" тленните останки на Шилер. Не се разнася тревожен камбанен звън, който глухо и тежко да нарушава с тътена си среднощната тишина. Камбаните немеели. Немеел и обхваналата целия човешки живот "Песен за камбаната" на Шилер, чийто траурен звън придружавал един странник в последния негов път тук на земята..."

      С тези думи на любов и преклонение продължителят на хуманистичните традиции в немската култура Томас Ман въвежда голямото си есе за Фридрих Шилер - този наред с Гьоте най-велик представител на класическата немска литература, този любим на всички млади и пламенни сърца разностранен и необикновен поет, дълбок мислител, мощен драматург и красноречив историк...

      Малко са поетите, белязани с такъв волеви талант, които са живели в една тъй задушна, убиваща всякакъв творчески порив действителност. Шилер обитава една - според патетичните думи на младия Енгелс - "позорна политическа и социална епоха" на най-мрачен и тираничен абсолютизъм, станала в същото време най-значителна епоха в немската литература. Младостта си поетът прекарва, смазван от казармения режим на военната школа, където го е настанил вюртембергският херцог Карл Ойген. Този обезличаващ всички стремежи затвор става за Шилер символ на обществената действителност в Германия. Младата му душа жадува за свобода и доблестна човечност и едва деветнайсетгодишен Шилер започва да пише драмата си "Разбойници". Тази юношеска творба при премиерата си се превръща в искрата, която възпламенява натрупаното човешко недоволство - в залата на манхаймския театър могат да се видят бледи лица и стиснати юмруци, непознати хора се хвърлят един-другиму в прегръдките, чуват се възгласи на възторг и възмущение. А в това време младият автор стои скрит в директорската ложа, защото е напуснал военната школа и е дошъл в театъра без разрешение. За това му провинение обзетият от възпитателна мания херцог му забранява да пише "комедии и тямподобни", защото "наклонността към поезия оскърбявала законите на института". Шилер избягва от школата и започва да пише "Дон Карлос". С тази си драма той решава "като представи ужасите на инквизицията, да отмъсти за поруганото човечество и да прикове на позориш стълб отвратителните злодеяния на епохата". Поетът гордо заявява: "Аз искам кинжалът на трагедията, който досега само леко се е докосвал, да прониже в самото сърце тази човешка порода!"

      Така Фридрих Шилер поема творческия си път в една от най-метежните епохи в историята на немската литература - това е периодът на "бурните устреми". Младият поет отхвърля абстрактните просветителски спорове за свободата на чувствата и разума и въздига в култ силната, изключителна и "титанична" личност, която разкъсва оковите на времето си и се втурва към светлите брегове на волността и духовното съвършенство. Шилер възпява човешкото сърце като орган на познанието, прекланя се пред величието на Природата и Бога, порицава книжната мъдрост и културното лицемерие, роптае срещу потисниците на народа, защитава мъчениците на общественото неравенство и страдащите за истината. Така в лириката му се заражда темата за борбата срещу деспотизма, която трябва "да превърне в прах всички кралски тронове".

      В своята "Песен на конниците" Шилер ще изрази страстния протест на всички млади и възторжени души срещу ограниченията на личността и омразния политически гнет.

                                                      Напред! На конете! Дружно и днес
                                                      във бой свободата бранете!
                                                      Във боя мъжът сдобива се с чест
                                                      и там си изпитва сърцето.
                                                      Не ще го замести никой друг там,
                                                      на себе си той оставен е сам.

                                                      Другарю, напред! На коня лети,
                                                      разкривай във боя гърдите!
                                                      Животът ни млад кипи и ехти,
                                                      не скланял глава пред бедите!
                                                      И който живот не хвърли във бой,
                                                      напусто живот получил е той.

      След години вдъхновеният борец в битката срещу мракобесието Хайнрих Хайне ще възкликне: "Шилер в името на великите идеи на Френската революция разрушаваше умствените бастилии, участваше в изграждането на храма на свободата, оня велик храм, който трябва да съедини всички нации в една братска общност!"

      Тази общност, тази всехармония в човешките отношения може да бъде постигната според Шилер само благодарение на Любовта. Усвоил философията на Емпедокъл, поетът изразява възгледа, че любовта е осъществяване на някакво праединство, в което са живели в далечното минало душите на влюбените. Така любовта ще свързва хората и във Вечността, защото след смъртта настъпва единение на всички любещи души. Ако е вярно твърдението, че творчеството на истинския поет е винаги създаване на митове, то метафизиката на Любовта у Шилер става лирически мит, чрез който поетът се стреми да осмисли цялото човешко битие - не в името на Истината, а в името на Красотата! Нещо повече: за Шилер Любовта е космическа сила, която вдъхва живот на Вселената и поддържа света в хармония.

      В своята "Фантазия за Лаура" младият Шилер се пренася в далечното праминало, когато той и любимата му са били едно единно цяло, едно божество, един творящ живот, в който са се възземали до слънчевите хълмове на истината, разгадавайки всяка космическа тайна.

                                                      Назови, Лаура, този вихър,
                                                      който сплита здраво две тела!
                                                      Назови магията, която
                                                      властно слива две души в една!

                                                      Слънчев прах със слънчев прах се слепва
                                                      по повелята на Любовта;
                                                      тя сближава сферите небесни -
                                                      всичко във Вселената е тя.

      Зрелият поет продължава да схваща Любовта като висша ценност в човешкия живот. Но закономерно той свързва нейното обаяние вече с образа на конкретната жена, като утвърждава своя идеал за "красивата душа". За Шилер външната красота е само дар на природата. "Природата е дала красотата на телосложението, душата дава красотата на играта", пише той. Под "игра" Шилер разбира равновесието и хармоничното единство между сетивност и разум, между природното и нравственото начало. Тази морална красота, която придава на жената "грация и достойнство", разбужда в сърцето на поета прекрасна, възвишена любов.

      В стихотворението си "Среща" Шилер изразява своя съкровен копнеж по съвършената Жена, съчетала външното изящество с вътрешното благородство на духа.

                                                      Видях я аз - сред дамите застана
                                                      и най-красива засия сред тях:
                                                      бе като слънце в дрехи златоткана,
                                                      не дръзнах да я приближа от страх.
                                                      Внезапен сладък ужас ме обхвана
                                                      от блясъка й, в който я видях,
                                                      и бързо, сякаш от криле понесен,
                                                      ударих струните, подхванах песен.

      За поета няма по-голямо житейско нещастие от погубената любов, Без любов светът е мъртъв, за гърдите не достига въздух, духът се мята без посока и покой. Сърцето се е превърнало в гробница на поразеното чувство, в склеп на самото себе си. Някога, за да не бъде сам във Всемира, младият поет е бил готов да вдъхне душа и на скалите, да ги прегърне с пламенна целувка и да се бракосъчетае с тях. Но сега любовта е станала нещо реално, неотменимо и съдбовно. Нищо не може да замени нейното опиянение и блаженство.

      Към края на живота си Фридрих Шилер написва стихотворението "Жалбата на девойката", в което въздига паметник на непрежалимата любов - защото човекът живее истински само докато обича.

                                                      Сълзите ми нека напусто текат!
                                                      Знам - никого вопли не ще възкресят.
                                                      За всички най-сладка утеха в скръбта,
                                                      когато в сърцето умре любовта,
                                                      са само любовните вопли.

      Наред с Любовта, това магическо тайнство на съществуването ни върху тази земя, космическото начало, което дава живот на Вселената, е Радостта. Докато Любовта поддържа света в хармония, Радостта е двигател в центъра на света. Тя, подобно на небесното светило, дарява всяко същество с енергия и жизнен порив. Прозрението, че първоосновата на битието е Радостта, отвежда въображението и мисълта на поета отново в социалната и етическата сфера, защото в съзнанието му изникват онези човешки същества, които са лишени от радост в живота. Така възниква темата за братството в радостта, за благородния сговор на хората срещу тъгата, нищетата и мрака.

      Тази тема намира най-пълен израз в безсмъртната "Ода на радостта".

                                                      Радост, дева вдъхновена,
                                                      лъч божествен - дивен дар,
                                                      свеждаме опиянени
                                                      взор пред твоя свят олтар.
                                                      Ти сплотяваш в порив чуден
                                                      разделените от зло,
                                                      братя стават всички люде,
                                                      ти разпериш ли крило.

      След неуспеха на Френската революция, разочарован от нейните жестокости, Фридрих Шилер изживява мирогледна криза и развива възгледа, че избавлението на хората ще дойде от всеобщия стремеж към красота и добро. Ето защо той възлага на изкуството задачата да помири човека със себе си и със света, да го възпита като хармонично и нравствено същество. Тук той вижда предпоставката и за политическото преустройство на живота. Според Шилер културата извежда началото си от чувството за красота. Затова не учените, а художествените творци носят короната на съвършенството, тъй като изкуството е не само начало, но и най-висок връх на културното развитие. Фридрих Шилер написва философския трактат "За естетическото възпитание на човека", където излага идеята, че духът, пробуден от въздействието на изкуството, ще преобрази човека и той ще се изправи срещу света вече не като роб, а като свободно създание, с разум и сърце.

      Темата за красотата и възраждащата мощ на изкуството става основна и за лириката на Шилер. В стихотворението "Силата на песента" поетът прославя свещената магия на изкуството, която пречиства и облагородява душата, като я подготвя за нейния път "от ада към грейналите небеса".

                                                      Разкъсал земната верига,
                                                      когато песен зазвъни,
                                                      духът щастливо се издига
                                                      в призвездните си висини -
                                                      на боговете равен става,
                                                      дордето трае песента,
                                                      ни зла съдба го наранява,
                                                      ни го измъчва суета.
                                                      Изчезват грижите, дордето
                                                      е в плен на песента сърцето.

      Стремежът към Красота, Истина и Добро отвеждат човека към "царството на идеала". В това царство владее пълна хармония, каквато поетът открива в античното минало на гърците. Техните богове са човечни, защото живеят освободени от принудата на природните и моралните закони. Противопоставянето на класическата древност и съвременността е главна тема във философската лирика на Фридрих Шилер. В поемата си "Идеалът и животът" той развива идеята, че човешкото битие е несвършено поради раздвоеността ни между сетивност и духовност, но че съвършенството е постижимо като възстановяване на равновесието между тях.

      Шилер укрепва в сърцата на съвременниците си крилатата надежда за едно по-красиво и благосклонно към човешкия дух бъдеще, за по-хармонично и достойно съществование.

                                                      Гибелните сили на съдбата
                                                      властват само над телата,
                                                      но на Времето неподчинени,
                                                      първообразът сред блясък свети
                                                      като божество сред боговете,
                                                      сред ближните и той блажен.
                                                      Ти криле размахай за раздяла
                                                      със житейския жесток хомот,
                                                      бягай в царството на идеала
                                                      от досадния живот.

      Така тематичният кръг в лириката на Фридрих Шилер се затваря. Социалното неравенство поражда темата за борбата срещу потисничеството. Тази борба обаче се вижда на поета безсмислена и жестока, ако не се води в името на любовта и радостта от съществуването, а за това е нужно да се постигне нравствено съвършенство и духовно благородство. Средство за постигането на тази висока цел е красотата и преди всичко красотата на изкуството. Чрез него човешките същества се въздигат до прекрасния свят на античните богове, самият човек става божествен. По този начин бягството в "царството на идеала" не означава бягство от живота, а подготовка за възцаряването на братството между хората върху земята.

      Фридрих Шилер живее непълни четиридесет и шест години, страстно увлечен в непрестанни проучвания, като всекидневно разширява културата и познанията си. Достигнал в своето творчество класическа хармония и величие, подчинил целия си мощен гений на мисълта, че светът на живите същества трябва да бъде обединен в борбата за съвършенство, поетът оставя като духовно наследство на потомците примера на един устремен, отправен към висините живот.





Wenzeslav Konstantinov, Zwischen Ideal und Leben
- In: сп. "Родна реч", София, кн. 5, 1985.



© Венцеслав Константинов, 1985

| top | home | e-mail |

Created: 26.06.2009
 WEB Design © DarlSoft Workshop