СТЪЛКНОВЕНИЯТА НА "ОСВОБОДЕНОТО СЪЗНАНИЕ"

Поглед върху съвременната швейцарска немскоезична литература

Венцеслав Константинов



      Литературата на Швейцария се създава на четири основни езика - немски, френски, италиански и реторомански. Немскоезичната книжнина, която заема най-голям дял (около 70%), се отличава съществено от литературите на Германия и на Австрия. В духовния мир на тази малка алпийска страна открай време преобладава моралистичният патос, просветителската поучителност и стремежът към патриотично-възпитателно въздействие. Неслучайно тук процъфтява пасторалният, нравоописателният и историческият роман. В есето си "За духа и същността на швейцарската поезия" съвременният драматург Арнолд Швенгелер отбелязва: "Историята на Швейцарската федерация е история на свободния човек. Тя е история на една идея, а хората тук са носители на тази идея... Швейцарецът е не само дете на своите физически родители. Той е също рожба на своя народ и на историята на своя народ. Това обяснява неговата особеност, неговата своеобразна духовна нагласа." Може да се каже, че този назидателен патос - дори в своите самоиронични измерения - е характерен за културния климат на тази традиционно миролюбива и политически неутрална страна в сърцето на Европа.

      За да се определят отличителните черти на швейцарската литература, трябва да се има предвид единствената по рода си природна среда, в която тя възниква и се развива. Поезията на немски език за първи път прехвърля националните граници и се вписва в контекста на "световната литература" - по израза на Гьоте - през двадесетте години на XVIII век, когато се появява голямата философска поема на Албрехт фон Халер (1708-1777) "Алпите". Тя вече насочва погледа към красотите на високопланинския пейзаж с неговите ярки контрасти, а също към скромния, природосъобразен живот на планинците, който в очите на просветителя и пиетиста Халер е въплъщение на разумния идеал. Швейцарските писатели Соломон Геснер (1730-1788), Йохан Хайнрих Песталоци (1746-1827), Йеремиас Готхелф (1797-1854), Готфрид Келер (1819-1890), Конрад Фердинанд Майер (1825-1898), Карл Шпителер (1845-1924), Роберт Валзер (1878-1956) и Майнрад Инглин (1893-1971) изграждат облика на националната литература като неотделима част от духовната история на Европа. Според критика Роберт Щауфер всички тези писатели в най-добрия смисъл на думата произлизат "от народа". В техните произведения, смята той, се проявява основната черта на "хелветийския характер": скептично отношение към всяка "монополизация, централизация и урбанизация".

      Тук трябва да се отбележи, че немскоезичната литература в Швейцария по принцип черпи изразни средства от словното богатство на два езика. От една страна това е немският книжовен език, а от друга - съответният местен език. Швейцарският писател е принуден усърдно да изучава книжовния език във всичките му тънкости и особености, за да го превърне в свой работен инструмент. Той трябва съзнателно да разграничи писмения език от различните диалекти, на които се говори не само в отделните кантони, но и в различните социални среди. В резултат на тези специфични усилия писателят развива особено изострен усет за словесната мелодика и за възможностите на синтаксиса. Няма да е пресилено, ако се каже, че всички значителни швейцарски писатели по някакъв начин са езиково свързани с региона, от който произлизат.

      След Втората световна война, която пощади страната политически, но не и психологически - Швейцария бе станала културно убежище на редица немски писатели-емигранти, - се появи ново поколение поети, изпълнени с чувството за принадлежност към своите онеправдани събратя по перо. Те избраха пътя на "вътрешната емиграция", като съзнателно избягваха традиционната патриотична тематика. Опора диреха в творчеството на неособено признати, пренебрегвани от критиката писатели като Зигфрид Ланг, Макс Рихнер, Роберт Фези и Албин Цолингер. Именно младите поети допринесоха за преоткриването им - сред тях се откроиха имената на Алберт Ерисман (р. 1908), Ервин Йекле (р. 1909), Урс Мартин Щруб (р. 1910) и Мари-Ане Щибел (р. 1914).

      Голямото раздвижване в изобразителното изкуство, възникването на импресионизма, символизма и експресионизма и протичащите успоредни литературни направления повлияха върху художествените дирения и на поетите в Швейцария, но не с такава сила, както в Германия и Австрия. Ерисман и Щруб възпяваха в стиховете си тишината и загадъчността в човешките отношения. Ервин Йекле създаде стихотворения със своеобразна графична структура, в които формата се натоварваше с определени смислови значения, особено в стихосбирката "В решетката на часовете". Мари-Ане Щибел, повлияна от английската лирика, която превеждаше, публикува стихове с неправилна ритмика и метрика, където се изповядваше открито болката и наранимостта от съществуването.

      Следващото поетическо поколение се наложи с имената на Райнер Брамбах (р. 1917), Вернер Вебер (р. 1919), Зиля Валтер (р. 1919) и Урс Оберлин (р. 1919). С творбите си, изпълнени със сюрреалистична образност, Брамбах упражни силно влияние върху най-младото поколение швейцарски поети. Вернер Вебер търсеше пътища към изгубената традиция и демонстрира свързаността си с природата и родния пейзаж, особено в стихосбирката "В двора на есента". Зиля Валтер от своя страна се обърна към традицията на народната песен, но потърси там онези магически внушения, които използва модерната лирика. А Урс Оберлин заедно с младия Фридрих Дюренмат (р. 1921), който също пишеше стихове, се изяви като политически поет с ярка критическа ориентация.

      Сред поетите, които започнаха да публикуват след 1950-та година, свое място в швейцарската литературна панорама заеха Ерика Буркарт (1922-2010), Валтер Грос (р. 1931) и Макс Болигер (р. 1929). В стихосбирката си "Живея" Ерика Буркарт използва словото като суров материал, неорганизиран синтактически по законите на логиката. С това поетесата провокира читателя към активно сътворческо участие в извеждането на "поетическата истина". Същото може да се каже и за творбите на Валтер Грос и Макс Болигер, но при тях личи стремежът към силен социален ангажимент.

      Съвременната швейцарска белетристика, а и драматургия, е свързана с името на Курт Гугенхайм (р. 1896), който заедно с Роберт Фези (1883-1972) и Апбин Цолингер (1895-1941) създаде "модела" на цяла поредица романи, имащи за тема преодоляването на "духовния провинциализъм" в страната. Най-открояващият се прозаик и драматург от зрялото поколение швейцарски писатели безспорно е Макс Фриш (р. 1911). Световна известност му донесоха драмите "Китайската стена" (1947), "Дон Жуан или Любовта към геометрията" (1953), "Бидерман и подпалвачите" (1958), "Андора" (1961), "Биография-игра" (1967) и "Триптих" (1978). А тематичната трилогия-романи "Щилер" (1954), "Хомо Фабер" (1957) и "Ще се нарека Гантенбайн" (1964) го представиха като разказвач от най-голям ранг. Основна тема в творчеството на Фриш е загубата на самоличността в условията на "развитото индустриално общество". Другата крупна фигура в швейцарската драматургия и белетристика от наши дни е Фридрих Дюренмат (р. 1921). Неговата тема е стълкновението на надарената личност с потискащите сили на социалната среда. В гротескните комедии "Бракът на господин Мисисипи" (1952), "Посещението на старата дама" (1956), "Ромул Велики" (1958), както и в сатиричните драми "Франк Пети" (1960) и "Физиците" (1961) намира израз схващането, че буржоазната действителност е враждебна към човека на духа и не носи в себе си развитие - най-много развитие по посока на хаоса.

      Дюренмат се изяви и като белетрист, усвоил уроците на Франц Кафка. През 1952 г. излезе сборникът му с разкази "Градът". Писателят създаде и три "криминални" романа - "Съдията и неговият палач" (1952), "Подозрението" (1953) и "Обещанието" (1958), в които със средствата на детективския жанр се стреми да направи видими дълбоките пороци, вкоренени в едно привидно порядъчно буржоазно съществуване. А в книгата си "Зимната война в Тибет" (1982) Дюренмат изгради една зловеща "антиутопия" за последиците от евентуална Трета световна война.

      Средното поколение швейцарски белетристи предложи редица имена, сред които личат тези на Валтер Матиас Дигелман (р. 1927), Ото Ф. Валтер (р. 1928), Урс Йеги (р. 1931), Паул Ницон (р. 1929), Хуго Льочер (р. 1929), Йорг Щайнер (р. 1930), Юрг Федершпил (р. 1931) Адолф Мушг (р. 1934) и Петер Биксел (р. 1935). Дигелман се утвърди като писател с романа си "Разпитът на Хари Винд" (1962), в който описва машинациите на един рекламен агент. Широка известност му създаде романът "Наследството" (1965), където се разглежда критично отношението на Швейцария към бежанците от Германия по времето на Хитлер. В едно интервю Дигелман заяви тогава: "Открих една непозната ми досега Швейцария, изведнъж поех едно наследство, което ме порази, направи ме безпомощен... Сега поисках да направя проверка. Затова се заех с марксизма. Там намерих ясно формулирано онова, което отдавна чувствах... " Социалната критика в творчеството на Дигелман намери може би най-силен израз в романа "Увеселително пътуване" (1959).

      Белетристът и драматургът Ото Ф. Валтер направи силно впечатление с романа си "Немият" (1959), където обхваща събитията на един пътен строеж от гледните точки на различните действащи лица. Валтер създаде модела на т. нар. "монтажни романи", в които още чрез формата се разчупва целостта на фикцията, за да станат осезаеми противоречията в социалната реалност. Подобна е темата и художественият похват и на втория роман на Валтер "Господин Турел" (1962), където отново се поставя въпросът за вината на индивида и на обществото. Урс Йеги се изяви като автор на фантастични разкази, събрани в сборника "Благодеянията на луната", но голямото му постижение е романът "Пламтящ лед" (1978), където намираме една абстрактно-рационална антиутопия за бъдещето на човечеството. А Паул Ницон с романа си "Канто" (1963) засвидетелства своя отказ от традиционната белетристична форма. Школуван в дългогодишното си общуване с Елиас Канети и с неговото творчество, Ницон отбелязва: "Нямам мнение, нямам програма, нямам ангажимент, нямам история или фабула, или основна нишка. Само страстта към писането в пръстите..."

      Драматургът и белетристът Хуго Льочер бързо се оформи като "нов глас" в галерията на съвременната швейцарска литература. Популярност му донесе романът "Канални води" (1963), а след това и "Плетачката на венци" (1964). И в двете творби Льочер обединява алегорично-сатиричното начало с прецизния социален анализ. Йорг Щайнер и Юрг Федершпил проявяват вкус към гротеската - първият със сборника разкази "Портокали и смърт" (1961) и романа "Клане под луната" (1963), а вторият - с романа "Нож за честния откривател" (1966). Адолф Мушг привлече вниманието на читателите и критиката с романа си "В лятото на заека" (1965), чиято тема е загубата на човечността в съвременното "добро общество". А в един от последните си романи "Основанията на Албисер" Мушг разкрива крушението на ония политически идеали, които не се преработват критично от индивида и поради това го обричат на фрустрация. Петер Биксел наложи името си с една тъничка книжка кратки разкази, написани в традицията на Хебел, като сборникът носеше наивно-провокиращото заглавие "Всъщност госпожа Блум искаше да се запознае с млекаря" (1964). Биксел публикува и една творба, която напомняше по структурата си нещо от френския "нов роман" и бе озаглавена "Годишните времена" (1967). Тук писателят разкри умението си да разказва лаконично и точно за простите неща в живота.

      През последните години в швейцарската белетристика се появиха имената на автори, които свидетелстват за търсене на нови пътища и художествени форми. Особено впечатление направиха Юрг Ледерах (р. 1945), Силвио Блатер (р. 194б), Гертруд Лойтенегер (р. 1948) и Е. Й. Майер (р. 1964). Критикът Карл Вагнер отбелязва, че докато формалното и тематичното своеобразие на техните произведения не подлежи на съмнение, творческите им пътища си приличат поразително. Всички те - с изключение на Ледерах - произлизат от дребнобуржоазна среда, завършили са университет и са получили педагогическо образование. Един герой от романа на Е. Й. Майер "Завръщането" (1977) казва: "В нашата образцова страна ние живеем като образцови учители и образцови ученици, но преди всичко като учители." Силвио Блатер, Гертруд Лойтенегер и Е. Й. Майер се стремят в творбите си да пресъздадат реалната индивидуалност на човека, без която всяка утопия за бъдещето се обезсмисля, те възстановяват социалната диалектика, към която според философа Теодор Адорно спада и "вътрешният живот". Като се обръщат отново към човека, тези писатели от най-младото поколение възвръщат на литературата онази свобода, без която тя се превръща в недостоверна схема. Най-последователно използва тази свобода именно Юрг Ледерах в романите си "Докато трае един дълъг спомен" (1977) и "Целият живот" (1978). Тези произведения сякаш опровергават често произнасяната присъда за традиционалността на швейцарската литература. Налице е стремежът да се обхванат художествено ония социални явления в страната, които застрашават реалния живот, като темите и мотивите на традиционните повествователни форми се разширяват и преобразуват; от друга страна обаче "освободеното" съзнание на младите творци се стреми да разчупи съществуващата жанрова система. Оттук възниква онова съзидателно напрежение, което може да доведе до неочаквано благотворно развитие. Сметката още не е приключена.





Wenzeslav Konstantinov, Die Kollisionen des "befreiten Bewusstseins"
- In: в-к "АБВ", София, 3 декември 1984.



© Венцеслав Константинов, 1984

| top | home | e-mail |

Created: 26.06.2009
 WEB Design © DarlSoft Workshop