ПРЕОБРАЖЕНИЯТА НА МАРТИН ВАЛЗЕР

Венцеслав Константинов

                                                                        "Мечтаеше да бъде недостижим."
                                                                                                        "Бягащият кон"


      Заедно с десетина преводачи от няколко "източноевропейски" страни през октомври 1978 година участвах в работния семинар на "Гьоте-институт" в Гьотинген. Успокоената северна есен ни прие в стария университетски град, по чиито площади, все още кипнали от зеленина, сновяха млади хора, надошли сякаш от всички краища на света. Този наплив от жаден за наука и преживявания народ извикваше в паметта хапливите описания на Хайнрих Хайне от неговото "Пътуване по Харц". За изминалото столетие и половина в Гьотинген като че най-малко се бе променило "съсловието на студентите"; шумно и пъстро, то изпълваше докрай "университетските пирамиди" и живописните улички по протежението на река Лайн.

      За преводача беше от значение да опознае бита в страната, където най-често "се развиваше действието" на претворяваните от него книги. Но също тъй важно бе да се проникне в потайностите на литературната действителност, да се разберат нейните вътрешни закономерности и идейни противоречия - затова трябваше да се разговаря с писатели и критици...

      Така една вечер в неоготическата сграда на института пред нас застана Мартин Валзер. Облечен в просто сиво яке и дочени панталони, невисокият плещест мъж, чийто лик познавахме от справочните издания, приличаше повече на работник отколкото на интелектуалец. Само съсредоточеният, остър поглед зад очилата в тънка позлатена рамка издаваше постоянния, тежък умствен труд. С няколко щрихи критикът Хайнц Лудвиг Арнолд очерта творческото развитие на писателя и Валзер с възглух глас зачете глава от последната си книга - повестта "Бягащият кон". В интонацията, с която произнасяше думите, а и в цялата му осанка се долавяше някакво тайно тържество: тъкмо тази творба бе накарала литературните му противници да сложат оръжие, а читателите - да изричат името му с възхищение и надежда. Притаили дъх, слушахме невеселата история на двамата бивши съученици, които след дълги години се срещат, за да установят, че животът им е минал напразно. В тишината на таванската стая само от време на време дрънваше чаша - към едно добро литературно четене спадаше и бутилка бяло мозелско вино.

      А само предния ден бяхме видели един друг Валзер.

      По случай завършека на литературната седмица в Хановер тамошният младежки културен клуб "Павилион Рашплац" бе устроил като "гражданска инициатива" голяма среща с писатели. Ролф Хохут, Жан Амери, Петер О. Хотиевиц и Едгар Хилзенрат четоха сутринта откъси от нови творби, а вечерта Мартин Валзер запозна присъстващите с есето си "Нашият исторически морален дълг", което определи темата на дискусията. Той разказа как му върнали това есе от едно реномирано издателство, понеже там го намерили прекалено "антифашистко"; затова решил да го направи публично достояние по този начин.

      Валзер въвеждаше понятието "костюмирани нацисти" за онези граждани на Федералната република, които без историческо съзнание и чувство за морален дълг гледат на фашизма като на карнавално одеяние. Знаех, че в есето си "Нашият Освиенцим" (1965) той причисляваше себе си към "поколението на синовете", което въпреки че не носи пряка отговорност за злодеянията на хитлеризма, е изпълнено с дълбока "синовна" ненавист към "непреодоляното минало". И това минало писателят откриваше наново и наново в съвременното му "консумативно общество".

      От своя страна Едгар Хилзенрат, чиито роман "Нацистът и фризьорът" бе възбудил духовете, сподели как в едно висше училище студентите го освиркали, защото си бил позволил "да обижда паметта на фюрера". И това, изглежда, съвсем не бе изолирано явление - спомних си, че в броя на гьотингенския местен вестник, в който имаше статия за нашия преводачески семинар, бе оповестено съдебно решение да се забрани акцията на неонацистката Националдемократическа партия, насрочена за деня на "марксическата" дискусия в Хановер. Тя скромно се определяше като "провокация срещу населението".

      Повече от хиляда студенти, млади работници, интелектуалци, гости от съседни, а и по-далечни градове се бяха събрали в "Павилион Рашплац". Сред залата бяха инсталирани микрофони, тъй че всеки можеше да изкаже мнението си по въпроса, зададен от Мартин Валзер: "Каква опасност крие за нас неофашизмът, каква е нашата историческа вина и нашият морален дълг?" Много неща се изрекоха, нищо не бе премълчано, но сякаш всички съзнаваха, че само от разговори практическа полза няма. Накрая дискусията се разгоря до такава степен, че вече не се разбираше кой какъв възглед защитава. Хановерският кръчмарски поет Харди Фишер използва суматохата и прочете по микрофона свои неприлични стихове...

      Сега в Гьотинген пред нас седеше един различен Мартин Валзер, сякаш напълно чужд на всякакви идеологически спорове и политически стълкновения. В неговия "Бягащ кон" не се говореше за неофашизъм, а за житейско безсилие и морално поражение. И все пак: въпреки "камерния" сюжет в повестта се долавяше тревогата на деня. Валзер четеше с добре премерен глас, ние слушахме внимателно и никой още не знаеше, че след злополучната дискусия в Хановер писателят Жан Амери ще се самоубие в един парижки хотел...

* * *
      Гледах този жизнен човек на средна възраст, олицетворение на събрана интелектуална енергия, и се мъчех да си представя как е израсъл в дома на обикновен гостилничар от пограничното селце Васербург край Боденското езеро. Знаех от есето му "Родинознание" (1968), че гористият и планински немски Юг с неговите патриархални нрави присъства трайно в творчеството му. Към края на войната роденото през 1927 година момче е било призовано в редовете на Вермахта. Така то рано опознава безумието на фашизма и политическия авантюризъм, сблъсква се с организираното насилие и със смъртта, изпитва властта на ирационалното начало в човешкия живот.

      Всичко това подтиква Валзер през 1946 година да запише в Тюбингенския университет философия, история и литературознание. Особено го привличат лекциите на известния германист професор Фридрих Байснер, специалист по Хьолдерлин и Кафка. Духовното общуване с него дава като плод дисертацията "Опит за анализ на епическото творчество на Франц Кафка. Описание на една форма." (1952) Тя и до днес се цитира като важно научно съчинение. Младият доктор по философия проявява особен интерес към театъра и драмата; той написва няколко радиопиеси, което му помага да си намери работа като режисьор в радиото и телевизията. Но Валзер вече подготвя първата си белетристична книга и тя веднага ще привлече вниманието на читателите и критиката - това е малкият сборник разкази "Самолет над дома и други истории" (1955).

      Натрупаните впечатления от военните и следвоенните години намират тук за първи път ХУДОЖЕСТВЕН израз. Писателят създава от тях "приказки за възрастни", които по дух и образност силно напомнят зловещите немски народни предания. Така един обикновен самолет, прелитащ над дома, става тайнствен символ на агресията и насилието, които отприщват низките инстинкти у човека. А поетичната притча за самотника, който и след смъртта си продължава да оглежда будно света около себе си, внушава представата за една наранена, страдаща съвременна душа. В повечето от тези ранни разкази на Валзер преобладава "черният хумор", обесническият смях. Но сред тях има истории, които са първостепенни сатири на социалната действителност във ФРГ с нейната свръхорганизираност, духовна студенина и болезнена липса на човечност.

      Критиците побързаха да открият сродство между разказите на Валзер и тези на Кафка, дори някои нарекоха автора им Кафков епигон. Прилика намираха преди всичко в основната атмосфера - напрегната, застрашителна и същевременно странна, мъглява, многозначна. Скоро обаче се появиха и по-диференцирани оценки: посочи се, че историите на Валзер са иронично-предизвикателни притчи за съществуването на човека в общество, което "не позволява на живота да постигне величие, свобода и завършеност, понеже всеки спонтанен порив се задушава в лабиринт от непреодолими препятствия". Кафкианският мит за невъзможността да се утолят съкровените житейски стремежи бе получил при Валзер социалнокритична заостреност. Тук се поставяше въпросът, как ДА СЕ БОРИМ срещу смазващите ограничения в един тотално управляван и свръхконтролиран свят. И отговорът на писателя гласеше: като иронично се идентифицираме с него и по този начин го доведем до абсурд. Приел образа на дребен интелектуалец, на незначителен работник или безправен служител в могъща фирма, героят на Валзер чрез привидна наивност и глупост се противопоставяше на владеещия в страната ред и постоянно разчупваше социалната си черупка, преобразяваше се в "голям малък човек". И тук бе вложен моралният патос на писателя, неговият непримирим, "зъл" хуманизъм.

      След излизането на сборника Мартин Валзер получи наградата на литературното сдружение "Група 47" и стана негов член. Тогава той създаде творбата, която го утвърди като един от най-ярките и обещаващи млади автори във ФРГ - романа "Бракове във Филипсбург" (1957). Написана в разказната традиция на деветнайсети век, в маниера на Балзак, книгата с язвителна ирония обрисува разложението на буржоазния брак и упадъка на традиционните морални ценности. "Рамковата конструкция" на романа, съставен от четири новели, предлага историята на едно извънбрачно дете, което израства в крайна бедност, без никакви изгледа за успех в живота: с цената на хиляди компромиси младежът съумява да изгради кариера - по характер той е близък на Балзаковия Растиняк, ала не притежава неговата енергия и пробивност, силата му е в социалното ПРИСПОСОБЯВАНЕ. Тъй Валзер откри поредицата си от творби, чиито герои са откровени конформисти.

      Наградата "Херман Хесе", която писателят получи за този си роман, му даде възможност да се раздели с работата в радиото и телевизията и да заживее на свободна практика край родното Боденско езеро. Там той написа най-обемистото си произведение, романа "Полувреме" (1960), с който започна своята "сага" за приспособенеца Анселм Кристлайн. В книгата се очертава широка панорама на западногерманската действителност от петдесетте години - тя започва от най-низките дребнобуржоазни среди и стига до прослойката на едрите менажери, стратезите на "стопанското чудо". Но всичко е видяно през очите на един първоначално незабележим търговски представител, който "със зъби и нокти" се изкатерва по обществената стълбица и накрая става тежък "бос" в рекламния бизнес. За да постигне това обаче, той трябва да пожертва своята индивидуалност и сам да се превърне в "стока за потребление". Критиците и тук побързаха да открият някакво сходство с известни литературни образци - този път го намериха в романа на Джеймс Джойс "Улис" и в автобиографичния цикъл на Марсел Пруст "По следите на изгубеното време"; "основание" им даваше неотдавна публикуваното есе на Валзер "Моят читателски опит с Марсел Пруст" (1958), където писателят засвидетелства засиления си интерес към "вътрешния живот" на човека.

      И тогава дойде вторият сборник разкази - "Лъжливи истории" (1964). Валзер отново потвърждаваше умението си да твори притчи. Историите му сякаш нямат начало и край, те са отломъци от нещо по-голямо и необозримо, за което може само да се гадае. По особен начин те озаряват съзнанието на читателя, подбуждат го не толкова към логични умозаключения в диренето на "обществената правда", колкото към по-дълбоко изживяване на личните конфликти със света, за да бъдат те проумени и превъзмогнати. След излизането на сборника критиката отбеляза: "Валзер не се доверява на нищо, което се разбира от само себе си, затова го атакува със словото. В разказите му се изпробва силата на съмнението - върху хора, предмети, ситуации. Наречени са "Лъжливи истории", понеже вместо да наподобяват действителността, те показват нещо повече: нейните скрити възможности."

      Ето как писателят постигаше онзи своеобразен, назован от него "реализъм Х", който има за цел "да хвърля светлина върху невидимите обстоятелства наоколо и да предпазва хората от пътя, водещ към Нищото". Своята творческа задача Валзер съзираше в това "да посочва станалите незабелязани противоречия, да изважда на повърхността притаените в глъбините трагедии, да внася в реалните ситуации АКТИВНИ елементи, които да принудят действителността да разобличи сама себе си".

      Вторият роман за Анселм Кристлайн, "Еднорогът" (1966), представя героя на Валзер като писател, който е получил от една капризна швейцарска издателка поръчката да напише "документален роман" за любовта. Условие на договора обаче е книгата да бъде съставена въз основа на собствените еротични преживявания на автора. С това започва една любовна "одисея" която преминава през различни социални кръгове, натъква се на различи нрави. И макар вече да не продава парфюмерийни стоки или консерви, а да "търгува" с думи, Кристлайн отново е принуден да се пригажда, да пречупва себе си според изискванията на по-силните. Така наред с обществената картина във Федералната република Валзер изобразяваше владеещия в страната "литературен бизнес". Той защитаваше художествено схващането си, че писателят разполага с неограничена, но също тъй измамна творческа свобода, когато тя се проявява единствено в работата над словото за сметка на социалния ангажимент; постепенно думите започват да се съпротивляват на безцелното насилие над тях, престават да се подчиняват, разпадат се и загубват изначалния си смисъл.

      Тази тема Валзер разработва основно в повестта си "Фикция" (1970). Тук се сблъскваме със самовластието на едно творческо въображение, което се вслушва единствено в собствените си хрумвания и не е обвързано с никаква обективна повеля или надлична цел. Липсва каквато и да е фабула, мотивите са нахвърляни произволно и създават безкрайно нарастваща верига от образи. Разказвачът прекъсва изложението си, за да го подхване наново, от друга изходна точка; персонажите променят характерите си, а и своите функции; смисълът на едно изречение се опровергава само няколко реда по-нататък. Така в тази повест Валзер разбулва "загадката" на едно литературно творчество, което е всъщност безотговорна подигравка с изкуството - някаква лишена от стойност словесна игра, която се кичи с претенцията за модерност, но заобикаля действителното съдържание на човешкия живот. В една програмна статия по-късно Валзер ще заяви: "Авангардист нарича себе си най-често аполитичният писател, чужд на ТЕНДЕНЦИОЗНАТА ЛИТЕРАТУРА, тоест онзи, който без сам да забележи, застава на страната на съществуващия ред; с други думи, авангардист - това значи консерватор."

      Порасналият социално-политически ангажимент на Валзер намери най-силен израз в повестта "Болестта на Галистл" (1972). Тук един изтощен от конкурентната борба, сломен от парични затруднения интелектуалец страда от коравосърдечието на околните и изпада в душевна криза - обзема го сковаващо безразличие към живота, неспособност за работа и отвращение от всичко. Той се чувства дълбоко самотен и в същото време негоден за съкровено общуване, хората присъстват в съзнанието му само като безименни изпълнители на някакви роли, лишени от индивидуалност. В стремежа си да превъзмогне или поне да прикрие своята болест героят си създава защитна окраска, става "специалист по мимикрия". Така обаче той се загубва зад предпазната маска, жертва своята самоличност.

      В едно интервю Валзер бе отбелязал: "Хората, които прекалено дълго са живели в условия на конкурентна борба, са твърде ограничени в своите възможности за развитие... Това е особен закон: конкуренцията не спомага за изявата на най-добрите ни качества". Ето как "болестта на Галистл" се оказва социален недъг, възникнал от надпреварата за успех и престиж, от "принудата да постигаш повече, отколкото можеш да дадеш". Но Валзер посочва също как тази болест задейства един познавателен процес, който достига връхната си точка в желанието да се освободиш от нормите на досегашното съществуване и "да станеш друг". В последна сметка героят намира опора и надежди за бъдещето там, където се води борба срещу стария ред - при комунистите. Така през мрака на отчаянието и душевното отпускане проблясва възможността за един по-смислен живот.

      В следващата си творба, романа "Крушението" (1973), Валзер се разделя с "виртуоза на приспособяването" Анселм Кристлайн, който е вече напълно изчерпан, с изразходван запас от вътрешна издръжливост. Настъпило е времето на равносметката и той трябва да признае, че е прекарал живота си в изнурителна гонитба на призрачни успехи, "танцувайки пред чудовища". В резултат на това дори децата му са душевно и морално осакатени, те също са загубили човешките си черти. И след една тежка автомобилна катастрофа Кристлайн остава да лежи в дълбокия сняг и не желае да бъде спасен - завръщането към предишното съществуване означава пак смърт. Така трилогията на Валзер, тази "епопея на човешкото крушение", завършва закономерно със самоубийство.

      Мотивът за психическата обремененост на съвременния човек е в основата и на романа "Отвъд любовта" (1976). Състоянието на "нелюбов", неспособността да се обича, да се изпитва нежност и наслада от живота, е пак социална болест. Този път героят на Валзер е обикновен служител във фирма за зъбни протези и с него НИЩО НЕ СЕ СЛУЧВА. Но едно делово пътуване в Англия го изважда от равновесие и го накарва да осъзнае, че всъщност живее на границата на пълно вътрешно поражение. Написан като "поток на съзнанието", романът онагледява един процес на личностна деформация, в резултат на който човек постепенно загубва опората под краката си, отчуждава се от околния свят, от близките си и накрая от самия себе си. Валзер обаче вече не изобразяваше симптомите на алиенацията, а обществените механизми, които я предизвикват.

      И ето че през 1978 година се появи повестта "Бягащият кон", която стана истинско литературно събитие във ФРГ. Тук Валзер сякаш затваряше тематичния си кръг и се връщаше към ранните мотиви от "Бракове във Филипсбург". Но зад описанието на няколкото безметежни дни, прекарани от две семейни двойки край Боденското езеро, пулсира съвсем друго напрежение. Самото заглавие на творбата вече буди представата за стремително бягство, за разкъсване на всички задръжки и ограничения, но също така за неминуемо усмиряване и слагане на юзда. На прага на петдесетте години героите в тази повест са вече душевни мъртъвци - единият наблюдава с мрачно удоволствие всекидневните си поражения, а другият тайно жадува да се отърве от измамната си роля на герой от евтино мъжко списание. И това не е само прословутата "криза на средната възраст" - истинската тема на повестта е копнежът по пълноценно себеосъществяване в едно нехуманно общество.

      Години наред литературната критика във ФРГ нападаше Мартин Валзер, оспорваше постиженията му, ту го наричаше "талант, избрал погрешно темата си", ту "духовит палячо на революционната левица". След публикуването на "Бягащият кон" идейните противници на писателя побързаха да отпразнуват неговото "оттегляне от политиката". Марсел Райх-Раницки оповести: "Очевидно Мартин Валзер вече няма амбицията да променя света чрез словото. Той желае само да покаже къс от този свят. А повече и не би трябвало да се изисква от литературата." Но тези критици не можеха или не им се щеше да видят, че като разгръща една изцяло лична проблематика, Валзер изхожда от определено политическо становище: той разбулва една социална система, която не е в състояние да предложи ЖИТЕЙСКИ СМИСЪЛ, затова подхранва ЖИТЕЙСКИ ИЛЮЗИИ.

      Неотдавна Валзер бе заявил от страниците на седмичника "Ди Тат": "Реалистичната литература изразява някакво отношение към настоящето и миналото, реагира на отрицателните условия, които осакатяват хората и чрез този отклик неволно предизвиква потребност от промени, от ИСТОРИЯ."

* * *
      В таванската стая на института в Гьотинген Мартин Валзер с равен, вече малко уморен глас четеше за съдбоносната среща на двамата бивши съученици, които не могат да се справят с живота си. Гледах стегнатото от вътрешно напрежение лице на писателя и се питах къде е собственото му място в тази повест? И кое от многото му литературни преображения е най-близко до личната му участ? Знаех, че Валзер живее с жена си и трите си дъщери край същото това Боденско езеро, където се развива действието на повечето му творби. Знаех още, че издържа семейството си не с писателски труд, а главно с преводи, статии и авторски четения - като днешното. А зад гърба си имаше вече десет белетристични книги, още толкова драматични произведения и няколко тома есеистика. С методична последователност той щеше да публикува и през следващите години два нови романа - "Душевни терзания" (1979) и "Лебедовият дом" (1980). В тях щеше да доразвива СВОЯТА тема: обезличаването на човека в борбата му за приспособяване към съществуващите условия. Героите му пак щяха да правят равносметка на дните си, щяха да се подлагат на безмилостен съд и да търсят предназначението си на тази земя, в хода на времето.

      С малко иронично изражение Валзер прие ръкоплясканията в края на литературното четене и побърза да се присъедини към нас на масата; поръча си бутилка мозелско вино и всички разбрахме какво му е липсвало цялата вечер. Видимо освободен от натиска на всекидневието, от идейните стълкновения и вражди, писателят се чувстваше добре сред своите преводачи. Всеки един от нас бе претворил нещичко от него на своя език, а след тази среща навярно щяха да последват и нови преводи. И когато се чукнахме с Мартин Валзер и отпихме от уханното тръпчиво вино, когато той ми надписа екземпляр от своя "Бягащ кон", аз му припомних малкия разказ "Растат оплакванията ат моя метод", който бях публикувал у нас преди десетина години. Писателят мечтателно се засмя - историята бе още жива в паметта му и той ме разбра: разказът издаваше собственото му положение на постоянно мъмрен и поучаван от критиката литературен труженик, който обаче не губи надежда. А може би пък противниците му все пак имаха право - раздаващият тежки присъди Марсел Райх-Раницки бе заявил: "Замаян от изобилието на света, този писател всъщност е апологет на живота, маскиран като скептик. Неговата навъсеност се дължи на жизнелюбие, зад озлоблението му прозира приглушена надежда."

      На следващия ден Гьотинген отново пъстрееше в тихата северна есен. Край прочутата статуя на "Гъсарката" пред средновековната сграда на кметството все така се трупаха студенти, звънтяха китари, а млади художници рисуваха по тротоарите първите си картини за публика - в дискретно сложената отстрани паничка нарядко подрънкваше по някой пфениг, пуснат от ръката на отзивчив минувач, най-често чужденец. Тук някъде беше мястото и на писателя Мартин Валзер.





Wenzeslav Konstantinov, Martin Walsers Verwandlungen
- In: Мартин Валзер, "Бягащият кон", Издателство на Отечествения фронт, София, 1982.



© Венцеслав Константинов, 1982

| top | home | e-mail |

Created: 26.06.2009
 WEB Design © DarlSoft Workshop