ОПИТИ ВЪРХУ ТАЙНАТА НА ДУХА

Венцеслав Константинов


                                                      Несъмненото и очевидното се обясняват сами,
                                                      загадката обаче подбужда към творчество.
                                                                            Стефан Цвайг, "Мария Стюарт"


      В спомените си, озаглавени "Светът от вчера", Стефан Цвайг набелязва един ръководен принцип, който остава в сила през целия му живот и насочва неговото дело: "В жертвоготовното служене за начеващия писател се крие повече сигурност, отколкото в собственото му творчество, и нищо, което човек е извършил някога всеотдайно, не е направено напразно." Сам Цвайг е автор на дванадесет биографични книги, девет тома есета и размишления, шест сборника с новели, разкази и легенди, три стихосбирки, два романа и том мемоари. Но той е съставил, коментирал и превел близо петдесет книги от други писатели - преди всичко негови съвременници, а също събраните съчинения на Дикенс, Достоевски, Верлен, Сент Бьов и Максим Горки. Стефан Цвайг подчинява книжовната си дейност на една цел: служенето на прекрасното. Смята себе си за "гражданин на света", защото красотата, и най-вече красотата на изкуството не познава държавни граници, нито национални или езикови бариери.

      Тази естетическа нагласа формира и есеистиката на Стефан Цвайг. Тук той съчетава психологическата наблюдателност и интереса към необикновените състояния на човешката душа с пространната си начетеност, с вкуса към историята и "великите личности". Така създава историческите миниатюри "Звездни мигове на човечеството" (1927). Но есеистичното му дарование се разкрива най-пълно в творби, посветени на любимите му духовни учители. Още през 1904 година двадесет и три годишният Цвайг публикува първата си монография, в която представя живота и делото на своя младежки кумир Пол Верлен. Следват книги за поетесата Марселин Деборд-Валмор и за Ромен Ролан. А през десетте години той замисля цикъл биографични есета под общото заглавие "Строителите на света". Поредицата трябва да разкрива "типологията на духа" и да има не само художествено-познавателна, но и научна стойност. Четирите тома, писани в продължение на дванадесет години, включват наблюдения върху творческите съдби на Балзак, Дикенс и Достоевски ("Трима майстори", 1920), на Хьолдерлин, Клайст и Ницше ("Битката с демона", 1925), на Казанова, Стендал и Толстой ("Трима поети на своя живот", 1928) и на Месмер, Бейкър-Еди и Фройд ("Изцеление чрез духа", 1931).

      В "Строителите на света" Стефан Цвайг прилага особен художествен метод: чрез личностите онагледява определени идеи. Така той отнася Балзак, Дикенс и Достоевски към ония епически творци, които създават в романите си "втора действителност, наред с вече съществуващата". А Казанова, Стендал и Толстой представя като писатели, в чиито произведения властва "духът на самоизразяването". Хьолдерлин, Клайст и Ницше са за него "демонични натури", които презират действителността като нещо незадоволително, всеки от тях посвоему е метежник, размирник и бунтар срещу съществуващия порядък. Те не са обвързани със света, а са някакви духовни номади, ваганти, аутсайдери и особняци, които водят напълно анонимен живот. Цвайг сравнява съдбите им с тази на Гьоте, който е овладял своя "демон", докато те са негови роби: "Гьотевата житейска формула образува кръг - затворена линия, пълна заобленост и обхващане на битието, вечно завръщане в самия себе си... А формулата на демоничните натури е параболата: стремителен, бърз полет в една-единствена посока, към високото и безкрайното, рязък завой и главоломно падане."

      Цвайг наблюдава героите си и в отношението им към времето, в което живеят. Той отбелязва, че Дикенс описва СВЕТА НА СЕМЕЙСТВОТО, но като обитател на викторианска Англия не би могъл да изпълни съкровения си копнеж да напише трагичен роман. Според него Балзак описва СВЕТА НА ОБЩЕСТВОТО, той е "метеоролог на социалните въздушни течения, който с всички инструменти прислушва и изучава тялото на своето време". Така Цвайг вижда Дикенс обхванат от времето, докато Балзак сам обхваща своето време. А Достоевски описва СВЕТА НА САМОТНИЯ ЧОВЕК И ВСЕЛЕНАТА, той притежава "демонична мощ на превъплъщението" и вътрешният му живот, озарен от "вечното битие", докрай се излива в творчеството му. Докато стихията на Балзак е наслаждението, тази на Достоевски е страданието, продължава Цвайг. А при Стендал той изтъква изолираността му от времето, неговия себесъхранителен еготизъм. "Колкото повече човек живее за своето време, толкова повече умира с него; колкото повече човек запазва в себе си истинската си същност, толкова повече остава от него", пише Цвайг за Стендал, макар самият да се придържа към противната формула: "От света получава отклик само онзи, който съумее да му се отдаде изцяло."

      Стефан Цвайг създава и редица изящни литературни портрети, сред които се открояват есетата за Артур Шницлер, Херман Хесе, Шатобриан, Марсел Пруст, Ото Вайнингер, Бен Джонсън, Ромен Ролан, Джеймс Джойс, Е. Т. А. Хофман, Якобсен. Някои от тези по-кратки творби Цвайг включва по-късно в сборника "Срещи с хора, книги и градове" (1937), а други намират място в посмъртните издания на есеистиката му "Време и свят" (1943), "Европейско наследство" (1960) и "Монотонизирането на света" (1976). Есеистичното майсторство на писателя постепенно му донася световна слава, която - по думите на Томас Ман - "достига до последното кътче на земята".

      След петдесетия си рожден ден през 1931 година Стефан Цвайг прави равносметка на изминатия житейски и творчески път и пред лицето на надигащия се в Германия фашизъм изживява дълбока мирогледна криза. Чувства се застрашен от настъпващите в Европа събития и в същото време неспособен да окаже противодействие, дори да заеме категорична позиция. Той никога не е бил политическа личност. Събитията на деня винаги са оставали отвъд хоризонта на неговите интереси. Целта на живота му е била да отдаде всичките си сили на своето художническо призвание и да поддържа напрежението на творческата си продуктивност. Но още през първите месеци на 1933 година Цвайг осъзнава каква опасност за културата и за самия него представлява завземането на властта в Германия от Хитлер. Това прозрение му подейства съкрушително и той отказва една запланувана поредица от беседи в Швеция и Норвегия, за да не би появата му в тези страни да добие политическа окраска. Решава да се оттегли от публичния живот и да се затвори в мълчание. През тези дни той пише на младия Клаус Ман: "Лично аз вярвам, че единственият отговор, който можем да дадем на злепоставянето на нашите усилия, е художественото постижение. Аз не съм полемична натура: през целия си живот съм писал винаги само в полза на неща и хора, никога против някоя раса, класа или нация, или пък против отделен човек."

      И тъкмо тогава Стефан Цвайг се залавя с най-съкровената си есеистична книга: "Триумфът и трагедията на Еразъм Ротердамски". През декември 1933 година той пише на Херман Хесе: "След два-три месеца ще получите от мен малка изповедна творба. Избрах Еразъм Ротердамски като образец - човек на средата и разума, който също тъй попада между мелничните камъни на протестантството и католичеството, както и ние между големите антагонистични движения на нашите дни." Известна е крилатата фраза: "Еразъм, това е Цвайг!" В тази своя книга писателят обрисува духовния си портрет, като се идентифицира с личността на ренесансовия хуманист или по-скоро като го открива в собствения си темперамент и собствената си културна мисия: "Еразъм е роден като обединителна, или ако употребим израза на Гьоте, който прилича на него в отхвърлянето на всяка крайност, като 'комуникативна' натура. Всеки насилствен преврат, всеки смут, всеки печален раздор сред масите противоречи, според собственото му чувство, на ведрата същност на световния разум, пред който като верен и тих негов вестител той се чувства задължен; и преди всичко войната, този най-груб и насилствен начин за разрешаване на дълбоките противоречия, му изглежда несъвместим с едно морално мислещо човечество... Еразъм и неговите съмишленици смятат за възможно постигането на прогрес чрез просвета и се надяват, че както отделната личност, така и цялото общество ще могат да се превъзпитат чрез едно по-масово разпространение на образованието, писмеността, науката и литературата."

      Но Стефан Цвайг не спечелва съмишленици с разсъжденията си върху Еразъм и неговото време. Само за една година, след като в Германия се възвестява настъпването на "хилядолетния райх", културният живот там е деформиран до неузнаваемост. Студенти в кафяви ризи заедно със своите професори засвидетелстват лоялността си към режима и публично изгарят книгите на политически неудобните писатели, сред които е и Стефан Цвайг. Така биографията на Еразъм не се появява на книжния пазар в страната, макар че през лятото на 1934 година излиза и на немски език, успоредно с две английски, едно датско и едно холандско издание. Книгата не успява да упражни очакваното възпитателно въздействие.

      За Стефан Цвайг историята е поредица от събития и стълкновения, центрирани около някоя бележита личност. Този възглед в стила на Карлайл е ръководил писателската и обществената му дейност. Цвайг винаги е полагал усилия да събира около себе си значителни културни фигури и заедно с тях да подготвя съзнанието на съвременниците си за тържеството на разума над грубото политическо всекидневие. Затова и близкият му по светоглед Ромен Ролан ще го нарече "моралната съвест на Европа". В книгата си за Еразъм Цвайг е заявил личното си творческо кредо: "За един човек с нравствено чувство собственото му съществуване винаги е изглеждало празно и незначително без утешителната мисъл и окрилящата илюзия, че и той като отделна единица може със стремежите и дейността си да допринесе нещо за общото нравствено усъвършенстване на света, че изобщо нашето настояще е само стъпало към едно много по-пълно съвършенство, само подготовка за един много по-съвършен жизнен процес."

      Вече поел пътя на емиграцията, Стефан Цвайг преценява събитията в Германия и Европа от хоризонта на своя опит, придобит още през Първата световна война, когато е изрекъл думите: "Никоя идея не представлява цялата истина, но всеки отделен човек е една цяла истина." Тогава той се е заангажирал като писател в полза на пацифизма и европейското помирение. Но сега, през 1934 година, политическото развитие върху Стария континент му изглежда абсурдно. В писмо до белгийския график Франс Мазерел той споделя: "От двадесет години насам, след 1914, всичко, което се случи - войната, Версайският мир, - бе извършено против разума, и за нас, които с необясним оптимизъм постоянно вярвахме в някакъв възход и обединение, то се превърна в доказателство, че сме мислили погрешно и че може би половината или дори цялото ни усилие е било напразно."

      През десетилетието, което му остава да живее, Стефан Цвайг създава редица портрети на сродни по дух писатели, сред които по-особено място заемат работите му върху Райнер Мария Рилке, Шарл Рамю, Йозеф Рот и Томас Ман. А в годината на смъртта си написва като духовен завет голямо есе за другия свой житейски образец - Монтен, ученика на Еразъм.

      Стефан Цвайг се самоуби в Петрополис, Бразилия, през 1942 година, в разгара на Втората световна война. Той остави следното предсмъртно послание: "Смятам, че е най-добре своевременно и достойно да сложа край на един живот, за който умственият труд бе най-чиста радост, а личната свобода - най-висшето благо на тази земя. Поздравявам всички свои приятели. Възможно е те да видят утринната зора след тази дълга нощ. Аз, най-нетърпеливият, си отивам по-рано от тях..." Тогава Франц Верфел писа за смъртта на Цвайг: "Той беше човек, предан с детска самозабрава на хуманистичната религия, под чието крило бе отрасъл. Познати му бяха и бездните на живота - той се приближаваше към тях като художник и като психолог. Но над него сияеше безоблачното небе на младостта му, пред което се прекланяше - небето на литературата, изкуството, единственото небе, което либералният оптимизъм ценеше и познаваше. Очевидно помръкването на това духовно небе беше за Цвайг удар, който той не можа да понесе..."

      Своята житейска мисия Стефан Цвайг съзираше в това да изгражда културни мостове между народите, за да обедини стара Европа от "огромна, обща духовна енергия, която да превъзмогне противоречията и политическите сблъсъци". За него Европа беше вече "страна на осъзнатите", проникнати от възгледа за "нова духовност, нова етика и нова естетика", а това според очакванията му трябваше да доведе до израстването на всеобхватно, хуманно "европейско съзнание".

      Времето опроверга тези схващания на писателя. Те се оказаха неоправдани, защото не бяха съобразени с историческите закономерности, с обективните механизми на социалния живот. Но те не са загубили смисъла си като съкровени въжделения, като прогноза за едно по-далечно бъдеще. Или с думите на Цвайг, казани за Еразъм: "Нищо от онова, което е било мислено и изразено някога с бистър ум и нравствена чистота, не е било съвсем безполезно."





Wenzeslav Konstantinov, Versuche über das Geheimnis des Geistes
- In: Стефан Цвайг, "Европейската мисъл", Книгоиздателство "Георги Бакалов", Варна, 1985.



© Венцеслав Константинов, 1985

| top | home | e-mail |

Created: 26.06.2009
 WEB Design © DarlSoft Workshop