СКЕПТИЧНИЯТ ПЕЙЗАЖ. ШВЕЙЦАРСКА НЕМСКОЕЗИЧНА ЛИРИКА СЛЕД 1900 Г.

Венцеслав Константинов


      Поезията в Швейцария се създава на четири езика: немски, френски, италиански и реторомански. Немскоезичната лирика, която заема най-голям дял, се отличава съществено от поезията, възникваща в Германия или Австрия. В духовния мир на малката алпийска страна открай време преобладава моралистичният патос, просветителската поучителност и стремежът към патриотично-възпитателно въздействие. В есето си "За духа и същността на швейцарската поезия" съвременният драматург Арнолд Швенглер отбелязва: "Историята на швейцарската федерация е история на свободния човек. Тя е история на една идея, а хората тук са носители на тази идея... Швейцарецът е не само дете на своите родители; той е също така рожба на своя народ и на историята на своята страна. Това обяснява неговата своеобразна духовна нагласа."

      За да се определят отличителните черти на швейцарската поезия, трябва да се има предвид единствената по рода си природна среда, в която тя се развива. Швейцарската немскоезична лирика за първи път прехвърля националните граници и се вписва в контекста на "световната литература" - според формулата на Гьоте - през XVIII век, когато се появява голямата философска поема на Албрехт фон Халер "Алпите". Тя вече насочва погледа към красотите на високопланинския пейзаж с неговите контрасти, а също към скромния, природосъобразен живот на планинците, който в очите на просветителя и пиетиста Халер е въплъщение на РАЗУМНИЯ ИДЕАЛ. Според критика Роберт Щауфер всички големи швейцарски поети произлизат "от народа" - в най-добрия смисъл на думата. В техните произведения се проявява главната черта на "homo helveticus": скептичното отношение към всяка УРБАНИЗАЦИЯ на живота.

      Тук трябва да се отбележи, че немскоезичната поезия в Швейцария по принцип черпи изразни средства от сложното богатство на два езика. 0т една страна това е немският литературен език, а от друга - съответният местен диалект. Швейцарският поет е принуден да изучава книжовния език във всичките му тънкости и особености, за да го превърна в свой работен инструмент. Той трябва съзнателно да разграничи писмения език от различните наречия, на които се говори не само в отделните кантони, но и в различните социални среди. В резултат на усилия швейцарският поет развива особено изострен усет за словесната мелодика и за възможностите на синтаксиса в една лирическа творба.

      Фридрих Дюренмат очертава този проблем със следните думи: "В голяма степен отношението на швейцарсконемския към немския напомня това на холандския към немския език. Само че холандският се е превърнал в книжовен език, а швейцарсконемският - не. Така немскоезичният швейцарски писател живее в напрежението на човек, който говори по-различно от това, което пише." Пак според Дюренмат за поета в неговата страна диалектът е "език на неговото чувство", а немският - "език на неговия разум, воля и духовно приключение".

      Антологията "Скептичният пейзаж" (1988) си поставя задачата - по думите на съставителя Клаус-Дитер Шулт - да събере на едно място всички онези немскоезични поетически текстове, възникнали в Швейцария след 1900 година, които живеят от благотворното напрежение между диалект и литературен език. Иначе казано, стихотворенията в тази антология трябва де съдържат нещо типично швейцарско като светоотношение или дори само като отношение към езика.

      "Скептичният пейзаж" е изграден от стихотворенията на шестдесет и шест швейцарски поети, творили от началото на века до наши дни. Антологията се открива с произведения на Роберт Валзер (1878-1956). Сред това ранно поколение се открояват поетите Роберт Фези (1883-1972), Зигфрид Ланг (1887-1970), Албин Цолингер (1895-1941) и Макс Рихнер (1897-1965). Именно те изградиха облика на съвременната швейцарска поезия като неотделима част от духовната история не Европа.

      След Втората световна война, която пощади страната политически, но не и психологически, се появи ново поколение поети, изпълнени с чувството за принадлежност към своите онеправдани събратя по перо - немските писатели-емигранти. Тези поети избраха пътя на "вътрешната емиграция", като съзнателно избягваха традиционната патриотична тематика. Голямото раздвижване в изобразителното изкуство повлия върху художествените дирения на лириците в Швейцария, сред които се очертаха имената на Алберт Ерисман (р. 1908), Ервин Йекле (р. 1909), Урс Мартин Щруб (р. 1910) и Мари-Ане Щибел (р. 1914). Ерисман и Щруб възпяваха в стиховете си загадката на междучовешкото общуване. Ервин Йекле създаде творби с особена графична структура, в които формата придобива съдържателност. Мари-Ане Щибел, повлияна от английската лирика, която превеждаше, публикува стихове с неправилна ритмика и метрика, където открито изповядваше своята болка и наранимост от съществуването.

      Ново поетическо поколение се оформя в Швейцария с имената на Райнер Брамбах (1917-1983), Урс Оберлин (р. 1919) и Зиля Валтер (р. 1919). С творбите си, изпълнени със сюрреалистична образност, Брамбах упражни силно влияние върху днешното най-младо поколение швейцарски поети. Урс Оберлин се изяви като политически поет с ярко критическо перо, а Зиля Валтер се обърна към традицията на народната песен и потърси там онези магически внушения, които използва модерната европейска лирика.

      Сред поетите, които започнаха да публикуват след 1950 година, свое място в швейцарската литературна панорама заеха Ерика Буркарт (1922-2010), Валтер Грос (р. 1924) и Макс Болигер (р. 1929). В стихосбирката си "Живея" Ерика Буркарт използва словото като суров материал, неорганизиран синтактически по законите на логиката. С това поетесата провокира читателя към активно сътворческо участие в извеждането на "поетическата истина". Същото важи за творбите на Валтер Грос и Макс Болигер, но при тях доминира стремежът към силен социален ангажимент.

      Най-младите швейцарски поети се оформиха под въздействието на съвременните философски и естетически школи, които се стремят да обхванат реалната индивидуалност на човека без всякакви утопии за бъдещето. В творбите си те възстановяват "социалната диалектика", към която - според философа Теодор Адорно - спада задължително и ВЪТРЕШНИЯТ ЖИВОТ. Тук се наложиха имената на поетите Беат Брехбюл (р. 1939), Дитер Фрингели (р. 1942), Гертруд Лойтенегер (р. 1948), Кристоф Гайзер (р. 1949) и Мартин Хамбургер (р. 1951), с когото завършва и лирическата панорама в антологията "Скептичният пейзаж".

      Стихотворенията в тази книга сякаш опровергават често произнасяната присъда за традиционалността на швейцарската поезия. Очевидно съставителят Клаус-Дитер Шулт е бил воден от стремежа да представи творби, които обхващат художествено преди всичко социалните явления в Швейцария през нашето нелишено от сътресения столетие.





Wenzeslav Konstantinov, Die skeptische Landschaft. Deutschsprachige Lyrik aus der Schweiz seit 1900
- In: сп. "Книгосвят", София, кн. 2, 1990.



© Венцеслав Константинов, 1990

| top | home | e-mail |

Created: 26.06.2009
 WEB Design © DarlSoft Workshop