ХЕРМАН ЛЕНЦ: СТРАННА РАЗДЯЛА

Венцеслав Константинов


      Роден през 1913 г., Херман Ленц е представител на онова поколение западногермански литературни творци, които написаха големите си книги след войната, след период на наложено мълчание, вътрешна емиграция и тежка екзистенциална криза. Сред най-ярките автори на това "поколение на оцелелите" - да назовем само имената на Волфганг Кьопен, Ханс Вернер Рихтер, Хайнрих Бьол и Алфред Андерш - свое трайно място заема белетристът Херман Ленц.

      Ленц започва като поет и публикува книга със стихове още през 1936 г. Но утвърждаването му на литературната сцена става десетилетие по-късно с повестта "Тихият дом" (1947) и сборника разкази "Двойният лик" (1949). Още тук Херман Ленц засвидетелства умението си да пренася социалните и политическите проблеми на епохата в един свръхдействителен, приказен свят, за да ги обгледа от "разстояние". Това даде основание на критиката да го упрекне в липса на чувство за история и в бягство от реалността. Дори сред независимата и политически необвързана литературна "Група 47" творбите на Херман Ленц не намериха отклик. А междувременно той публикува повестта "Авантюристката" (1952) и радионовелата "Момичето и враната" (1957). Едва романът му "Руската дъга" (1959), в който разглежда съдбата на една млада съветска жена, депортирана през войната в Германия, бе приет като безспорно "реалистично" постижение. Макар че не друг, а тъкмо Томас Ман писа тогава за Херман Ленц: "Това е оригинален, мечтателно-смел и своеобразен талант, напълно самостоятелен наред с Кафка." Сравнението с големия Пражанин вече подсказва за особеното "сюрреалистично" светоусещане у Херман Ленц. А то отново се изявява в романа "Шпигелхюте" (1962), съставен от три вплетени една в друга новели; тук история и настояще, реалност и съновидение се преливат в необикновена художествена сплав. Този похват писателят прилага и в романа си "Във вътрешния регион" (1970).

      Изброените дотук произведения представляват обособен дял в творчеството на Херман Ленц. Друга група образуват романите "Очите на един слуга" (1964), "Дама и палач" (1973) и "Кочияшът и художникът на гербове" (1975), които имат за тема живота в Австрия от края на XIX век, Тук осезаемо се чувства влиянието на големите австрийски прозаици Артур Шницлер, Хуго фон Хофманстал, Петер Алтенберг и Адалберт Щифтер. В тези романи Херман Ленц развива напълно своя повествователен стил, характеризиращ се с голяма образност, прецизно обрисуване на ситуацията и действащите лица, пластичност на задния план и стремителност на сюжетното развитие.

      Като трета тематична група се обособяват автобиографичните романи на Херман Ленц "Напуснати стаи" (1966), "Други дни" (1968), "Ново време" (1975), "Дневник на оцеляването и на живота" (1979), "Чужденец" (1983), "Странникът" (1986) и "Странна раздяла" (1988). Последният роман от тази поредица е самостоятелна творба, в която Херман Ленц описва живота на своя постоянен герой, писателя Ойген Рап. Той е преживял периода на националсоциализма в Германия с вътрешно несъгласие, с дълбоко неверие в това "ново време", както са го прокламирали глашатаите на фашистката пропаганда.

      След края на войната героят на Ленц се е борил за физическо и нравствено оцеляване в атмосферата на разруха и всеобща покруса от националното поражение и чувство за вина. В своята мансарда Ойген Рап е продължил да води своето мъчително съществование на непризнат и отритнат творец - въпреки убеждението си, че за него няма място в тази епоха на реставрация и шумно рекламирано "стопанско чудо". Така той остава чужденец в собствената си страна, превръща се в "странник", който дири отдалечени местности, за да намери покой и вглъбение, но накрая отново се завръща в омразния му град и поема функцията секретар на местния съюз на писателите.

      В романа "Странна раздяла" Херман Ленц разказва за неочакваните промени в живота на героя си - умира майката на Ойген Рап. Към мъката му от тази раздяла се прибавя и притеснението, че трябва да напусне къщата, в която е прекарал четиридесет и седем години и която винаги е чувствал като сигурно убежище и крепост за творческите му начинания. Сега Ойген трябва да се раздели и с Щутгарт, понеже след двадесетгодишна служба в съюза на писателите го уволняват. Накрая Ойген Рап загубва и своя издател, а с това и всяка възможност за препитание - героят на Ленц е вече шестдесетгодишен. Но писателят Рап не губи вяра в съдбата си и решава, че положението му, "макар и безнадеждно, е все пак розово". И ето че възрастният творец намира подкрепа у млади почитатели и колеги, които го представят пред широката читателска публика. Рап намира нов издател за произведенията си и скоро добива известност като проникновен познавач на човешката природа и деликатен майстор на психологическата проза.

      Книгата на Херман Ленц е седма по ред в широката автобиографична панорама, но има характера на цялостна и завършена творба. Тя представя писателя с най-добрите му белетристични особености, от които така много се възхищава още през седемдесетте години Петер Хандке - негов ученик в художественото майсторство и творческата непреклонност пред "събитията на деня".

      Сам Херман Ленц казва за себе си: "Аз не съм нито 'сюрреалист', нито 'реалист', нито 'обществен обвинител', нито 'религиозен борец', а човек, който се опитва да разбере хората и да се вживее в тях." С тези думи писателят реагира на безразборните определения, които е получавал от критиката през дългия си творчески път.





Wenzeslav Konstantinov, Hermann Lenz: Seltsamer Abschied
- In: сп. "Книгосвят", София, 30 ноември 1988.



© Венцеслав Константинов, 1988

| top | home | e-mail |

Created: 26.06.2009
 WEB Design © DarlSoft Workshop