ИЛЗЕ АЙХИНГЕР: ПО-ГОЛЯМАТА НАДЕЖДА

Венцеслав Константинов


      Наред с Ингеборг Бахман Илзе Айхингер е сред първите австрийски писатели, удостоени с авторитетната литературна награда на "Група 47". Илзе Айхингер получи тази награда за разказа си "Огледална история", признат за една от най-съвършените белетристични творби в съвременната немскоезична литература. В този разказ, както и в цялото си творчество, писателката издига "призив за недоверие" към обществените условности, породен от копнежа по един свят на свобода, душевен мир и житейско удовлетворение.

      Романът "По-голямата надежда" (1948) веднага привлече вниманието на читателите и критиката към двадесет и седемгодишната неизвестна дотогава австрийска писателка. Описвайки съдбата на група деца, Илзе Айхингер по оригинален начин разкрива дълбоките психологически последици от нацистките преследвания на евреите в Германия и подчинените на Райха страни. Но романът не се придържа строго към определени исторически факти. Светът, в който попада читателят му, е една неповторима лично изживяна действителност.

      Героиня на творбата е малката Елен, чиято майка е еврейка, а баща й - ариец. Това обстоятелство я кара да се чувства свързана с онези деца, "при които нещо не е в ред". Такива деца в нацистка Германия е имало с хиляди. И те са били принудени да живеят не с действителността, която е била враждебна към тях, а със своите мечти и "големи надежди". За Елен голямата надежда е получаването на разрешение за семейството й да напуснат страната. Но това си остава неосъществим блян. Елен се приобщава към група еврейски деца, на които е забранено да сядат на пейките в парка. И когато всички заедно в очакване на някакво чудо се разполагат на една пейка, пристига военен патрул. В офицера, който предвожда войниците, Елен познава своя баща. Въпреки съпротивата му тя започва да го прегръща и с това дава възможност на приятелите си да избягат.

      След тази случка децата се събират из гробищата и в изоставени тавани. Там те играят и фантазират за бягството си в "обетованата земя", където ще могат да живеят като равни сред равни. Така Елен преживява редица приключения, попада в концлагер, откъдето я връщат обратно, понеже не е изцяло еврейка. Тя жадува за мира и посред тътена на войната сякаш съзира един друг свят на щастие и взаимна любов между хората. Накрая Елен умира, "разядена от своето очакване". В смъртта си тя е изпълнена от "по-голямата надежда", че страданието на милиони хора ще се превърне в предупреждение и завещание за оцелелите от войната и те ще заживеят човешки.

      Романът описва една художествена среда, която се разполага на границата между действителността и мечтата, реални събития се преплитат с измислени случки, с детски фантазии и блянове. Това му придава особено очарование и магическа сила. Трагичната съдба на малката героиня се оказва в последна сметка един възвишено изстрадан път от "голямата надежда" за лично избавление към "по-голямата надежда" за избавление на човечеството от злото.

      Илзе Айхингер е известна като майстор на късия разказ. Тя е публикувала сборниците "Окованият" (1953), "Където живея" (1963), "Елиза, Елиза" (1965), "Известие за деня" (1970). От тези сборници са подбрани и двадесетте разказа, с които писателката ще се представи пред българската читателска публика. И тук звучат основните мотиви в творчеството на Айхингер - копнеж по вътрешна свобода, жадуване за житейски смисъл и удовлетворение.

      Така героят на разказа "Окованият" се събужда един ден окован. Веригата е тъй здраво закрепена, че той не може да се освободи от нея, но тя е достатъчно хлабава, за да бъде в състояние да се движи. Макар и окован, движенията и походката му са грациозни. Цяло лято героят работи в един цирк, където демонстрира умението си. Не сваля веригата нито веднъж. Това е всъщност неговата свобода - окован във вериги, но вътрешно напълно необвързан. Един ден жената на цирковия директор от съжаление към героя прерязва веригата му, но така той се превръща в безсилен, немощен, "неокован" човек. Принуден е да избяга от цирка и от малкия свят, в който живее. Разказът е парафраза на прочутата новела на Франц Кафка "Преображението", както и на разказите му "Издръжливец на гладуване" и "Малката жена", където символично се разглежда съдбата на човека, посветен на някаква вътрешна цел - например изкуството.

      А в разказа "Разпечатаната заповед" един куриер от военно поделение получава нареждане да занесе в друга част плик, съдържащ някаква заповед. С него изпращат и придружител. Куриерът се измъчва от въпроса какво ли гласи заповедта, която носи. Той издебва момент, в който не е наблюдаван, и прочита съдържанието: куриерът трябва да бъде убит. Без да подозира, че това е шифър, куриерът се опитва да премахне придружителя си, но наранява сам себе си.

      Герой на разказа "Плакатът" са болният разлепвач на афиши, който не иска да умре, момиченцето, което се отскубва от ръцете на майка си и пада пред идващия влак и накрая усмихнатото момче от плаката, което приканва да се прекара ваканцията на море.

      "Огледална история" е христоматиен разказ, включван във всички антологии на немскоезичната кратка проза. Умирането, смъртта, отразени в огледалото, обърнатият ход на времето, минаващ по всички стъпала на живота в обратен ред - от погребението, полагането в ковчега, настъпването на края, унищожаването на едно съществуване, любовните срещи, моминството, училищните години, раждането. Човек отваря очи и пак ги затваря от ослепителната светлина!

      В съвсем краткия разказ "Театър на прозореца" любопитна старица вижда от предпоследния етаж на дома си стареца отсреща, който прави театър на прозореца си. Тя предполага, че това е от любов към нея самата и изпитва страх. Повиква по телефона полиция и когато проникват в стаята на стареца, се оказва, че всичко се е отнасяло до момченцето, чието легло се намира до прозореца в апартамента над този на старата дама. Сияещо от радост, детето е гледало куклите на стареца в неговия "театър".

      Всички разкази на Илзе Айхингер носят отпечатъка на едно магическо въображение. В тях реалността съжителства с измислицата, с прозрението за някаква друга, недоловим с обикновените сетива действителност. Това превръща тези творби не Айхингер в притчи, в иносказания с дълбок, трудно определим смисъл. Но именно тук е заложена тяхната привлекателна сила, тяхната художествена мощ.





Wenzeslav Konstantinov, Ilse Aichinger: Die größere Hoffnung
- Издателство "Христо Г. Данов", Пловдив, 2 януари 1983.



© Венцеслав Константинов, 1983

| top | home | e-mail |

Created: 26.06.2009
 WEB Design © DarlSoft Workshop