ХЕРБЕРТ МАРКУЗЕ: ЕДНОИЗМЕРНИЯТ ЧОВЕК

Венцеслав Константинов


      Прочутата книга на Маркузе носи подзаглавие "Студии върху идеологията на напредналото индустриално общество". Публикувана е най-напред на английски в Бостън през 1964 г. Авторът е разделил изследването си на три части, озаглавени "Едноизмерното общество", "Едноизмерното мислене" и "Шансът на алтернативите".

      В това произведение "критическата теория" на Маркузе е представена в своя най-концентриран вид. Ако всичко, което е писал до 1964 г., го характеризира като обикновен представител на многочислената армия буржоазни философи и социолози, идеите, изложени в "Едноизмерният човек", бързо превръщат Маркузе в най-популярния идеолог на "новата левица", дори в един от най-влиятелните западноевропейски философи. В "Едноизмерният човек" някои от тенденциите и мотивите в по-ранните му произведения (напр. понятието "двуизмерност") се срещат още в първата му книга за Хегел и тук се сливат в цялостен поток. Пред лицето на съвременното равнище на производството, позволяващо разумно да се устройва животът на човечеството, т. е. представящо възможност на критицизма реално да се проявява, старата рационалистична позиция му се струва вече недостатъчна. Ето защо Маркузе започва да твърди, че рационалността и критицизмът на Хегел и Маркс вече са недостатъчно радикални. И авторът се впуска в търсене на "по-рационално" решение на проблема за свободата.

      Централната идея, залегнала в основата на всичките му теоретически построения, е идеята за "едноизмерността", която играе универсална роля, основна характеристика за състоянието на цялата съвкупност от явленията на човешкото битие. На основата на това Маркузе се опитва да даде обща картина на "едноизмерната култура", на нейните вътрешни тенденции и на своеобразна, "маркузианска" терапия.

      В обширния предговор, носещ заглавието "Парализата на критиката; общество без опозиция", Маркузе посочва, че заплахата от ядрена катастрофа, която би могла да унищожи човешкия род, служи като закрила на същите онези сили, които увековечават тази заплаха. Усилията да се предотврати една подобна катастрофа изтикват на заден план издирването на възможните й причинители в съвременното индустриално общество. Тези причинители не се установяват от обществеността, не се разобличават и не се атакуват, понеже отстъпват само пред прекалено откритата заплаха отвън - за Запада от Изток и за Изтока от Запад. Ако се опитаме да отнесем причинителите на тази опасност към това, как е организирано обществото и как то организира своите членове, то незабавно ще се изправим пред факта, че напредналото индустриално общество става по-богато, увеличава се и се подобрява, като увековечава опасността. Отбранителната структура облекчава живота на твърде голямо число хора и разширява властта на човека над природата. При тези обстоятелства не е никак трудно на нашите средства за масова информация да продават партикуларни интереси, маскирани като интереси на всички благоразумни хора. Политическите потребности на обществото се превръщат в индустриални потребности и въжделения, а тяхното задоволяване стимулира бизнеса и обществените блага - и всичко това започва да изглежда като чисто олицетворение на разума. Въпреки привидния рационализъм на съвременното индустриално общество, подчертава авторът, то кат цяло е ирационално. Неговата продуктивност нарушава свободното развитие на човешките потребности и заложби, неговият мир се гради върху постоянната заплаха от война, неговият растеж зависи от потискането на реалните възможности за задоволяване на борбата за съществуване - в индивидуален, национален и международен аспект. Това потисничество, твърде различно от онова, което бе характерно за предходните, по-слабо развити етапи на нашето общество се проявява днес не от позицията на естествена и техническа незрелост, а от позиция на силата. Нашето общество се характеризира с това, че побеждава центробежните сили в себе си предимно по технически път вместо с терор.

      Маркузе изтъква, че към задачите на една критична теория за съвременното общество спада и това, да се издирят корените на това развитие и да се проучат неговите исторически алтернативи. Това трябва да бъде теория, "която анализира обществото в светлината на неговите използвани и неизползвани или зле използвани възможности за подобряване на положението на човека". Като предпоставки за един такъв анализ авторът посочва:

      1. Постановката, че човешкият живот има стойност или че неговата стойност може и трябва да бъде повишена. Това схващане лежи в основата на всички интелектуални усилия, то е онова априори на теорията за обществото, чието отричане отрича и самата теория.

      2. Постановката, че в дадено общество съществуват специфични възможности за подобряване на човешкия живот, както и специфични средства и пътища за осъществяване на тези възможности. Задача на критичния анализ е да докаже обективната валидност на тази постановка, като това доказване трябва да се извърши на емпирическа основа. Теорията на обществото представлява историческа теория, а историята е царство на необходимостта. Оттук възниква въпросът: кои от различните възможни и действителни начини за организиране и оползотворяване на наличните духовни и материални ресурси предлагат най-големи шансове за едно оптимално развитие.

      В стремежа си да даде отговор на поставения въпрос Маркузе достига до схващането, че "критическата теория трябва да се абстрахира от фактическата организация и приложение на обществените ресурси, както и от резултатите на тази организация и приложение". Такъв един "трансцендиращ" анализ на фактите в светлината на техните потиснати и отречени възможности заема съществено място в структурата на обществената теория. Според Маркузе тези възможности трябва да се търсят в границите на съответното общество и трябва да представляват определима цели на практиката. Обаче разраснал се до цяла една система на господство и унификация, техническият прогрес поражда такива форми на живот (и на власт), които изглежда укротяват силите, противопоставящи се на тази система, и сломяват или неутрализират всеки протест в името на историческите перспективи за освобождаване от непосилен труд и господство. Парализирането на социалното развитие е може би най-очебийното постижение на напредналото индустриално общество.

      Така Херберт Маркузе смята, че буржоазията и пролетариатът в съвременното капиталистическо общество, макар и да си остават основни противостоящи класи, са променили своята структура и функция до такава степен, че "изглежда вече не са носители на исторически преобразования. Стоящият над всичко интерес за запазването и стабилизирането на институционалното статукво обединява бившите антагонисти в най-развитите области на съвременното общество". Някога самата категория "общество" е изразявала острия конфликт между социалните и политическите сфери - обществото се е схващало като антагонистично на държавата. Така понятия като "индивид", "класа", "частно", "семейство" са обозначавали сфери и сили, които още не са били интегрирани в установените отношения, представлявали са сфери на напрежение и противоречие. С нарастващата интеграция на индустриалното общество тези категории загубват своето критическо съдържание и проявяват тенденцията да се превърнат в описателни, измамни или оперативни термини. Ето защо за изгубилия своята критична същност, своята многоизмерност човек, за т. нар. "едноизмерен човек" светът и неговото развитие се представят в две противоречащи една на друга хипотези:

      1. че напредналото индустриално общество е в състояние да предотврати една качествена промяна за недалечното бъдеще;

      2. че съществуват сили и тенденции, които могат да разчупят тази преграда и да взривят обществото.

      Маркузе изтъква, че двете тенденции съществуват една до друга дори една в друга. "Първата тенденция е преобладаваща а всички предпоставки за един обрат, какъвто би могло да има, се използват, за да бъде той възпрепятстван. Възможно е положението да се промени от някоя злополука, но докато коренно не се преустрои схващането за това, какво се върши, какво се възпрепятства, докато не се промени съзнанието и поведението на човека, дори и една катастрофа не би довела до желания обрат".


      Първата част на книгата "Едноизмерното общество" започва с разглеждане на новите форми на контрол. "В напредналата индустриална цивилизация цари комфортна, безконфликтна, разумна и демократична несвобода като белег на техническия прогрес", заявява авторът. Правата и свободите, които някога са били жизнено важни фактори, са на път да загубят своята традиционна рационална база и своето съдържание. Свободата на мисълта, на словото и на съвестта представляваха - подобно на свободното стопанство, за насърчаването и закрилата на което те ратуваха - до голяма степен критически идеи, определени да заменят една остаряла материална и духовна култура с друга, по-продуктивна и по-рационална. Но веднъж институционализирани, тези права и свободи споделят съдбата на обществото, като стават негова интегрална съставна част. "Така успехът снема своите предпоставки."

      Маркузе подчертава, че от самото си начало свободата на предприемачество в никакъв случай не е представлявала благо. Като свобода на труд, но и на глад, тя е означавала за преобладаващото мнозинство от населението съсипителна работа, несигурност и страх. Ако индивидът повече не би бил принуден да се утвърждава на пазара като свободен икономически субект, то изчезването на този вид свобода би представлявало едно от най-големите завоевания на цивилизацията. Технологическите процеси на механизирането и стандартизирането биха могли да освободят индивидуална енергия за едно още непознато царство на свободата отвъд необходимостта. Вътрешната структура на човешкото битие би се изменила; индивидът би се освободил от чуждите му нужди и възможности, които му налага светът на труда. Индивидът би бил свободен да упражнява автономия над един живот, който би бил негов собствен. Ако производителният апарат би могъл да бъде организиран и ръководен с оглед задоволяването на необходимите потребности, то той би могъл да бъде изцяло централизиран; такъв контрол не би възпрепятствал индивидуалната автономия, а, напротив, би я направил възможна.

      За съжаление, отбелязва авторът, в съвременното индустриално общество се наблюдава тъкмо противоположната тенденция. По начина, по който организира своята техническа база, то клони към тоталитаризъм. "Тоталитарно" е не само едно терористично-политическо унифициране на обществото, а и нетерористичното икономическо-техническо унифициране, което се проявява чрез манипулирането с потребностите в полза на традиционните интереси. Не само една особена форма на управление или на партийно владичество създава тоталитаризъм, но и особената система на производство и разпределяне на благата, която съжителства удобно с всякакъв "плурализъм" от партии, вестници, "уравновесяващи сили" и т.н. Маркузе посочва, че правителствата на развитите и развиващите се индустриални общества могат да се утвърдят и осигурят само тогава, когато успеят да мобилизират, организират и експлоатират наличната техническа, научна и механична продуктивност, тъй като тази продуктивност "мобилизира обществото като цяло над всички партикуларни или групови интереси". Обстоятелството, че физическата мощ на машината (и не само физическа!) превишава тази на индивида и на всяка обособена група от индивиди, превръща машината в най-ефикасен политически инструмент във всяко общество, чиято организация се гради върху механически процеси. Но политическата тенденция може да бъде преобърната; всъщност мощта на машината представлява само натрупаната и проектирана човешка мощ. В степента, в която светът на труда се схваща като машина и съответно се механизира, той се и превръща в потенциална основа за нова свобода на човека.

      В своето изследване Маркузе се спира и на човешките потребности, които се развиват в напредналото индустриално общество. Най-ефикасната и най-жилава форма на борбата срещу освобождаването (на човека) се състои в това, да му се втълпят материални и духовни потребности, които увековечават Остарелите форми на борбата за съществуване. Дали възможността да се извърши нещо или да се отхвърли, да се изпита наслада от нещо или да се подложи на унищожение, да притежаваме или да се откажем от нещо се схваща като потребност или не зависи от това дали тази възможност може или не може да бъде разглеждана като желателна и нужна за владеещите всеобществени институции и интереси. В този смисъл човешките потребности са исторически потребности. Но можем да различаваме истински от фалшиви потребности. "Фалшиви" са онези потребности, с които се натоварва индивидът от партикуларните обществени сили, заинтересовани от неговото потискане; потребностите, увековечаващи изнурителния труд, агресивността, мизерията и несправедливостта. В последна сметка на въпроса кои потребности са истински и кои фалшиви, трябва да дадат отговор самите индивиди, доколкото обаче са свободни да отговорят самостоятелно. Но щом те са подложени на школовка и манипулация, такъв отговор не може да бъде схващан като техен собствен, понеже те се намират в състояние на материално и духовно робство.

      Колкото по-рационално, по-продуктивно, по-технизирано и по-тотално става репресивното управление на обществото, продължава Маркузе, толкова по-трудно въобразими са средствата и пътищата, чрез които управляваните индивиди ще могат да разчупят своето робство и сами да вземат в ръцете си своето освобождаване. Обществото създава нови форми и средства за контрол над индивида и тъкмо този "социален контрол" постига насилствено внушената потребност от продукция и консумация на ненужни вещи; потребността от затъпяваща работа, където тя вече не е действително необходима; потребността от начините на отмора, които смекчават и удължават това затъпяване; потребността от запазването на такива измамни свободи като свободна конкуренция при твърди цени; свободна преса, която сама се цензурира; свободен избор между равностойни марки и пр.

      Така свободата може да се превърне в могъщ инструмент за упражняване на власт над индивида. Свободният избор на господарите не премахва нито господарите, нито робите. "Ако работникът и неговият шеф се забавляват от една и съща телевизионна програма и посещават едни и същи места за почивка, ако машинописката изглежда също така привлекателна като дъщерята на нейния работодател, ако негърът притежава кадилак, ако всички те четат един и същ вестник, то това уеднаквяване не е белег за изчезването на класите, а за степента, до която потиснатото население има дял в потребностите и тяхното задоволяване, които служат за запазване на статуквото". По този начин един от най-обезпокоителните аспекти на развитото индустриално общество е "рационалният характер на неговата ирационалност".

      Днес индивидът е ограбен не само що се отнася до неговата "външна свобода", но и по отношение на "вътрешната свобода". В тази лична сфера се намесва технизираната действителност, като извършва своите поражения. Масовата продукция, средствата за масова информация поглъщат целия индивид. В резултат на това той лесно се идентифицира със своето общество, а така и с обществото като цяло. Тази непосредствена, автоматична идентификация (която трябва да е била характерна за примитивните обществени форми) се появява наново в свръхиндустриализираната цивилизация. В този процес се окастря "вътрешното" измерение на човешкия дух, в което би могла да пусне корени опозицията срещу статуквото. Тъй възниква един образец на едноизмерно мислене и поведение, при което идеите, стремежите и целите, трансцендиращи по своето съдържание съществуващия ред, или биват унищожени, или биват дискредитирани до понятия от този ред.

      Тази тенденция се проявява във връзка с развитието на научния метод - чрез операционализма в природните и с бихевиоризма в социалните науки. "Тяхна обща черта е тоталният емпиризъм в третирането на понятията", постулира Маркузе. Едноизмерното мислене се насърчава систематически от техниците на политиката и техните доставчици на масова информация. Техният езиков универсум е изпълнен с хипотези, които сами се потвърждават и които - повтаряни непрекъснато и монополистически - се превръщат в хипнотични дефиниции или повели. "Свободни" са например институциите, които действат в страните от Свободния свят (и с които се оперира); другите трансцендиращи видове свобода са или анархизъм, или комунизъм, или пропаганда. "Социалистическа" е всяка намеса в частната инициатива, която не произлиза от страна на самото свободно стопанство. Тази тоталитарна логика на свършените факти има своя източен еквивалент. Там под свобода се разбира наложеният от съответния комунистически режим начин на живот, а всички други, трансцендиращи видове свобода, са или капиталистически, или ревизионистични, или левосектантски. И в двата лагера идеи, които се отклоняват от установените от операционализма, се смятат за бунтарски. Движението на мисълта се спира от бариери, които се представят като ограничения, произтичащи от самия разум.

      Маркузе разглежда историческата еволюция на тези ограничения на мисълта, за да достигне до извода, че са възникнали такива обществени отношения, които някога са предизвиквали, както и позволявали съществуването на действителен отказ от дадено политическо положение; налице е било едно както лично, така и политическо измерение, в което този отказ е могъл да се развие в действена опозиция, а тя от своя страна е можела да изпита своите сили както и валидността на целите си. С постепенното блокиране на това измерение от обществото самоограничаването на мисълта приема все по-важно значение. Взаимоотношението между научно-философските и обществените процеси, между теоретическия и практическия разум се налага "зад гърба" на учените и философите.

      Според Херберт Маркузе "напредъкът не е празно понятие", той представлява движение към определени цели, а тези цели се определят от възможностите за подобряване на човешкия живот. Напредналото индустриално общество се приближава към онзи стадий на развитие, при който по-нататъшният напредък би предизвикал преврат в посоката и организацията на самия напредък. Този стадий ще бъде достигнат, когато материалното производство се автоматизира до такава степен, че всички житейски потребности бъдат задоволявани, а работното време се намали до частица от целокупното време. От този етап нататък техническият прогрес би трансцендирал царството на необходимостта, в което той е служел като инструмент за господство и експлоатация, което всъщност е ограничавало неговата рационалност. Според автора в най-напредналите области на съвременното индустриално общество се проявяват две основни черти: тенденция към усъвършенстване на технологическия рационализъм и интензивен стремеж да се задържи тази тенденция в рамките на съществуващите институции: "В това се състои вътрешното противоречие на съвременната цивилизация - ирационалният елемент на нейния рационализъм".

      Маркузе се интересува от проблема за неутрализирането на политическия момент. Според него в политическата област напредналото индустриално общество се характеризира с едно видимо обединяване или конвергенция на противоречията. "Под заплахата от международния комунизъм, двупартийната система във външната политика се налага над конкуриращите се групови интереси, като се простира и във вътрешната политика, в която програмите на водещите партии се различават все по-слабо една от друга". В капиталистическия свят се наблюдава все по-укрепващ съюз между света на бизнеса и организираното работничество, между концерните и профсъюзите, а работническите и комунистическите партии поддържат съществуващия порядък, като му противопоставят само една минимална програма за реформи, които не се простират по-далеч от частична национализация. Тези национални комунистически партии играят историческата роля на легални опозиционни партии, "прокълнати" да се държат настрана от всякакъв радикализъм. Те свидетелстват за дълбочината и обсега на капиталистическата интеграция и за условията, които правят качествената разлика между противоречивите интереси да изглежда като количествена разлика в рамките на установеното общество. Що се отнася до Запада, някогашните конфликти в обществото се заглаждат и модифицират под двойното (и двустранно) влияние на техническия прогрес и на международния комунизъм. Класовите борби се смекчават, а "империалистическите противоречия" остават неразрешени пред лицето на заплахата отвън. Мобилизирано срещу тази заплаха, капиталистическото общество показва единност и взаимна свързаност, непознати за ранния стадий на индустриална цивилизация. Става дума за свързаност, която има съвсем материални основи; мобилизацията срещу врага въздейства като мощен подтик към производство и деятелност и така се запазва високият жизнен стандарт.

      Маркузе се спира върху въпроса за изменението на отношението между капитализма и социализма. "Класическата Марксова теория си представя прехода от капитализъм към социализъм като революция: пролетариатът разрушава политическия апарат на капитализма, запазва обаче техническия апарат, като го подлага на социализиране. В революцията има континуитет; освободен от ирационални бариери и разрушителни сили, техническият рационализъм се запазва и усъвършенства в новото общество." Според Маркузе обаче техническият апарат на напредналото индустриално общество се е разраснал до такава степен, че под неговото въздействие работните класи са подложени на решителна трансформация. Маркузе посочва следните главни фактори за тази трансформация:

      1. Механизацията все повече понижава изразходваните количество и интензивност на физическа енергия при работата. Това развитие е от голямо значение за Марксовото схващане за работника. При Маркс пролетарият е преди всичко работник на ръчния труд, който изразходва и изчерпва своята физическа енергия в трудовия процес, макар и да работи с машина. Продажбата и употребата на тази физическа енергия при нечовешките условия за частно придобиване на принадена стойност е донасяло със себе си възмутителните, нечовешки аспекти на експлоатацията. Сега постоянно усъвършенстващото се механизиране на труда в напредналия капитализъм модифицира, при запазваща се експлоатация, състоянието и статуса на експлоатираните. В границите на технологическото цяло механизираният труд, при който по-голямата част (ако не и цялото) от работното време е изпълнена от автоматични и полуавтоматични действия, си остава същото изнурително, затъпяващо, нечовешко робство. Пролетарият от ранния стадий на капитализма наистина е бил товарно животно, което със своя физически труд е задоволявало потребностите на живота, докато той самият е вегетирал в мизерия и мръсотия. С това обаче той е представлявал живо отрицание на капиталистическото общество. За разлика от него организираният работник в най-напредналите области на технологическото общество не олицетворява с предишната сила това отрицание.

      2. В напредналия етап на механизация, машината като част от технологичната действителност не представлява абсолютна единица, а само индивидуализирана техническа реалност, отворена в две посоки - тази, на отношението между елементите, и тази, на отношението между индивидите в техническото цяло. Технологическият прелом, който съдържа в себе си тенденцията машината да бъде премахната като индивидуално средство за производство, като "абсолютна единица", изглежда прави невалидно Марксовото понятие за "органичното натрупване на капитала", а с него и теорията за образуването на принадената стойност. Според Маркс машината никога не създава стойност, а само пренася своята собствена стойност върху продукта, докато принадената стойност остава резултат от експлоатацията на живия труд. Машината представлява въплъщение на човешка работна сила и посредством нея миналият (мъртъв) труд се запазва и определя живия. Сега автоматизацията изглежда променя качествено отношението между мъртъв и жив труд; тя води към точката, от която производителността ще се определя "от машината", а не от индивидуалното трудово постижение. По такъв начин неговото измерване става невъзможно, следователно, смята Маркузе, става невъзможно и определянето на принадената стойност, тъй като работникът е придаден към машината и й служи, а не обратното.

      3. Горните промени в характера на труда и оръдията на производство променят поведението и съзнанието на работника, което проличава от "социалната и културната интеграция" на работническата класа в капиталистическото общество. Но тази промяна не е само в съзнанието на работника, както според Маркузе смятат най-често марксистите. Може ли една толкова основна промяна в съзнанието да се допуска, без да се приема и съответна промяна в "общественото битие". Маркузе е на мнение, че посочената интеграция започва още във фабриката, където поради проявяващите се отрицателни черти на автоматизацията и произлизащото от това намаляване на личните шансове за успех работниците сами изразяват стремежа да "участват в капиталистическото предприятие", да се проявяват по-добре, като при това се създава своеобразно съперничество помежду им. От своя страна работодателите се държат "либерално" и бързо задоволяват възникналите минимални претенции от страна на профсъюзите. Така се създава една измамна картина на всеобщо благополучие.

      4. Новите технизирани трудови отношения предизвикват такова отслабване на негативната позиция на трудовата класа, че последната вече не изглежда като живо отрицание на съществуващото общество. Тази тенденция се засилва от въздействието на технологическата организация на производството и върху противната страна: върху ръководствата на предприятията и техните дирекции. Господството преминава в управляване. Капиталистическите господари и собственици загубват своята идентичност като отговорни сили; те приемат функцията на бюрократи в една корпоративна машина, а робите на развитата индустриална цивилизация се превръщат в сублимирани роби, но въпреки всичко остават роби; защото робът се разпознава не по неговото послушание и не по тежестта на неговата работа, а по неговото принизяване до степента на инструмент и по превръщането му от човек във вещ. И понеже това овеществяване посредством технологическата форма на начина на съществуване проявява тенденцията да се превърне в тоталитарно, от своя страна организаторите и управниците стават все по-зависими от машинарията, която те организират и ръководят. Маркузе смята, че тази взаимозависимост не представлява вече диалектическо отношение между господар и роб, а е по-скоро един омагьосан кръг , който включва в себе си и господаря, и роба, и че този кръг е движен от постоянно нарастващите потребности, които обществото създава и същевременно потиска, парализира.

      Херберт Маркузе се опитва да даде в книгата си отговор дали има възможности да бъде разкъсана тази верига от постоянно нарастващо производство и същевременно постоянно нарастване на разрушителните средства и тенденции. Като материална база за една такава възможност той посочва: а) нарастващата производителност на труда; б) повишаващия се процент на раждаемостта сред съществуващото население; в) перманентната отбранителна икономика; г) икономическо-политическата интеграция на капиталистическите страни и тяхното отношение към слаборазвитите области. Особено големи надежди за позитивно развитие Маркузе възлага на автоматизацията. Той смята, че разпростиращата се автоматизация е нещо повече от количествено нарастване на механизирането - тя представлява прелом в характера на основните производителни сили. Изглежда, че достигналата до границите на технически възможното автоматизация е несъвместима с едно общество, което почива върху частното експлоатиране на човешка работна сила в производствения процес. Маркузе вярва, че по-нататъшното развитие на автоматизацията може да отслаби националната и международната конкурентноспособност на капитала, да предизвика дълготрайна депресия и в резултат на това да се съживи конфликтът между класовите интереси. Тази възможност става по-реалистична с пренасянето на съревнованието между капитализма и комунизма от военната в обществената и икономическата област.

      В своето изследване Маркузе се спира на проблема за индустриализацията и съответно автоматизацията в страните от социалистическата система и в развиващите се страни. Той посочва, че в съветското общество също се наблюдават тенденции за потискане на социалните промени, но че тук положението е несравнимо по-различно от това в напредналото капиталистическо общество. Определят се следните основни отлики: а) в хронологическо отношение: съветското общество е в една по-ранна степен на индустриализация, при което обширни сектори се намират още в предтехнически стадий на развитие; б) в структурно отношение: неговите икономически и политически институции са съществено различни (тотално одържавяване и диктатура). Маркузе изразява своите съмнения, че съветското общество, след като достигне целта си "да догони и задмине" икономическото развитие на водещите капиталистически страни, не би било в състояние да либерализира тоталитарните контроли до такава степен, че да настъпят качествени промени. Докато изгледите за едно парализиране на качествения прелом в съветската система изглежда да се развиват паралелно с тези в напредналото капиталистическо общество, продължава той, то социалистическата производствена база притежава една решаваща отлика. В съветската система организацията на производствения процес безсъмнено разделя "непосредствения производител" (работниците) от контрола над средствата за производство и с това създава класови различия тъкмо в основата на системата. И все пак това разделяне не е двигател на самия производствен процес; то не е вградено в този процес така, както основаното върху средствата за производство разцепление между капитал и труд при частната собственост. В резултат на това управляващите слоеве сами са отделени от производствения процес - това означава, че те са заменими, без да бъдат взривени основните институции на обществото.

      В това, че съществуващите противоречия между "изоставащите производствени отношения" и "характера на производителните сили" в социалистическото общество могат да бъдат решени без експлозия, а чрез постепенно преобразуване, Маркузе вижда половината истина на съветско-марксистката теза. Другата половина на истината е, че количествените промени все още предстои да бъдат превърнати в качествени, което ще рече изчезване на държавата, на партията, на плана и т.н. като независими, натрапени на индивидите сили. Докато тези промени не засегнат материалната основа на обществото (одържавения производствен процес), то те ще се ограничават само до една политическа революция.

      След като анализира политическата интеграция на напредналото индустриално общество, Маркузе разглежда и съответната интеграция в културната област, спирайки се върху въпроса за "победата над нещастното съзнание; репресивното принизяване". Онова, което днес става, не е принизяването на високата култура до степента на масова култура, а опровергаването на тази култура от действителността. Действителността превъзхожда своята култура. Човекът днес може повече от героите на културата и от полубоговете; той е разрешил много нерешими проблеми. Но той е и разрушил надеждите и истините, които са били снети в сублимацията на високата култура. Като нов белег се добавя и това, че антагонизмът между култура и обществена действителност (който съществува във всички общества) сега бива неутрализиран от обстоятелството, че се заличават опозиционните, чужди и трансцендентни елементи на високата култура, с помощта на които тя е създавала едно друго измерение на действителността. Тази ликвидация на двуизмерната култура не се извършва по начин, щото "културните ценности" да бъдат отречени и отхвърлени, а така, че те биват присъединявани без никаква разлика към установения ред и биват възпроизвеждани и излагани на показ в огромно количество. Практически те служат като инструмент за обществено сцепление. Величието на една свободна литература и изкуство, идеалите на хуманизма, тревогите и радостите на индивида, осъществяването на личността - всичко това са важни пунктове в конкурентната борба между Изтока и Запада. Те се използват с цялата си тежест срещу днешните форми на комунизма, те се предписват и продават ежедневно. А обстоятелството, че те противоречат на обществото, което ги продава, не влиза в сметката. Така, както хората знаят или чувстват, че рекламите и партийните програми не е необходимо да бъдат правдиви или да оправдават доверието, но въпреки това ги слушат, четат и дори се оставят да бъдат ръководени от тях, по същия начин те приемат традиционните ценности и ги превръщат в съставна част от духовния си багаж.

      Маркузе се спира и върху проблема за отчуждението в сферата на литературата и изкуството, позовавайки се на някои конкретни произведения от XIX и XX век. Той прави следната забележка: "Противно на Марксовото понятие (за отчуждението), което обозначава отношението на човека към себе си и своята работа в капиталистическото общество, художественото отчуждение представлява съзнателното трансцендиране на отчуждената екзистенция - едно по-високо ниво или опосредствано отчуждение." Според Маркузе това художествено отчуждение представлява възвисяване. То ражда образи на състояния, които са несъвместими със съществуващия реалностен принцип, които обаче като образи на културата стават поносими, дори възвисяващи и полезни. Сега този образен свят загубва валидността си. Неговото присъединяване към кухнята, бюрото и магазина, неговото включване в бизнеса и удоволствията представлява в известен смисъл принизяване - опосредстваната (естетическа) наслада се заменя от непосредствена. Но това е принизяване, което се извършва от "позиция на силата" от страна на обществото, което може да си позволи да удовлетвори повече желания, тъй като неговите интереси са се превърнали в най-съкровени стремежи на гражданите му, а доставяните от него радости поощряват социалното сцепление и задоволство. Принципът на насладата поглъща реалностния принцип; сексуалността се освобождава (или по-скоро либерализира) в обществено градивни форми.

      Авторът разглежда и проблема за принизяването на либидото в напредналото индустриално общество. Маркузе смята, че в сексуалната област е налице едно "репресивно принизяване" и, подобно на принизяването на високата култура, то се явява като страничен продукт на обществения контрол над технологическата действителност. Докато преди либидото се е разпростирало извън непосредствено ерогенните зони, т. е. простирало се е и върху околната среда, като й е придавало удоволствен, стимулиращ желанията подтекст, то днес се наблюдава едно локализиране и "свиване" на либидото, едно свеждане на еротичния (в широк смисъл) опит до сексуално задоволяване. "Като потиска по такъв начин еротичната и интензивира сексуалната енергия, технологическата действителност ограничава радиуса на възвисяване." Във възвисяването Маркузе вижда, съобразно формулата на Фройд, основата на художествените и нравствените представи у човека. Той смята, че днес обществото предизвиква у индивида насилствено принизяване, като го кара да отреагирва направо своите либидинозни пориви и по този начин го лишава от по-високи нравствено-политически измерения, лишава го от нравствено-политическата съвест. Като цензурира "несъзнаваното" и с това внушава на индивида съвест, "Свръх-азът" цензурира и самия цензор, понеже развитата съвест регистрира забранения безнравствен акт не само в самия индивид, но и в неговото общество. Противно на това, загубата на съвест в резултат на задоволяващите свободи, които представя едно несвободно общество, поражда едно "щастливо съзнание" , което улеснява търпеливото понасяне на злодеянията на това общество. Оттук се стига и до т. нар. "блокиране на езиковата вселена". Щастливото съзнание - вярата, че действителното е разумно и че благата произлизат (именно) от системата - отразява новия конформизъм, който представлява само една страна от пренесената в общественото поведение технологическа рационалност. А той е нов, понеже е в небивала досега степен рационален. Така днес изтезанията отново се приемат като нормално явление, но в една колониална война, която се разиграва в периферията на цивилизования свят. И там те се практикуват с чиста съвест, понеже "войната си е война". А тази война е съвсем периферна - тя опустошава само "слабо развитите страни". Иначе цари мир. Маркузе смята, че по своята същност съвременното индустриално общество много напомня луксозен концлагер с неговата рационалност и експлоатация, с манипулирането и овеществяването на индивидите, с неговата жестокост и безсъвестност. Всичко това намира израз и в езиковата сфера, прониква в "медиите", които посредничат между господарите и техните слуги. Техните рекламни агенти моделират комуникационната вселена, в която се изразява едноизмерното поведение. Техният език свидетелства за идентификация и обединеност, за систематично поощряване на позитивното мислене и действие, за систематичната атака срещу трансцендентни, критически понятия. Това Маркузе нарича "език на тоталното управление". В този език думата се превръща в клише. Авторът проследява цяла поредица от явления в езиковата област като жаргонизмите, съкращенията и абревиатурите, за да подкрепи схващането си, че езиковите промени в напредналото индустриално общество свидетелстват за настъпването на едно опростено, осакатено и едноизмерно мислене, резултат на тоталната манипулация, на която обществото подхвърля своите членове, за да ги интегрира без остатък в себе си. Маркузе стига до извода, че ритуално-авторитарният език се разпростира в днешния свят, в демократическите и недемократическите, капиталистическите и некапиталистическите страни. Според Ролан Барт това е езикът на всички авторитарни режими, но нима днес в границите на напредналата индустриална цивилизация съществува общество, което да не е подчинено на авторитарен режим?


      Втората част на книгата носи заглавието "Едноизмерното мислене". В нея Маркузе прави опит да определи някои от главните етапи в развитието на процеса, при който логиката се превръща в логика на господството. Като се спира на "негативното мислене" - победената логика на протеста, такъв идеологически анализ може да допринесе за разбирането на реалното развитие, ако се концентрира върху обединяването (или разделянето) между теория и практика, мислене и действане в историческия процес.

      В уравнението "разум = истина = действителност", което свързва субективния и обективния свят в антагонистично единство, разумът представлява революционната сила, "силата на отрицанието", която като теоретически и практически разум излага истината за хората и нещата - т. е. условията, при които хората и нещата стават онова, което са в действителност. Опитът да се покаже, че тази истина за теорията и практиката не е от субективно, а от обективно естество, е представлявал първоначален интерес за западноевропейското мислене, а също и първоизточник на неговата логика - логика не в смисъла на специална философска дисциплина, а като начин на мислене, годен да схваща действителното като разумно. Тоталитарната цялост на технологическата рационалност е последното достижение на идеята за разума. Маркузе смята, че затворената механизирана и операционална вселена на напредналата индустриална цивилизация с нейната смайваща "хармония" между свобода и потисничество, продуктивност и разрушителност, нарастване и регресия е била вече предначертана в тази идея на разума като идея за специфична историческа формация. За да аргументира това свое схващане, авторът проследява в критичен аспект еволюцията на идеята за социално устройство, предизвикана от борбата на противоречията. В тази борба стабилизиращите тенденции се противопоставят на разрушителните елементи на разума, силата на позитивното - на тази на негативното мислене, докато най-сетне завоеванията на напредналата индустриална цивилизация довеждат до победа на едноизмерната действителност над всяко противоречие.

      Маркузе е убеден, че от своето зараждане до наши дни обществото винаги е било несвободно, т. е. основано върху експлоатация и потисничество, следователно неистинно. "Действителната разделна линия между предтехническа и техническа рационалност не е тази между едно общество, изградено върху несвобода и друго - върху свобода. Обществото е все още организирано по такъв начин, че доставянето на нужното за живота изчерпва целокупното време и доживотната деятелност на особени социални класи, които в резултат на това са несвободни и са възпрепятствани да водят човешко съществуване." Онтологичното понятие за истина стои в центъра на една логика, която може да служи като модел за предтехническа рационалност. Това е рационалността на една двуизмерна езикова вселена, намираща се в противоречие с едноизмерните начини на мислене и поведение, които се развиват с оформянето на техническия (социален) модел.

      Маркузе разглежда историческия конфликт между Платоновата диалектическа логика и формалната логика на Аристотеловия "Органон", който конфликт достига до наши дни. Под господството на формалната логика понятието за конфликт между същност и явление се оказва ненужно, ако не и безсмислено: принципът на тъждествеността се разделя от принципа на противоречието (противоречията се приписват на неправилно мислене): първопричините се отстранява от логическия ред. Добре дефинирани в своя обсег на действие и функция, понятията се превръщат в инструменти за прогнозиране и контрол. Така формалната логика представлява първа крачка по дългия път към научното мислене - само първа крачка, защото е нужна много по-висока степен на абстракция и математизиране, за да се нагодят начините на мислене към технологическата рационалност. Безплодието на Аристотеловата формална логика е често изтъквано. Философското мислене се е развивало покрай, дори извън тази логика. В своите главни домогвания изглежда не й дължат нищо нито идеалистическата, нито материалистическата, нито рационалистическата, нито емпирическата школа. Формалната логика е била според цялата си структура нетрансцендентна. Тя е канонизирала и организирала мисленето в една замръзнала рамка, която не може да прескочи никакъв силогизъм. Логиката е продължила да съществува като специална дисциплина покрай действителното развитие на философската мисъл, без да се промени съществено въпреки новите понятия и съдържания, които са характеризирали това развитие. Съвременната математическа и символна логика наистина твърде много се отличава от класическите си предшественици, но радикалната им противоположност на диалектическата логика е обща за тях. Що се отнася до тази противоположност, то и старата, и новата формална логика представляват израз на един и същ начин на мислене. Те са очистени от онова "негативно", което в зората на логиката и на философското мислене е изглеждало от толкова голямо значение.

      Маркузе прави апология с диалектическата логика и с диалектическото "двуизмерно" мислене. "Диалектическата логика, казва той, изключва всяка абстракция, която изолира конкретното съдържание и го отхвърля непроумяно зад себе си." Хегел обвинява критическата философия от своето време в "страх от обекта" и изисква, щото едно истинско научно мислене да преодолее тази боязлива позиция и да обхване логичното, чисто-разумното и цялата конкретност на неговите предмети. Диалектическата логика не може да бъде формална, понеже тя се определя от действителното, което е конкретно. Преведена от онтологически в исторически смисъл, диалектиката, изтъква Маркузе, включва в себе си негативното, противоречивото. Ако това иманентно качество не се проявява в общественото развитие, стига се до стагнация в социалния (не икономическия и чисто научния) живот, както и до едноизмерност в мисленето на индивидите. Негативното, протестното мислене е чуждо на научния операционализъм, владеещ в напредналото индустриално общество. Неговата историческа конкретност се противопоставя, от една страна, на квантифицирането и математизирането, а от друга - на позитивизма и емпиризма.

      При всички настъпили промени господството на човека над човека в обществената действителност си остава историческият континуум, който свързва предтехническия и техническия разум. Обаче обществото, което проектира и осъществява техническото преобразование на природата, пременя основата на господството, като заменя постепенно личната зависимост (на роба от господаря, на крепостника от феодала, на васала от сюзерена и т.н.) със зависимостта от "обективния ред на нещата" (от икономически закономерности, от пазара и пр.). Естествено "обективният ред на нещата" сам по себе си е резултат на господството, но при всичко това е вярно, че сега господството поражда по-висша рационалност - рационалността на едно общество, което запазва своята йерархическа структура, докато експлоатира все по-ефективно природните и духовните ресурси и разпределя добивите от тази експлоатация във все по-големи пропорции. Границите на тази рационалност и нейната гибелна сила се проявяват в напредващото заробване на човека от един производствен апарат, увековечаващ борбата за съществуване, разширяващ я до тотална, интернационална борба: съсипващ живота на онези, които изграждат и използват този апарат.

      В пространни спекулативни размишления Маркузе се стреми да определи скрития субект на научната рационалност, както и скритите й цели в тяхната чиста форма. Научното понятие за една всестранно контролируема природа е скицирало природата като безкрайна функционираща материя, като чист обект на теорията и практиката, твърди той. В тази форма обективният свят е включен в изграждането на една технологическа вселена от духовни и материални инструменти, от средства сами по себе си. Така той представлява действително "хипотетична" система, която е зависима от един утвърждаващ и верифициращ субект. Хипотетичната система от форми и функции става зависима от друга система - от една предпоставена вселена от цели, в която и за която хипотетичната система се развива. Но онова, което за теоретичния модел изглежда външно, чуждо, се оказва част от самата му структура (метода и понятия): чистата обективност се разкрива като обект за една субективност, която подготвя "телоса", крайните цели. При изграждането на технологическата действителност не съществува подобно нещо като чисто рационален научен порядък: процесът на технологическата рационалност е политически процес.

      Само в медиума на техниката, според автора, човекът и природата се превръщат в заменяеми обекти на организацията. Всестранната дееспособност и производителност на апарата, в който те биват включени, забулват организиращите апарата партикуларни интереси. С други думи, техниката се е превърнала в огромен инструмент на овеществяването - в неговата най-рафинирана и ефективна форма. Общественото положение на индивида и неговото отношение към другите изглежда се определя не само от обективни качества и закономерности, но и самите качества и закономерности изглежда загубват своя тайнствен и неконтролируем характер: те изглеждат като изчислима проява на (научна) рационалност. Светът проявява тенденция да се превърне в обект на тотално управление, което да погълне и самите управляващи. Тъканта на господството се е превърнала в тъкан на самия разум, а това общество е съдбоносно забулено в нея.

      При тези обстоятелства, посочва Маркузе, научното мислене (научно в широк смисъл, противопоставено на неясното, метафизичното, емоционално оцветеното, нелогичното мислене) приема извън рамките на естествените науки, от една страна, формата на един чист и затворен в себе си формализъм (символизъм), а от друга - на тотален емпиризъм. Тази противоположност не представлява противоречие - като пример авторът посочва твърде емпиричното приложение на математиката и символната логика в електронната индустрия. По отношение на съществуващата вселена от език и поведение, непротиворечието и нетрансцендентността представляват общ знаменател. Тоталният емпиризъм разкрива своята идеологическа функция в съвременната философия.

      В "Триумфът на позитивното мислене; едноизмерната философия" Маркузе разглежда някои аспекти на философския лингвистичен анализ, като посочва бариерите, които не позволяват на този вид емпиризъм да обхване действителността. Лингвистичната философия се стреми да уподоби духовните операции на тези в обществената действителност с цел да постигне своеобразно терапевтично въздействие. Така тя смята, че със своите методи "лекува" мисленето и езика от объркаността на метафизическите понятия - от "духовете" на едно по-слабо развито и по-малко научно минало, които все още навестяват разсъдъка, при все че нито обозначават, нито обясняват нещо.

      "Като всяка философия, която заслужава това име, лингвистичният анализ определя своето собствено поведение по отношение на действителността. За свой основен интерес той посочва развенчаването на трансцендентните понятия, а за изходна система обявява всекидневната употреба на думите. С тези характерни белези той очертава своето положение във философската традиция - именно като противовес на онези начини на мислене, които изработват понятията си в напрежението, в противоречието с владеещата вселена на език и поведение." Такъв противоречащ начин на мислене, смята авторът, представлява т. нар. негативно мислене. Тук Маркузе цитира Хегел: "Силата на негативното е принципът, който определя развитието на мисълта, а противоречието става различително качество на разума." След като критикува поотделно всички основни и по-съществени пунктове от лингвистичната философия, Маркузе излага схващането, че при репресивните условия, при които хората мислят и живеят, мисълта (всяка мисъл, която не се ограничава с прагматична ориентация в рамките на статуквото) може само тогава да опознае фактите и да им реагира, когато "мине зад тях". Това интелектуално разнищване, дори разрушаване на дадените факти представлява историческата задача на философията и философското измерение на нещата. Също и природонаучният метод стига по-далеч от фактите, по-далеч дори от фактите на непосредствения опит. Природонаучният метод се развива в напрежението между явление и действителност. Но тук посредничеството между субект и обект на мисленето е коренно различно. Абстрактният субект очертава и определя абстрактния обект.

      Маркузе разглежда и проблема за т. нар. "терапевтична функция" на философията, каквато функция си приписва лингвистичната философия. Той посочва, че философията се доближава до тази функция в степен, в която освобождава мисълта от нейното заробване от страната на наличната вселена на език и поведение, осветлява негативността на съществуващото и очертава неговите алтернативи. Естествено философията противоречи и моделира само посредством мисълта. Тя представлява идеология и този идеологически характер е именно съдбата на философията, която не може да преодолее никакъв сциентизъм и позитивизъм. И въпреки това нейното идеологическо усилие да покаже действителността такава, каквато е в действителност, както и да покаже какво от тази действителност е възпрепятствано в своето проявление - това усилие може да има истинска терапевтична функция. В тоталитарната ера терапевтичната задача на философията би била преди всичко политическа задача, тъй като съществуващата вселена на всекидневния език проявява тенденцията да се превърне в една изцяло манипулирана и индоктринирана вселена. Тогава политиката би се явила във философията не като специална дисциплина или предмет на анализ и също не като някаква особена политическа философия, а като подкрепа на нейните понятия, за да обхванат неосакатената действителност. Ако лингвистичният анализ не допринесе за едно подобно разбиране, то той е в най-добрия случай съвсем непоследователен. А в най-лошия случай той представлява бягство в неоспоримото, в недействителното, в онова, което може да се разисква само на академична основа.


      В третата част на книгата "Шансът на алтернативите" Маркузе се спира най-напред на проблема за общите понятия в съвременната философия, а също и в социалния живот. Той посочва, че дисхармонията между индивидуалните и обществените потребности, както и липсата на представителни институции, в които индивидите да работят и говорят в своя полза, довежда до появата на такива общи понятия като "нация", "партия", "конституция", "компания", "църква" и пр., които създават една реалност, неидентична с никоя установима партикуларна същност (индивид, група или институция). Такива общи понятия изразяват различни степени и начини на овеществяване.

      Маркузе разглежда семантичните свойства на понятията и различните начини за тяхното изразяване, както и отношението между конкретност и абстрактност вътре в самата смислова структура. Това той върши, за да докаже, че понятията менят своето съдържание, че те са всъщност исторически. Ако мисленето изхожда от историческите условия, които остават активни и в абстракцията, то съществува тогава една обективна основа, върху която могат да бъдат различавани различните възможности, които мисълта очертава, различни философски модели. А щом като философският модел е идеологически, то той принадлежи към един исторически модел - т. е. към един специфичен стадий и ниво на общественото развитие, а критичните философски понятия се отнасят към алтернативните възможности на това развитие. Диренето на критерии, от които да могат да бъдат преценявани различни философски модели, довежда до диренето на критерии за преценяване на различни исторически модели и алтернативи, на различни действителни и възможни начини да се разбере и промени човекът и природата.

      Маркузе посочва няколко критерия за истинност на различните исторически модели. Тези критерии трябва да се позовават на начина, по който един исторически модел осъществява дадени възможности - и то не формални, а такива възможности, които съдържат в себе си начините на човешкото съществуване. Всяко общество представлява една осъществена възможност на даден исторически модел. Но се явяват и други модели, между които има и такъв, който би изменил вече установения в неговата тоталност. По отношение на един такъв трансцендентен модел могат да се формулират и критериите за обективна историческа истина, и то най-добре като критерии за неговата рационалност:

      1. Трансцендентният модел трябва да се схожда с реалните възможности, които са "отворени" при достигнатото равнище на материална и духовна култура.

      2. За да докаже, че вече съществуващата тоталност е погрешна, трансцендентният модел трябва да потвърди своята собствена по-висока рационалност в тройния смисъл, че:

      а) предлага изгледи за запазване и подобряване на производствените достижения на цивилизацията:

      б) дефинира съществуващото общество в неговата същностна структура, в неговите основни тенденции и отношения;

      в) предлага по-големи шансове за осъществяването на едно задоволено съществуване в рамките на институциите, които предлагат от своя страна по-големи шансове за свободното развитие на човешките потребности и заложби.

      Трансценденцията на съществуващите условия обаче предполага трансценденция вътре в самите тези условия. Тази негативна свобода - това ще рече свобода от потискащата и идеологична власт на дадените факти - представлява априори историческата диалектика: тя включва в себе си елемента на избор и на решение в историческата детерминация и срещу нея. Никоя от дадените алтернативи не представлява сама по себе си определена негация, докато не се възприеме съзнателно, за да разчупи властта на непоносимите условия и постигне по-рационални, по-логични условия, зародени във вече съществуващите. Негацията се осъществява върху емпирична основа: тя представлява исторически модел вътре в един вече съществуващ модел. В съвременния период изглежда всички исторически модели се поляризират към двете намиращи се в конфликт тоталности - капитализма и социализма, а крайният резултат изглежда, че зависи от две антагонистични поредици от фактори:

      1. по-голямата разрушителна сила;

      2. по-голямата производителност без разрушение.

      С други думи, по-голяма историческа истина е залегнала в онази система, която предлага по-големи шансове за задоволяване на съществуването.

      Маркузе смята, че позитивното мислене и неговата неопозитивистична философия се противопоставят на историческото съдържание на рационалността. Това съдържание никога не представлява някакъв външен фактор или смисъл, а то навлиза като конструктивен фактор в мисленето и определя валидността на неговите понятия. В своето изложение авторът отделя особено внимание на взаимоотношението между позитивните и негативните елементи в мисленето, като изтъква, че тъкмо негативното, което под формата на критика, противоречие и трансценденция движи общественото развитие, днес е "погълнато" от позитивното, което е по своята същност ирационално. Индустриалното общество притежава средства, с които да превръща метафизическото във физическо, вътрешното във външно, приключението на духа - в приключение на техниката. Маркузе заключава, че развитото индустриално общество е достигнало нивото, при което то относително задоволява потребностите на своите членове поради факта, че тези потребности са манипулирани и натрапени, че те не са истинските потребности на едно двуизмерно съзнание. Така освобождението на индивида е само фиктивно, то не носи със себе си свобода, а нов вид несвобода. "В своята най-напреднала фаза, господството на човека над човека се проявява под формата на управление."





Wenzeslav Konstantinov, Herbert Marcuse: Der eindimensionale Mensch
- In: "Реферативен бюлетин", София, кн. 9, 1973.



© Венцеслав Константинов, 1973

| top | home | e-mail |

Created: 26.06.2009
 WEB Design © DarlSoft Workshop