СТРАДАНИЕТО КАТО ИНСТРУМЕНТ

Венцеслав Константинов


      Учителят на поети Гюнтер Айх има един стих, който гласи: "Крещи, мое уравнение, крещи!" Този стремеж към икономия на словото и същевременно към точност и доказателствена яснота на художественото послание е присъщ и за поезията на Ралф Ротман. Край творческата му люлка са присядали като орисници такива първомайстори на модерната немскоезична лирика като Готфрид Бен и Паул Целан, а край тях приказният сомнамбул, познатият на българските читатели Кристоф Мекел ("Хотел за лунатици") - за него Ротман написва своята "Почит към Мекел". Поезията на Ротман е събрала в себе си соковете на многобагрени светоусещания и естетически вселени, за да се домогне до собствения си глас. А този глас настойчиво вещае: "Най-достоверният път за постигането на истината е страданието!" Ротман сякаш се е обрекъл на това изпитание - но неговото страдание не е сантиментално, унило или себесъжалително, то е инструмент за наблюдение, зрителен уред, който увеличава нещата до тяхната застрашителна близост. В същото време обаче поетът запазва своя птичи поглед, високата гледна точка, от която междучовешките стълкновения и драми започват да изглеждат като природен процес. Тази двойна оптика прави творбите на Ротман мъчителни и изящни, жестоки и одухотворени, придава им силата на съновидения, в които светът е по-реален от самата действителност.

      Първата   книга на вече немладия автор - Ротман е роден през 1953 г. - е назована "Драскотини и други стихове" и е раздробена на три части: "Мокър хляб", "Празни чаши" и "Всичко - платено". Като епиграф блестят думите на перуанския поет Сесар Валйехо: "Сбогом! И страдай!" Шестдесетте творби, затворени между кориците, черпят духовна енергия от напрежението между жаждата за живот и чувството за постоянна заплаха. Оттук иде и иронията на Ротман - като примирие (ала не примирение) между интелекта и емоциите; това е саркастичната любов към себеподобните, нежното презрение към един свят, който привлича и отблъсква с равна сила. Затова и любовните стихове на поета са саморазправа, нетърпимост, душевна язва, кръвоизтичане. Лиричният герой на Ротман жадува за любов и наред с това е неспособен да обича. Тази психическа негодност за продължително чувство, за избистрена трайност в общуването, го измъчва, но и бунтува. Кара го да дири причините за злочестието не само в себе си, но и в света. С това Ралф Ротман става бард на цяло едно поколение във Федералната република, което е родено без илюзии и надежди ("Хлябът на надеждата е кух", гласи един стих), преживява без постоянна работа и житейски цели. Ротман има своите читатели и почитатели - при първата поява на книжния пазар през 1984 г. тази книга беше буквално разграбена, а след второто издание поетът бе удостоен през 1986 г. с Бранденбургската културна награда.

      Писателят Лудвиг Фелз писа по този повод: "Това, което ми харесва в тези стихове, е мощта на отчаянието, вложено в тях, безмерността на копнежа, крехкостта, болката, непресторената тъга. И един език, който одрасква и прониква дълбоко в привидно защитени места." Самият Ротман въздъхва: "Нека щастието ми е ограбено. Аз имам желания, тоест всичко, което ми е нужно."





Wenzeslav Konstantinov, Ralf Rothmann: Kratzer und andere Gedichte
- In: сп. "Книгосвят", София, 7 декември 1987.



© Венцеслав Константинов, 1987

| top | home | e-mail |

Created: 26.06.2009
 WEB Design © DarlSoft Workshop