РОМАНЪТ "ПОСЛЕДНИЯТ СВЯТ" ОТ КРИСТОФ РАНСМАЙР

Венцеслав Константинов


      Заглавието на този роман може да се преведе и като "Крайният свят" или дори "Висшият свят". Това е четвъртата книга на тридесет и четири годишния Кристоф Рансмайр - роден е във Велс, Горна Австрия, следва философия и работи няколко години като редактор, а накрая се установява във Виена и от 1982 г. живее като писател на свободна практика. Досегашните му книги носят заглавията "Сияйна гибел" (1932), "Ужасите на леда и мрака" (1984) и "В слепия ъгъл" (1985). Все злокобни наименования! А "Последният свят" (1988) излиза в поредицата "Другата библиотека", издавана от известния западногермански поет и публицист Ханс Магнус Енценсбергер, чиято не по-малко злокобна поема "Гибелта на Титаник" стана знак за културната ситуация в немскоезичната литература от преди едно десетилетие.

      Впрочем връзката с творбата на Енценсбергер е не само външна. И тук имаме антиутопия, в която се подсказва гибелта на един свръхтехнизиран и тоталитарно устроен свят. Но докато обичайните антиутопии - например романите на Замятин, Оруел и Хъксли - пренасят действието си някъде в бъдещето, "Последният свят" е роман за времето на римския император Октавиан Август. Това е най-бляскавата епоха в римската история, но в същото време е и модел за всички авторитарни режими. Така книгата на Кристоф Рансмайр може да бъде наречена образец на "историческа антиутопия". В това отношение младият австрийски белетрист очевидно следва примера на Бертолт Брехт, чиято "историчност" е твърде условна. Например в новелата на Брехт "Цезар и неговият легионер" възходът и падението на римския пълководец и консул е проекция на възхода и падението на един съвременен диктатор. Брехтовият Цезар живее в свят на банки и акции, а търговията и икономиката на империята му се ръководят от могъщо Сити. Така и Кристоф Рансмайр, за да съхрани историческата истина, охотно жертва фактологическата. Неговият Октавиан е владетел на една технизирана империя, в която се произнасят речи пред гора от микрофони, гражданите са подложени на тотален надзор от държавата, навсякъде са изписани еднообразни патриотични лозунги и се развяват знамена. Всеки гражданин на Августовата империя знае своите задължения, предписани му от апаратчиците на властта до най-малки подробности.

      Използването на исторически или митологически първообраз за създаването на неочаквани взаимовръзки между минало и настояще не е нищо ново в литературата. Но докато един Джойс постига чрез този похват дегероизиране на съвременния човек, като го принизява до карикатура на древния герой, Кристоф Рансмайр - в стила на Брехт - прави обратното: представя исторически събития със съвременен подтекст; в романа "Последният свят" Октавиан Август е дегероизиран, като му се придават чертите на съвременен дребен деспот. Той е "герой на света", който от един прозорец на своя дворец всеки ден часове наред съзерцава носорога, подарен му от губернатора на Суматра - този носорог е символ на неговото световно господство. Едно случайно махване с ръка става причина бюрократичната машина да се задвижи, неволният му жест да се изтълкува като височайша заповед и любимият поет на Рим Публий Овидий Назон да поеме пътя на изгнанието.

      Защото "Последният свят" е всъщност роман за съдбата на твореца в тоталитарната държава. Поетът Овидий е изцяло впримчен в политическите интриги. Около неговата личност възникват най-различни митове: за едни той е ексцентричен автор на любовни елегии, а за други - поет-революционер; едни виждат в него враг на държавата, а други го презират като жаден за разкош опортюнист. След заточването му в Томи на Черно море Рим едновременно тъгува и ликува. Верноподаниците на императора гадаят каква ли грешка е допуснал любимият придворен поет, че се е озовал на "пътя към края на света".

      Двигател на действието в романа са преживяванията на един обикновен римски гражданин на име Кота, който отива в Томи, за да намери приятеля си Овидий. Изминали са вече десет години от раздялата им и Кота се отправя в доброволно изгнание, за да избяга от тоталния терор на държавата - на жаргона на правителствените вестници и според досиетата на полицията такива пътници биват наричани "бегълци от родината".

      Седемнадесет дни пътува Кота на борда на кораба "Тривия" по Егейско и Черно море, за да стигне до Томи - "железния град". Уличките ехтят от звуците на духова музика, а нощите се изпълват от гласовете на пришълците - селяни, търсачи на кехлибар и свинари, надошли от околните селца и далечните планини. Всичко в този град е от желязо - вратите, рамките на прозорците, оградите, фигурите по фронтоните и тесните мостчета, който прехвърлят потока, разделящ Томи на две неравни части. Соленият вятър разяжда желязото; ръждата е основният цвят на града. Кота разпитва навсякъде за Овидий, но първите отговори, които получава, са объркани и често представляват само спомени за всичко онова, случило се някога тук: "Назон ли? Не беше ли онзи побъркан, който се появяваше с цял сноп въдици и дори в снежна буря седеше на скалите по ленен костюм? А вечер пиеше из механите, свиреше на хармоника и крещеше в нощта?"

      Накрая Кота узнава, че Овидий, изгнаникът, живее заедно със своя слуга-грък в Трахила, място на няколко часа път от града. В Трахила Кота се натъква на Питагор - слугата на поета - и води с него безкрайни разговори за съдбата на Овидий. Тук се намесват и спомени от "доброто старо време" в Рим, когато поетът е бил на почит. Описанията на Вечния град с неговия разточителен разкош, почти казармена подреденост и помпозна архитектура контрастират с впечатленията на Кота от провинциалния Томи - град на заточеници, чието единствено разнообразие са героичните филми, прожектирани върху стената на кланицата.

      Повествованието в романа е изградено върху принципа на "двойната оптика" - разказите за лица и събития са пречупени през погледа на протагониста Кота. Стилистиката на романа се характеризира с гротескни преувеличения, подсилени от съчетанието на архаизирана и съвременна лексика. Всички герои от "последния свят" на Кристоф Рансмайр имат своето съответствие в "стария свят" на историята и митологията, но изпълняват нова функция.

      Като цяло романът на Кристоф Рансмайр е метафора за участта на културата в съвременния наш свят. По това той силно напомня прочутата творба на Херман Брох "Смъртта на Вергилий", но се вписва преди всичко в контекста на модерната антиутопия.





Wenzeslav Konstantinov, Der Roman "Die letzte Welt" von Christoph Ransmayr
- In: сп. "Книгосвят", София, кн. 11, 1989.



© Венцеслав Константинов, 1989

| top | home | e-mail |

Created: 26.06.2009
 WEB Design © DarlSoft Workshop