Ханс Магнус Енценсбергер

ГИБЕЛТА НА "ТИТАНИК"


ВТОРА ПЕСЕН

Сблъсъкът бе съвсем лек. Първата радиограма:
00:15 часа. Първи май. До всички. Намираме се
на 41°46' сев. ш. и 50°14' зап. д.
Чудесен е този Маркони!
Потракване в главата, в слушалката, безжично
и далечно, тъй далечно - на повече от половин век!
Няма сирени, няма алармени звънци, само
дискретно почукване по вратата на кабината,
покашляне в пушалнята. Докато долу
водата се качва, стюардът връзва върху палубата за разходки
обущата на един охкащ стар господин -
металорежещи машини и металургия.
"Смелост! Стига умора, уважаеми дами!
В галоп!"
- вика в настланата с паркет гимнастическа зала
треньорът мистър Маккоули, тип-топ както винаги,
в своя бежов фланелен костюм. Безшумно се люшкат
нагоре-надолу механичните камили.
Никой не подозира, че неуморният мъж е с болен стомах,
че не умее да плува и се бои.
Затова пък Джон Джейкъб Астор* разпаря с пилата за нокти
един спасителен пояс и показва на жена си -
от фамилията Коноут - какво има вътре
(навярно корк), докато в предния трюм
водата нахлува в струя, дебела като ръка, клокочи
ледена под пощенските чували, процежда се
в камбузите. "Wigl wagl wak, my monkey"**,
свири джазбандът в белоснежни униформи:
потпури из "Доларовата принцеса"***
"Хайде горе в ''Метропол''! Дават ''Берлин живее и се смее''!"
Само там долу, където, както винаги, първи загряват,
хората трескаво сграбчват вързопи, бебета,
яркочервени възглавнички. Трета класа
не разбира английски, нито пък немски, но само едно
няма нужда да ѝ се обяснява:
че първа класа първа ще се вреди,
че никога не стига мляко, не стигат обуща,
не стигат спасителни лодки за всички.

* Джон Джейкъб Астор IV (1864-1912) - виден американски
милионер, загинал при катастрофата с "Титаник" - Б. пр.
** "Скачай, клати се, ходи, моя маймунко" (англ.) - Б. пр.
*** Популярен американски мюзикъл от началото на XX век - Б. пр.


     Превод от немски:
    © ВЕНЦЕСЛАВ КОНСТАНТИНОВ




Hans Magnus Enzensberger

DER UNTERGANG DER TITANIC


ZWEITER GESANG

Der Aufprall war federleicht. Der erste Funkspruch:
00.15 Uhr. Mayday. An alle. Position 41°46' Nord
50°14' West.
Fabelhaft, dieser Marconi!
Ein Ticken im Kopf, in der Muschel, drahtlos
und fern, so fern - ferner als ein halbes Jahrhundert!
Keine Sirenen, keine Alarmglocken, nur
ein diskretes Klopfen an der Kabinentür,
ein Hüsteln im Rauchsalon. Während unten
das Wasser steigt, bindet der Steward
einem ächzenden alten Herrn, Werkzeugmaschinen
und Metallurgie, auf dem D-Deck die Schnürsenkel zu.
Nur Mut! Nur keine Müdigkeit, meine Damen,
Galopp!
ruft der Gymnastiklehrer, Mr McCawley,
tipptopp wie immer in seinem beigen Flanellanzug,
durch die getäfelte Turnhalle. Lautlos schaukeln
die mechanischen Dromedare auf und ab.
Niemand ahnt, daß der Unermüdliche magenkrank ist,
daß er nicht schwimmen kann, daß er sich fürchtet.
John Jacob Astor hingegen schlitzt mit der Nagelfeile
einen Rettungsring auf und zeigt seiner Frau,
einer geborenen Connaught, was drin ist
(vermutlich Kork), während in den Laderaum vorn
armdick das Wasser strömt,
eisig unter den Postsäcken gurgelt, in die Kombüsen
sickert. Wigl wagl wak, spielt die Band
in schneeweißer Uniform, my monkey:
ein Potpourri aus der "Dollarprinzessin".
Auf ins "Metropol"! Berlin, wie es leibt und lacht!
Nur ganz unten, wo man, wie immer, zuerst kapiert,
werden Bündel, Babies, weinrote Inletts
hastig zusammengerafft. Das Zwischendeck
versteht kein Englisch, kein Deutsch, nur eines
braucht ihm kein Mensch zu erklären:
daß die Erste Klasse zuerst drankommt,
daß es nie genug Milch und nie genug Schuhe
und nie genug Rettungsboote für alle gibt.


Next