Николаус Ленау


КРАЙ ГРОБА

Студ, есенна вечер, вятър мете,
Край гроба на майката плаче дете.
Роднини, приятели тълпят се там,
А попът говори усърдно и с плам
Как мъртвата майка набожна била,
Как вършела само добри дела,
Детето си носела все на ръце,
Но грижите пръснали туй сърце.
Не чувства дори, че в подобен час
Е грозно да хвали мъртвеца пред нас;
Прилежният поп не съзнава въобще,
Че къса сърцето на едно дете.
Дъжд плисва, усилва се, руква порой,
Над гроба сякаш заплаква и той,
Но туй не смущава надгробната реч,
А никой дори не поглежда далеч.
Не чува покойната проповедта,
Не чува как шиба дъждът в калта,
Ни воя на вятъра в сивия мрак,
Ни стона на своето дете сирак.
А мисли добро неуморният поп -
Залъгва народа край пресния гроб:
- Самият той тленна прах сред прахта -
Че никак не вярва във тленността.

1843


     Превод от немски:
    © ВЕНЦЕСЛАВ КОНСТАНТИНОВ




Nikolaus Lenau


AN EINEM GRABE


Kühl herbstlicher Abend, es weht der Wind,
Am Grabe der Mutter weint das Kind,
Die Freunde, Verwandten umdrängen dicht
Den Prediger, der so rührend spricht.
Er gedenkt, wie fromm die Tote war,
Wie freundlich und liebvoll immerdar,
Und wie sie das Kind so treu und wach
Stets hielt am Herzen; wie schwer dies brach.
Daß grausam es ist, in solcher Stund
Die Toten zu loben, ist ihm nicht kund;
Der eifrige Priester nicht ahnt und fühlt,
Wie er im Herzen des Kindes wühlt.
Es regnet, immer dichter, herab,
Als weinte der Himmel mit aufs Grab,
Doch stört es nicht den Leichensermon,
Auch schleicht kein Hörer sich still davon.
Die Tote hört der Rede Laut
So wenig, als wie der Regen taut,
So wenig als das Rauschen des Winds,
Als die Klagen ihres verwaisten Kinds.
Der Priester am Grabe doch meint es gut,
Er predigt dem Volk mit Kraft und Glut,
Verwehender Staub dem Staube,
Daß er ans Verwehen nicht glaube.

1843