Р А Й Н Е Р   М А Р И Я   Р И Л К Е

 

 

 

П И С М А   Д О   Е Д И Н   М Л А Д   П О Е Т

 

Превод от немски:

Венцеслав Константинов

 

 

 

 

 

В Ъ В Е Д Е Н И Е

 

 

 

         Беше късният септември на 1902 година. Седях в парка на Военната академия във Винер Нойщат под вековни кестени и четях. Така се бях вдълбочил в книгата, че не забелязах кога единственият цивилен сред нашите професори, начетеният и добродушен университетски свещеник Хорачек, е седнал до мене. Той взе томчето от ръцете ми, разгледа обложката и поклати глава. „Стихотворения от Райнер Мария Рилке?”, попита замислено. После прелисти тук-там, прочете бегло няколко стиха, загледа унесено в далечината и накрая кимна: „Значи от възпитаника Рене Рилке е излязъл поет.”

         И аз узнах за слабоватия, бледен юноша, когото преди повече от петнадесет години родителите му го пратили във Военното училище в Санкт Пьолтен, за да стане после офицер. Тогава Хорачек служил там като училищен свещеник и все още добре помнеше някогашния ученик. Описа го като тих, сериозен, високонадарен младеж, който обичал да се усамотява, търпеливо понасял тегобите на живота в интерната, а след четвъртата година заедно с другите преминал във военната гимназия в Мериш Вайскирхен. Там обаче неговият организъм се оказал недостатъчно здрав, поради което родителите му го взели от гимназията и той трябвало да продължи образованието си в родната Прага. Как се е развил по-нататъшният му живот, Хорачек не знаеше.

         След всичко това навярно може да се разбере, че в същия миг реших да пратя моите поетически опити на Райнер Мария Рилке и да го помоля за неговата преценка. Още не бях навършил двадесет години и стоях пред прага на една професия, която чувствах като пълна противоположност на моите наклонности. Ето защо се надявах, ако не при друг, то при автора на книгата „На мен за празника”[1] да намеря разбиране. И всъщност, без да съм го искал, като добавка към моите стихове възникна писмо, в което се разкрих така откровено, както никога преди и никога след това не направих пред друг човек.

         Изминаха много седмици, преди да дойде отговорът. Запечатаното със син восък писмо носеше пощенски щемпел от Париж, усещах го тежко в ръката си, а на плика личеше същият ясен, красив и уверен почерк, с който бе изписан текстът от първия до последния ред. Така започна моята редовна кореспонденция с Райнер Мария Рилке, която продължи до 1908 година, а след това постепенно заглъхна, понеже животът ме тласна в области, от които искаше да ме предпази топлата, нежна и трогателна загриженост на поета.

         Но това не е важно. Единствено важни са десетте писма, които следват, важни за опознаването на света, в който бе живял и творил Райнер Мария Рилке, а също така важни за мнозина подрастващи и оформящи се люде днес и утре. А когато говори велик и неповторим човек, малките трябва да замълчат.

 

Берлин, юни 1929 г.

Франц Ксавер Капус

 

 

 

 

П Ъ Р В О   П И С М О

 

 

Париж, 17 февруари 1903 г.

 

 

         Уважаеми господине!

 

Писмото Ви пристигна едва преди няколко дни. Искам да Ви благодаря за изразеното в него голямо и мило доверие. Това е всичко, което мога да кажа. Не съм в състояние да оценявам Вашите стихове, понеже ми е чужд всякакъв критически стремеж. Нищо не може да докосне една художествена творба толкава слабо, колкото критическите думи: при това винаги възникват повече или по-малко щастливи недоразумения. Нещата не са така доловими и изразими, както най-често ни карат да вярваме; повечето събития са неизразими, протичат в пространство, където никое слово не е пристъпяло, а по-неизразими от всичко са художествените творби, тези загадъчни същества, чийто живот продължава покрай нашия, който изчезва.

         С тази предварителна бележка искам само да Ви кажа, че Вашите стихове са лишени от собствен стил, но все пак показват скрити наченки на нещо лично. Най-ясно чувствам това в последното стихотворение „Моята душа”. Там нещо свое напира да се превърне в слово и мелодия. А в хубавото стихотворение „На Леопарди” може би се появява известно сродство с този велик самотник. Въпреки това стихотворенията сами по себе си са все още нищо, нищо самостойно, дори последното, както и посветеното на Леопарди. Милото Ви писмо, което ги съпровожда, ми дава възможност да си обясня някои недостатъци, които долавям при четенето на Вашите стихове, но не съм в състояние да ги назова поименно.

         Питате дали стиховете Ви са добри. Питате мене. Преди това сте питали други. Пращали сте ги по списания. Сравнявате ги с други стихотворения и се тревожите, когато някои редакции отхвърлят Вашите опити. Сега (понеже ми позволихте да Ви дам съвет) Ви моля да се откажете от всичко това. Вие гледате навън, а тъкмо сега не бива да постъпвате така. Никой не може да Ви посъветва и помогне, никой. Има само едно средство. Влезте в себе си. Изследвайте причината, която Ви кара да пишете; проверете дали корените й произлизат от глъбините на Вашето сърце, признайте си дали ако Ви забранят да пишете, ще умрете. И преди всичко: запитайте се в най-тихия час на Вашата нощ: „Трябва ли да пиша?” Разровете себе си, за да откриете дълбок отговор. И ако той прозвучи утвърдително, ако отвърнете на този сериозен въпрос с едно силно и просто „Аз трябва”, тогава изградете живота си според тази необходимост; целият Ви живот – до неговия най-скромен и най-безизразен час – трябва да се превърне в знак и свидетелство за този устрем. Тогава се приближете до природата. Тогава се опитайте като първия човек да кажете какво виждате и изживявате, обичате и губите. Не пишете любовни стихотворения; по начало избягвайте онези форми, които са твърде разпространени и обикновени: те са най-трудните, защото е нужна голяма, зряла сила, за да се даде нещо лично там, където съществува добра и отчасти блестяща традиция. Ето защо избавете се от тези всеобщи теми и се заемете с неща, които Ви предлага собственото всекидневие; опишете своите тъги и копнежи, прелитащите в съзнанието Ви мисли и вярата в някаква красота – опишете всичко това със съкровена, тиха и смирена честност, а за да се изразите, използвайте нещата около себе си, образите на своите сънища и предметите, за които си спомняте. Ако Вашето всекидневие Ви изглежда бедно, не го обвинявайте, обвинете себе си, кажете си, че не сте достатъчно добър поет, за да извлечете богатствата му; защото за твореца не съществува бедност, нито бедни и безизразни места. Дори да се намирахте в затвор, чиито стени не пропускат до сетивата Ви нищо от шума на света – та няма ли тогава все още да имате своето детство, това безценно, приказно богатство, тази съкровищница на спомените? Насочете натам вниманието си. Опитайте се да разбудите потъналите впечатления от това далечно минало; Вашата личност ще укрепне, Вашата самота ще се разшири и ще се превърне в разсъмващ се дом, покрай който ще отминава далеч врявата на другите. И ако от това навлизане в себе си, ако от това потапяне в собствения свят изникнат стихове, тогава няма и да помислите да питате някого дали тези стихове са добри. Също няма да се опитвате да заинтересувате списания с тези си работи: защото в тях ще виждате свое свидно естествено притежание, късче и глас от собствения живот. Една художествена творба е добра, когато е възникнала от необходимост. Това е единственият начин тя да бъде оценена: няма друг. Ето защо, уважаеми господине, не мога да Ви дам друг съвет освен този: да навлезете в себе си и да изпитате дълбините, от които изниква Вашият живот; при неговия извор ще намерите отговора на въпроса дали трябва да творите. Приемете този отговор такъв, какъвто е, без да се опитвате да го тълкувате. Може да се окаже, че сте призван да бъдете човек на изкуството. Тогава поемете върху себе си тази участ и я носете с нейното бреме и нейното величие, без изобщо да питате за наградата, която би дошла отвън. Защото писателят трябва да бъде един свят за себе си и да намери всичко в себе си и в природата, към която самият той принадлежи.

         Възможно е обаче след това слизане в себе си и в своята самота да трябва да се откажете да бъдете поет (ако, както казах, човек почувства, че може да живее и без писане, тогава изобщо не бива да пише.) Но дори и тогава вглъбяването, за което Ви помолих, няма да е напразно. Във всеки случай оттам нататък Вашият живот ще намери собствени пътища, а те може да са добри, богати и просторни, което Ви желая повече, отколкото мога да изрека.

         Какво още да Ви кажа? Изглежда ми, че всичко носи своето правилно ударение; накрая искам само да Ви посъветвам да растете тихо и сериозно в своето развитие; най-силно ще му попречите, ако гледате навън и очаквате отвън отговор на въпроси, който може би ще Ви даде само Вашето съкровено чувство във Вашите най-смирени часове.

         За мене беше удоволствие да открия в писмото Ви името на професор Хорачек; за този приветлив учен съм запазил голямо уважение и утвърдена през годините благодарност. Моля Ви да му кажете за това мое чувство; много мило е, че той още си спомня за мен и аз оценявам това.

         Стиховете, които любезно ми доверихте, Ви ги връщам. И още веднъж Ви благодаря за голямата Ви сърдечността и доверие, като с моя откровен и личен отговор се опитах да се покажа малко по-достоен, отколкото, като чужденец, действително съм.

 

         С цялата си преданост и съучастие:

         Райнер Мария Рилке

 

 

 

В Т О Р О   П И С М О

 

 

Виареджо, край Пиза (Италия), 5 април 1903 г.

 

 

         Трябва да ми простите, драги и уважаеми господине, че едва днес с благодарност си спомних за Вашето писмо от 24 февруари: през цялото време бях зле, не непременно болен, но смазан от някаква породена от инфлуенца отпадналост, която ме направи неспособен за нищо. И накрая, когато нищо вече не помагаше, заминах за това южно море, което някога ми бе подействало благотворно. Но още не съм напълно здрав, писането ми се удава трудно, така че трябва да приемете тези няколко реда вместо нещо по-значимо.

         Естествено трябва да знаете, че всяко Ваше писмо винаги ще ме радва и трябва да бъдете снизходителен към моя отговор, който навярно често ще Ви оставя с празни ръце; защото всъщност, и тъкмо в най-дълбоките и важни неща, ние сме неизразимо сами и трябва да се случат много неща, много неща трябва да сполучат, трябва да настъпи необикновено стечение на обстоятелствата, за да можем да си дадем успешен съвет или дори да си помогнем един на друг.

         Днес искам да Ви кажа само две неща:

         Иронията: Не се оставяйте тя да Ви овладее, особено в нетворчески моменти. В творчески мигове опитайте да си послужите с нея като още едно средство, за да обхванете живота. Чисто използвана, тя остава чиста и човек не трябва да се срамува от нея; ако пък я почувствате прекалено близка, ако започнете да се боите от нарастващата близост с нея, тогава се обърнете към големи и сериозни теми, пред които тя ще стане малка и безпомощна. Търсете дълбочината на Нещата: там иронията никога не прониква, – а когато стигнете до ръба на великото, тогава проверете дали това Ваше схващане е породено от вътрешна необходимост. Защото под влияние на сериозните неща иронията или ще отпадне от Вас (ако е нещо случайно), или (ако действително Ви е вродена) ще укрепне и ще се превърне в сериозен инструмент, ще стане едно от средствата, с които ще изграждате своето изкуство.

         А второто, което днес искам да Ви кажа, е следното:

         От всички мои книги само няколко са ми нужни, а две от тях са винаги с мен, където и да отида. Те и сега ме съпровождат: Библията и творбите на великия датски поет Йенс Петер Якобсен[2]. Хрумна ми да Ви попитам дали познавате неговите произведения. Може лесно да си ги набавите, понеже част от тях е издадена от Реклам Универзал-библиотек в много добър превод. Набавете си книгата „Шест новели” от Й. П. Якобсен и романа му „Нилс Люне”; започнете с първата новела от първия том, която е озаглавена „Могенс”. Ще Ви обгърне цял един свят, щастието, богатството, необяснимото величие на един свят. Поживейте известно време в тези творби, научете от тях, каквото Ви изглежда важно, но преди всичко ги заобичайте. Тази обич ще Ви се отплати хиляди и хиляди пъти, и каквото и да стане от Вашия живот, – тя, сигурен съм, ще премине през тъканта на Вашето себеизграждане като една от най-важните нишки сред всички нишки на Вашия житейски опит, разочарования и радости.

         Ако трябва да кажа от кого съм научил нещо за същността на творчеството, за неговата дълбочина и дълговечност, мога да назова само две имена: Якобсен, големия, великия поет, и Огюст Роден, скулптора, който няма подобен на себе си сред всички днешни хора на изкуството. –

         Желая Ви сполука по Вашия път!

 

         Ваш:

         Райнер Мария Рилке

 

 

 

Т Р Е Т О   П И С М О

 

 

Виареджо, край Пиза (Италия), 23 април 1903 г.

 

 

         Вашето великденско писмо, драги и уважаеми господине, ми достави голяма радост; понеже то ми каза много хубави неща за Вас, а начинът, по който говорите за великото и задушевно изкуство на Якобсен, ми доказа, че не съм се излъгал, когато насочих живота Ви с многобройните му въпроси към това богатство.

         А сега ще Ви се разкрие „Нилс Люне”, книга на великолепията и дълбините; колкото по-често я четеш: струва ти се, че в нея има всичко – от най-фините ухания до сочния, могъщ вкус на най-тежките му плодове. Тук няма нищо, което да не може да се разбере, обхване, опита и се опознае в трепетните отзвуци на спомена; никое преживяване не е прекалено незначително и най-дребната случка се разгръща като съдба, а самата съдба е като чудна, широка тъкан, в която всяка нишка е прокарана и вплетена от безкрайно нежна длан, носена и държана от стотици други нишки. Ще узнаете великото щастие да четете тази книга за първи път и да се удивите на нейните безбройни изненади като в ново съновидение. Но мога да Ви кажа, че и по-късно винаги ще преминавате през тези творби със същото удивление и че те нищо не са загубили от чудесната си мощ, нищо от вълшебството, с което са обгърнали четящия за първи път.

         Човек все повече се наслаждава на тях, става все по-благодарен и някак си по-добър и по-простодушен в наблюдението, по-дълбоко вярва в живота и сам става по-щастлив и по-велик в живота.

         А по-нататък трябва да прочетете чудната книга за съдбата и копнежите на Мария Грубе, а също писмата и дневниците на Якобсен, неговите фрагменти и накрая стиховете му, които (стига да са преведени прилично) живеят в безкрайни съзвучия. (Ето защо бих Ви посъветвал при случай да си купите красивото пълно издание на произведения от Якобсен, което съдържа всичко това. Публикувано е в три тома и в добър превод от издателство Ойген Дидерихс в Лайпциг и струва, доколкото си спомням, 5 или 6 марки на том.)

         А Вашето мнение за „Тук трябваше да има рози...” (тази творба с несравнимо изящество и форма), насочено срещу онзи, който е написал въведението, е съвсем и безспорно правилно. И тук веднага ще отправя към Вас една молба: По възможност четете малко естетическо-критически съчинения, – това са или пристрастни възгледи, вкаменени и безсмислени в своята безжизнена втвърденост, или са умела игра на думи, при която днес надделява един възглед, а утре тъкмо противоположният. Художествените творби са безкрайно самотни и за нищо не са така недостъпни, както за критика. Само любов може да ги обхване и задържи и да бъде справедлива към тях. – Винаги давайте на себе си и на чувствата си право срещу всеки такъв коментар, рецензия или въведение; а дори и да не сте прав, естественото израстване на вътрешния Ви живот бавно и с време ще Ви доведе до други прозрения. Оставете на своите преценки собственото спокойно, несмущавано развитие, което, като всеки напредък, трябва да дойде дълбоко отвътре и да не бъде възпирано или ускорявано с нищо. Всичко трябва да се износи и тогава да се роди. Всяко впечатление и всеки зародиш на чувство трябва се остави да достигне завършеност в себе си, в мрака, в неизразимото, несъзнаваното, недостижимото за собствения разсъдък и с дълбоко смирение и търпение да се изчака часа, в който ще се роди нова яснота: само това означава да живееш като творец: в разбирането и в създаването.

         Няма измерване на времето, не важи годината, а десет години са нищо, да си творец означава: нищо да не пресмяташ и броиш; да зрееш като дърво, което не възпира соковете си и спокойно се възправя сред пролетните бури без страх, че след тях може и да не настъпи лято. Но то ще настъпи. Ще настъпи обаче само за търпеливите, които живеят така, сякаш пред тях се разстила вечността, тъй безгрижно спокойна и просторна. Узнавам това всеки ден, узнавам го с болка, на която съм благодарен: всичко е търпение!

 

         Рихард Демел[3]: с неговите книги (а впрочем също и с човека, когото бегло познавам) става така, че когато открия някоя от добрите му страници, винаги се страхувам от следващата, която може отново да разруши всичко и да превърне красивото в нещо недостойно. Вие много добре сте го охарактеризирали с думите: „живее и твори разгонено”. И действително художественото преживяване се намира така невероятно близо до еротичното с неговата болка и наслада, че всъщност двете явления представляват различни форми на един и същ копнеж и блаженство. И ако вместо разгоненост кажем еротика, еротика във великия, широк, чист и свободен от църковни заблуди и подозрителност смисъл, тогава изкуството му би било много голямо и безкрайно значимо. Неговата поетическа мощ е велика и силна като първичен инстинкт, тя носи в себе си собствени безогледни ритми и изригва като от планински връх.

         Но, изглежда, тази мощ невинаги е съвсем искрена и лишена от поза. (Ала това е и едно от най-трудните изпитания за твореца: да остава винаги инстинктивен и простодушен – това са неговите най-силни добродетели –, ако не иска да им отнеме тяхната непринуденост и непорочност!) А после, когато, прошумявайки през неговата същност, тя стигне до еротичното, няма да намери такъв чист човек, от какъвто има нужда. Това не е напълно зрял и чист еротичен свят, не е достатъчно човечен, а е само мъжки, разгоненост, опиянение и неспокойствие, обременен от старите предразсъдъци и надменности, с които мъжът е обезобразил и натоварил любовта. Защото той обича само като мъж, не като човек, така в неговото еротично усещане има нещо тясно, някак диво, злобно, тленно, невечно, което принизява изкуството му и го прави двусмислено и съмнително. То не е безупречно, белязано е от времето и от страстта, и малко нещо от него ще остане и просъществува. (Но това е съдбата на повечето художествени творби!) Ала въпреки това човек може да изпита дълбока радост от великото в изкуството му, само не бива да се изгубва в него и да стане привърженик на онзи Демелов свят, който е така безкрайно боязлив, изпълнен с прелюбодеяния и обърканост, далеч от истинските съдби, които причиняват повече страдания от тази мимолетна мътилка, но и предлагат възможност за величие и повече смелост по пътя към вечността.

         Накрая, що се отнася до моите книги, бих искал да Ви пратя всички, които с нещо може да Ви зарадват. Но аз съм твърде беден, а книгите ми, щом веднъж са публикувани, вече не ми принадлежат. Самият аз не мога да си ги купя и, колкото и често да съм го желал, да ги дам на онези, които биха ги заобичали.

         Ето защо ще Ви напиша на една листче заглавията (и издателствата) на моите наскоро излезли книги (досега общо взето съм публикувал може би 12 или 13) и трябва, драги господине, да предоставя на Вас при случай да си поръчате нещо от тях.

         С удоволствие ще зная, че книгите ми са при Вас.

         Бъдете здрав!

 

         Ваш:

         Райнер Мария Рилке

 

 

 

Ч Е Т В Ъ Р Т О   П И С М О

 

 

Ворпсведе, край Бремен, 16 юли 1903 г.

 

 

         Преди десетина дни напуснах Париж, уморен и доста болен, и заминах за тази обширна северна равнина, чийто простор, тишина и небе трябваше да ме направят отново здрав. Но пътувах в непрестанен дъжд, сред който едва днес малко проблясва над станалото неспокойно поле; и аз използвам тези първи светли мигове, за да Ви поздравя, мили мой.

         Драги господин Капус: дълго оставих без отговор едно Ваше писмо, ала не защото го бях забравил – напротив: то беше от рода на тези, които човек препрочита, когато ги открие сред писмата и в него аз Ви опознах много отблизо. Това бе писмото от втори май и сигурно си го спомняте. Сега както го чета сред великата тишина на тези далнини, ме затрогва красивата Ви загриженост за живота, дори повече, отколкото бях почувствал това още в Париж, където всичко звучи по друг начин и заглъхва поради прекалено силния шум, от който предметите треперят. Тук, където съм заобиколен от огромно поле, над което повяват ветровете от морето, съзнавам, че на онези въпроси и чувства, които в дълбините си имат свой собствен живот, никой не е в състояние да Ви отговори; защото и най-опитните се лутат сред думите, когато трябва да означат най-недоловимото и почти неизразимото. Но въпреки това аз вярвам, че Вие няма да останете без решение, ако се придържате към неща като онези, сред които сега отмарят очите ми. Ако се придържате към природата, към простотата в нея, към малкото, което едва се забелязва и което съвсем неочаквано може да се превърне в нещо велико и неизмеримо; ако изпитвате тази любов към дребното и съвсем скромно, като покорен слуга, се стремите да спечелите доверието на онова, което изглежда бедно: тогава всичко ще стане за Вас по-леко, по-единно и някак си по-помирително, може би не в разсъдъка, който удивено ще се отдръпне, но във Вашето най-съкровено съзнание, будност и проницателност. Вие сте толкова млад, така далеч от всяко начало, че искам да Ви помоля, доколкото мога, драги господине, да имате търпение за всичко, което още не е решено в сърцето Ви и да се опитате да обикнете самите въпроси, сякаш са заключени стаи или книги, написани на съвсем непознат език. Не търсете днес отговори, които няма как да Ви бъдат дадени, понеже не можете да ги изживеете. Точно за това става дума: да изживеете всичко. Сега живейте с въпросите. И може би така, постепенно, без да забележите, ще стигнете до онзи далечен ден, в който ще заживеете с отговора. Навярно носите в себе си способността да градите и създавате като особено щастлив и чист начин на живот; възпитайте се в това, – но приемайте всичко, което идва, с голямо доверие, а дори то да произлиза от Вашата воля, от някаква нужда на душата Ви, поемете го върху себе си и не мразете нищо. Еротичното е трудно; така е. Ала тежко е бремето, с което сме натоварени; почти всяко сериозно нещо е трудно, а всичко е сериозно. Ако осъзнаете това и решите от себе си, от своя опит, детство и сила да постигнете съвсем лично (неповлияно от условности и нрави) отношение към еротичното, тогава вече не трябва да се боите, че ще се изгубите и ще станете недостоен за най-скъпото си притежание.

         Телесната наслада е сетивно преживяване, не по-различно от чистото съзерцание или чистото чувство, с което един красив плод услажда езика; то е голям, безкраен житейски опит, който ни се дава, познание за света, то е пълнотата и блясъкът на цялото познание. И не е лошо това, че го изпитваме; лошото е, че почни всички злоупотребяват с този опит, пропиляват го и го използват като дразнител в изнурените мигове на живота си и като развлечение, вместо да го използват като средоточие за постигане на върховни моменти. Хората са превърнали и храненето в нещо различно: недоимък от една страна и излишество от друга; помрачили са яснотата на тази потребност, а също тъй мътни са станали всички дълбоки, прости нужди, чрез които животът се обновява. Но всеки един може да ги изчисти за себе си и да заживее ясно (и ако не всеки човек, който е твърде зависим, то поне самотникът). Той може да си припомни, че цялата красота в животните и растенията е скрита трайна форма на любов и копнеж и може да види при животното, подобно на растението, как търпеливо и отзивчиво се съединяват и размножават и израстват не от физическа наслада, не от физическа болка, а от нужди, по-велики от насладата и болката и по-могъщи от волята и съпротивата. О, да можеше човекът по-смирено да срещне и да поеме, да понесе тази тайна, с която е изпълнена Земята до най-малките си късчета, и да почувства как ужасно трудно е това, а не да го приема с лекота. Да беше изпълнен с благоговение към своята плодовитост, която е една, независимо духовна или телесна; понеже и духовното създаване произлиза от физическото, представлява с него една същност и е само по-тихо, по-възторжено и по-вечно повторение на телесното удоволствие. „Мисълта, че си творец, че създаваш и формираш” е нищо без нейното непрекъснато велико потвърждаване и осъществяване в света, нищо без хилядоликото одобрение на предметите и животните, – и насладата на твореца е само затова толкова неописуемо красива и богата, защото е изпълнена с унаследени спомени за оплождане и раждане на милиони. В творческата мисъл се съживяват хиляди забравени любовни нощи и я изпълват с величие и възвишеност. И тези, които се съединяват в нощите и се преплитат в разлюляна страст, извършват сериозна дейност и натрупват сладости, дълбочина и мощ за песента на някой бъдещ поет, който ще се появи, за да изповяда неизразимо блаженство. И призовават бъдещето; дори да се залъгват и да се прегръщат слепешката, все пак бъдещето ще настъпи, ще се роди нов човек, а въз основа на случайността, която сякаш тук възниква, се пробужда закономерността, според която едно издръжливо силно семе си пробива пътя до яйцеклетката, която открито очаква да се срещнат. Не се заблуждавайте от повърхността; в дълбините всичко е закономерност. А тези, които изживяват тайната погрешно и лошо (а те са твърде много), я изгубват само за себе си, но я предават нататък като запечатано писмо, без да го съзнават. И не се обърквайте от многото наименования и от сложността на случаите. Може би над всичко се извисява едно велико майчинство под формата на всеобщ копнеж. Красотата на девицата, същество, „което (както Вие така хубаво казвате) още нищо не е постигнало”, е в майчинството, което се предусеща и подготвя, бои се и копнее. А красотата на майката е в служещото майчинство, а пък в старицата живее едно велико възпоменание. Но също и в мъжа има майчинство, струва ми се, телесно и духовно; неговото оплодяване е също вид раждане, а е раждане, когато той твори от вътрешна пълнота. А може би половете са по-близко, отколкото се смята, и голямото обновление на света навярно ще се състои в това, че мъж и жена, освободени от всякакви измамни чувства и огорчения, ще се търсят не като противоположности, а като брат и сестра, като съседи и ще се съединяват като човеци, та просто, сериозно и търпеливо да понесат заедно тежкото бреме на пола, който им е възложен.

         Но всичко, което навярно някога ще е възможно за мнозина, днес самотникът вече е в състояние да подготви и изгради със собствените си ръце, които по-трудно грешат. Ето защо, драги господине, обикнете своята самота и носете болката, която тя Ви причинява, с красиво звучаща тъга. Защото тези, които са Ви близки, са далеч, пишете, а това показва, че пространството около Вас се разширява. А когато близкото до Вас е далече, тогава Вашият простор стига до звездите и е много голям; радвайте се на своето израстване, в което не можете да вземете никого със себе си; и бъдете добър към онези, които изостават, бъдете уверен и спокоен пред тях, не ги измъчвайте със своите съмнения и не ги плашете със своите надежди или радости, които те не биха могли да разберат. Потърсете с тях някакво просто и вярно общуване, което не е необходимо да се променя, когато Вие самият се променяте отново и отново; обичайте живота в тях, макар и в чужда Ви форма и бъдете снизходителен към остаряващите, които се страхуват от самотата, към която Вие изпитвате доверие. Избягвайте да добавяте материал към онази драма, която винаги се разиграва между родители и деца; тя изцежда много от силите на децата и разяжда любовта на възрастните, която продължава да действа и топли, макар и те да не го проумява. Не искайте съвет от тях и не очаквайте разбиране; но вярвайте в една любов, която е запазена за Вас като наследство, имайте доверие, че тази любов носи сила и благодат, която не трябва да изоставяте, за да стигнете съвсем далеч!

         Добре е, че скоро ще навлезете в професия, която ще Ви направи самостоятелен и ще Ви даде почва под нозете, във всякакъв смисъл. Изчакайте търпеливо, за да разберете дали вътрешният Ви живот ще се почувства ограничен от формата на тази професия. Аз самият я намирам за много трудна и много взискателна, понеже е обременена от големи условности и почти не оставя място за лично разбиране на нейните задачи. Но дори сред съвсем чужди обстоятелства Вашата самота ще Ви бъде опора и дом, а от нея ще намерите всички свои пътища. Всичките ми добри желания са готови да Ви съпровождат и моето доверие е с Вас.

 

         Ваш:

         Райнер Мария Рилке

 

 

 

П Е Т О   П И С М О

 

 

Рим, 29 октомври 1903 г.

 

 

         Драги и уважаеми господине,

 

         Писмото Ви от 29 август получих във Флоренция, а сега – едва след два месеца – Ви споменавам за него. Простете ми тази небрежност, – но не обичам да пиша писма, когато съм на път, защото за отговарянето на писма ми е нужно нещо повече от най-необходимия уред: малко спокойствие и самота и един не съвсем неуютен час.

         В Рим пристигнахме преди около шест седмици, по време, когато градът още бе празен, горещ и съмнително трескав, а това обстоятелство заедно с други практически трудности по настаняването станаха причина вълненията около нас да не стихнат, а и чуждата страна ни натовари с усещането за липса на родината. Към това трябва да се прибави, че Рим (ако човек още не го познава) през първите дни въздейства смазващо тъжно: поради безжизненото и мрачно музейно настроение, което градът излъчва, поради богатството на забележителното му и трудно съхранявано минало (от което се храни едно дребно настояще), поради негласното, поддържано от учени и филолози и подражавано от обичайните туристи превъзнасяне на всички тези обезобразени развалини, които не са нищо повече от случайни останки от друго време и живот, който не е и не трябва да бъде нашият. Накрая, след седмици на всекидневна отбрана, човек, макар и все още леко объркан, идва на себе си и си казва: Не, тук няма повече красота, отколкото другаде, а всички тези възхищавали цели поколения предмети, подобрявани и допълвани от вещи ръце, не означават нищо, те са нищо, нямат душа и нямат стойност; – но тук има много красота, защото навсякъде има много красота. Безкрайно живи води протичат по старите акведукти в големия град, танцуват по многото площади над каменни бели басейни, разплискват се в широки, просторни корита, шумят през деня и увеличават шума си през нощта, която тук е голяма, звездна и мека от ветровете. Тук има и градини, незабравими улици и стълбища, стълбища, замислени от Микеланджело, стълбища, изградени по образеца на стичащата се надолу вода, – с широк наклон и стъпала, раждани от стъпала като вълни от вълни. При такива впечатления човек се съсредоточава, измъква се отново от претенциозното изобилие, което тук говори и дърдори (а само колко е бъбриво!), и бавно се научава да разпознава съвсем малкото неща, в които има трайна вечност, която можеш да обикнеш, а също самота, в която можеш тихо да участваш.

         Още живея в града, на Капитолия, недалеч от красивата конна статуя, останала ни от римското изкуство, – тази на Марк Аврелий; но след няколко седмици ще се пренеса на тихо и скромно място, един стар павилион, потънал дълбоко в голям парк, скрит от града с неговите шумове и произшествия. Там ще прекарам през цялата зима и ще се радвам на голямата тишина, от която очаквам като дар добри и усърдни часове...

         Оттам, където ще се чувствам повече у дома, ще Ви напиша по-голямо писмо, в което ще стане дума и за Вашия текст. Днес трябва само да Ви кажа (а може би е неправилно, че не съм го сторил още по-рано), че споменатата в писмото Ви книга (която трябва да съдържа Ваши работи) не е пристигна. Върната ли Ви е, може би от Ворпсведе? (Защото пакети за чужбина не се препращат.) Тази възможност е най-добрата и бих узнал за нея с радост. Дано причината не е загуба, – при италианските пощенски условия това няма да е изключение – за жалост.

         С удоволствие бих получил тази книга (както и всичко, което дава знак за Вас); а стихове, които навярно междувременно са възникнали (ако ми ги доверите), винаги ще чета, препрочитам и изживявам сърдечно, според както мога.

         С благопожелания и поздрави!

 

         Ваш:

         Райнер Мария Рилке

 

 

 

Ш Е С Т О   П И С М О

 

 

Рим, 23 декември 1903 г.

 

 

         Драги ми господин Капус,

 

         Не бива да оставате без поздрав от мен, когато настъпва Коледа и когато сред празненството ще Ви е по-трудно от друг път да понасяте своята самота. Но ако установите, че тя е голяма, радвайте й се; защото (такъв въпрос сам си задавате) каква би била самота, лишена от величие; има само една самота и тя е голяма, не може лесно да се понесе и почти всеки има часове, когато би искал да я замени срещу някаква банална и евтина общителност, срещу илюзията на малко единодушие с първия срещнат, с най-недостойния... Но може би тъкмо това са часовете, когато самотата расте; защото нейният растеж е болезнен като растежа на момчетата и е тъжен като началото на всяка пролет. Но това не бива да Ви обърква. Нужно Ви е само едно: самота, голяма вътрешна самота. Да влезеш в себе си и да не срещаш никого с часове, – това трябва и може да се постигне. Да бъдеш самотен, какъвто си бил като дете, когато възрастните те заобикалят, оплетени в неща, които ти се струват важни и големи, понеже големите са толкова усърдни и понеже не разбираш нищо от тяхната дейност.

         А когато един ден осъзнаеш, че заниманията им са жалки, че професиите им са окаменели и вече не са свързани с живота, защо тогава като дете да не вдигнеш поглед по-надалеч към нещо непознато, но излязло от дълбините на собствения ти свят, от простора на собствената ти самота, която самата е труд и висота и професия? Защо да поискаш да замениш мъдрото неразбиране на едно дете с враждебността и презрението, понеже неразбирането в последна сметка означава самота, а враждебността и презрението са участие в това, от което искаш с тези средства да се освободиш.

         Мислете, драги господине, за света, който носите в себе си и наречете това мислене, както желаете: спомен за собственото детство или копнеж по собственото бъдеще, – само бъдете внимателен с това, което възниква у Вас и го поставете над всичко, което забелязвате наоколо. Случващото се във Вас заслужава цялата Ви любов; трябва да намерите начин да работите над него и да не губите прекалено много време и прекалено голямо усилие да си изяснявате отношението към хората. Та кой Ви казва, че изобщо имате такова? – Зная, че професията Ви е трудна и в пълно противоречие с Вас, аз предвидих Вашата тъга и знаех, че тя ще дойде. Сега, след като е дошла, не мога с нищо да Ви успокоя, мога само да Ви посъветвам да размислите дали всички професии не са такива, пълни с изисквания, пълни с враждебност към отделния човек, сякаш напоени с омразата на онези, които безмълвно и мрачно изпълняват безвкусния си дълг. Обстоятелствата, сред които сега ще трябва да живеете, не са по-обременени с условности, предразсъдъци и заблуди отколкото всяко друго обстоятелство, ако пък има някои, които привидно предлагат по-голяма свобода, няма нито едно, което да е широко и просторно и да има връзка с големите Неща, от които се състои истинският живот. Само отделният човек, ако е самотен, подлежи на дълбоките закони като Нещо и когато излезе сутрин под изгряващата зора или погледне навън към изпълнената със събития вечер, и когато почувства какво всъщност се случва, от него ще отпадне всяко обстоятелство както от мъртвец, макар да е заобиколен от шумен живот. Каквото Вие, драги господин Капус, сега като офицер ще преживеете, бихте го почувствали по същия начин във всяка от съществуващите професии, да, дори ако извън всяка длъжност само се опитате да намерите лек и независим досег с обществото, няма да Ви бъде спестено това гнетящо чувство. – Навсякъде е така; но то не е причина за страх или тъга; ако няма какво да споделите с хората, опитайте се да сте близо до Нещата; те няма да Ви изоставят; а имате още нощите и ветровете, прошумяващи през дърветата и над много земи; всичко в света на Нещата и животните е изпълнено със случване, в което можете да участвате; и децата са още такива, какъвто сте били Вие като дете, тъжни и щастливи, – а когато мислите за своето детство, Вие отново заживявате сред тях, сред самотните деца, а възрастните са нищо и тяхното достолепие няма стойност.

         Ако пък Ви е страшно и мъчително да мислите за детството и за простотата и покоя, свързани с него, понеже повече не можете да вярвате в Бог, който е навсякъде в детството, тогава се запитайте, драги господин Капус, действително ли сте загубили Бог? Не е ли по-скоро вярно, че никога досега не сте го притежавали? Защото кога може да е станало това? Мислите ли, че едно дете е в състояние да го носи, него, когото зрели мъже само с усилие удържат и чиято тежест смазва старците? Вярвате ли, че ако някой действително го притежава, може да го изгуби като малко камъче, или пък че който го е притежавал, може да бъде изгубен от него? – Но ако осъзнаете, че него го е нямало в детството Ви, а също и преди това, ако подозирате, че Христос е бил заблуден от своя копнеж, а Мохамед – подмамен от своята гордост, – и ако с ужас чувствате, че той и сега не съществува, дори в този час, когато говорим за него, – тогава какво Ви дава основание да усещате неговата липса като някой, който си е отишъл, и да продължавате да го търсите като нещо изгубено?

         Защо не мислите за него като за Идващия, задалия се откъм Вечността, като за Бъдещия, като за сетния плод на дърво, чиито листа сме ние? Какво Ви задържа да пренесете неговото рождение в настъпващите времена и да заживеете живота си като болезнен и красив ден в историята на една велика бременност? Нима не виждате как всичко, което се случва, отново и отново става начало и защо това да не е Неговото начало, след като всяко начало само по себе си винаги е толкова красиво? Ако той е Съвършеният, не трябва ли всичко преди него да е по-нищожно, за да може той да оформи себе си от пълнота и изобилие? Не трябва ли той да е последният, за да обхване всичко в себе си, и какъв смисъл бихме имали ние, ако този, за когото жадуваме, вече го е имало?

         Както пчелите натрупват меда, така ние извличаме най-сладкото от всичко и съграждаме Него. С дребното дори, с незначителното (стига да е от любов) ние започваме – с работа и почивка след това, с мълчание или с малко самотна радост, с всичко, което вършим сами, без съпричастие или помощ – започваме Него, когото никога няма да видим, както нашите предци не са могли да ни видят. И все пак тези, отдавна отишли си, са в нас – като заложба, като бреме върху нашата съдба, като клокочеща кръв и като жест, изригнал от дълбините на времето.

Има ли нещо, което може да Ви отнеме надеждата да бъдете някога в Него, в най-далечното, най-безпределното?

         Отпразнувайте Коледа, драги господин Капус, с това благочестиво чувство, че Той може би се нуждае именно от тази Ваша боязън от живота, за да се яви; тъкмо тези дни на Вашия преход може би са времето, когато всичко във Вас се труди за Него, както някога като дете, без дъх сте се трудили за Него. Бъдете търпелив и нека не Ви липсва желание, мислете, че най-малкото, което можем да направим, е да не му затрудняваме появата, както земята помага на пролетта, когато тя настъпва.

         Желая Ви радост и утеха.

 

         Ваш:

         Райнер Мария Рилке

 

 

 

С Е Д М О   П И С М О

 

 

Рим, 14 май 1904 г.

 

 

         Драги ми господин Капус,

 

         Измина доста време, откакто получих последното Ви писмо. Не ми се сърдете за забавянето; първо беше работата, после тревогите и накрая влошеното здраве отново и отново осуетяваха моя отговор, който ми се искаше да дойде при Вас от спокойни и радостни дни. Сега се чувствам малко по-добре (началото на пролетта с обичайните зли и капризни

промени се усещаше и тук лошо) и се заемам, драги господин Капус, да Ви

поздравя и (което върша със сърдечно удоволствие) да Ви кажа едно-друго за Вашето писмо, според както мога.

         Виждате: преписах Вашия сонет, понеже го намирам хубав и прост, роден във форма, която носи със спокойно благоприличие. Това са най-добрите стихове, които съм чел от Вас. И сега Ви пращам моя препис, понеже зная колко е важно и даващо нов опит да прочетеш собствена работа през нечий друг почерк. Прочетете стиховете, сякаш са чужди, и в дълбините на душата си ще почувствате колко Ваши са те. –

         За мене беше радост често да препрочитам този сонет и писмото Ви; благодаря Ви и за двете. И не бива да Ви смущава в самотата Ви това, че у Вас има нещо, което иска да се изтръгва от нея. Тъкмо това желание, ако спокойно и обмислено го използвате като инструмент, ще Ви помогне да разгърнете нашироко своята самота. Хората (с помощта на условности) са решавали всичко по лекия начин, според най-леката от леките възможности; но е ясно, че ние трябва да се уповаваме на трудното; всяко живо същество се уповава на него, всичко в природата расте и се брани по свой си начин и така добива същност, опитва се на всяка цена да бъде себе си пряко всяка съпротива. Малко знаем, но това, че трябва да се уповаваме на трудното, ни дава увереност, която няма да ни напусне; добре е да си сам, защото самотата е трудна; а че нещо е трудно, трябва за нас да бъде още една причина да го вършим.

         Също и да обичаш е хубаво: защото любовта е трудна. Едно човешко същество да обича друго: това е може би най-трудната задача, най-крайната, последната проверка и изпитание, труд, за който всеки друг труд е само подготовка. Ето защо младите, които са начинаещи във всичко, още не познават любовта: те трябва да я научат. С цялото си същество, с всички сили, събрани около самотното им, плахо, разтуптяно сърце, те трябва да се научат да обичат. Но времето за учене е винаги продължително, затворено време, и така обичането е трайно, за през целия живот –: самота, извисено и задълбочено уединение има за онзи, който обича. Отначало обичането не е нещо, което може да се нарече разцъфване, отдаване и единение с другиго (защото какво би било едно единение от неизбистрени и незавършени, още неподредени неща –?), обичането е възвишен повод човек да узрее, да стане нещо в себе си, да се превърне в свят, свят за себе си заради някой друг, това е велико, неописуемо изискване към човека, нещо, което го прави избраник и го призовава към простор. Само в този смисъл, като задача да работиш над себе си („да се вслушваш и да ковеш ден и нощ”) младите могат да си служат с любовта, която им се дава. Разцъфването, отдаването и всеки вид общуване не е за тях (които дълго, дълго още трябва да пестят и натрупват), то е най-великото, може би онова, за което човешкият живот все още едва стига.

         Младите обаче (които по природа са нетърпеливи) така често и дълбоко се лъжат, като се хвърлят един към друг, когато ги сполети любовта, разпръсват се в цялата си неподреденост, безпорядък, обърканост...: Какво обаче следва от това? Какво да стори животът с тази купчина от полустрошени неща, която те наричат свое общуване и която с удоволствие смятат за свое щастие, ако пък потръгне, и за свое бъдеще? Тогава всеки загубва себе си заради другия и загубва другия, както и мнозина други, които занапред биха се появили. Загубва и простора, и възможностите, разменя прииждането и отлитането на по-тихи и изпълнени с предчувствия Неща срещу една безплодна безпомощност, от която не може да произлезе нищо повече; нищо, освен малко погнуса, разочарование, нищета и спасение в някоя от многото условности, които като общи заслони са изградени в голямо количество по този най-опасен път. Никоя друга област от човешките преживявания не е снабдена с толкова условности: всевъзможни изобретения предлагат спасителни пояси, лодки и надуваеми крилца; общественото мнение е успяло да създаде убежища от всякакъв вид, и понеже то е склонно да приема любовния живот като забавление, трябвало е да го представи като нещо леко, евтино, безопасно и сигурно, каквито са публичните забавления.

         Макар че много млади хора, които обичат погрешно, т.е. с просто и несамотно отдаване (обикновеният човек винаги ще си остава при това –), чувстват гнета на това провинение и желаят по свой собствен, личен начин да направят жизнеспособно и плодотворно състоянието, в което са изпаднали –; понеже тяхната природа им казва, че въпросите на любовта по-малко от всичко друго, което иначе е важно, могат да бъдат решени публично и чрез някакво споразумение; че това са въпроси, интимни въпроси между човек и човек, които при всички случаи се нуждаят от нов, особен, само личен отговор –: но как тези, които вече са се хвърлили един в друг и вече не се разграничават и различават, които всъщност вече не притежават нищо лично, как могат те да намерят изход от самите себе си, от дълбините на вече погребаната самота?

         Те действат от обща безпомощност и ако при най-добро желание поискат да избегнат условностите, които ги впечатляват (например бракът), ще попаднат в пипалата на не толкова шумно, но също така смъртоносно конвенционално решение; защото тогава всичко наоколо им ще е конвенция; а когато произтича от преждевременно създала се мътна съобщност, всяко действие е конвенционално: всяка любовна връзка, породена от такова объркване, има своите условности, колкото и да е необичайна (т.е. в общоприетия смисъл неморална); да, дори раздялата ще бъде тогава конвенционална стъпка, безлично случайно решение, безсилно и безплодно.

         Който погледне сериозно, ще установи, че както за смъртта, която е трудна, така и за трудната любов, още не е намерена яснота, нито решение, нито знак или път; и за тези две задачи, които носим запечатани и ги предаваме нататък, без да ги отворим, без да ги проучим заедно, по правила, произтичащи от единодушие. Но в същата степен, в която започваме като отделни личности да опознаваме живота, тези големи Неща ще ни пресрещат все по-отблизо. Изискванията, които трудната работа на любовта поставя пред нашето развитие, надхвърлят човешките възможности, и ние, като начинаещи, не сме дорасли за тях. Но ако все пак издържим и поемем тази любов като тежест и време за обучение, вместо да се губим в цялата лека и лекомислена игра, зад която хората са се скрили от най-сериозната сериозност на своето съществуване, – то онези, които ще дойдат дълго след нас, може би ще почувстват някакъв малък напредък и облекчение; а това вече би било много. Едва сега сме на път да разглеждаме отношението на един човек към друг човек непредубедено и безпристрастно, а нашите опити да изживеем такава връзка нямат пред себе си образец. И все пак в хода на времето възниква нещо, което ще ни помогне като на колебливи начинаещи.

         Момичето и жената в тяхното ново, собствено съдържание, само временно ще подражават на мъжките лоши и добри навици и ще преповтарят мъжките професии. След несигурността на такива преображения ще се окаже, че жените са преминали през изобилие и разнообразие на преобличания само за да изчистят собствената си същност от обезобразяващите влияния на другия пол. Жените, в които животът пребивава и съществува по-непосредствено, по-плодотворно и по-доверчиво, трябва в основата си да са станали по-зрели хора, по-човечни човеци, отколкото лековатият мъж, който поради гнетящата липса на телесен плод, е свлечен под повърхността на живота и, помрачен и трескав, подценява онова, което смята, че обича. Тази човечност на жената, износена в болки и унижения, ще излезе наяве, когато тя отхвърли условностите на просто женското в промененото си общественото положение, и мъжете, които все още не са усетили задаващото се, ще бъдат изненадани и сразени. Един ден (сега, най-вече в северните страни, подсказват и просветват сигурни знаци за това), един ден ще се появят момичето и жената, чието име вече няма да означава само противоположност на мъжа, а ще бъде нещо за себе си, нещо, при което няма да се мисли за допълнение и предел, а само за живот и съществуване –: ще се появи женският човек.

         Този напредък ще преобрази изживяването на любовта, което сега е пълно със заблуди (често против волята най-вече на изпреварения мъж), ще го промени из основи и ще го превърне в отношение на човек с човек, а вече не на мъж с жена. И тази по-човечна любов (която ще протича безкрайно внимателно и спокойно, добра и ясна в свързването и раздялата) ще прилича на онази, която ние с борба и мъки подготвяме, любовта, която се състои в това, че две самотности се закрилят, разграничават и приветстват една-друга.

         И още нещо: не мислете, че онази голяма любов, която някога е била въздадена на Вас, момчето, се е загубила; можете ли твърдите, че тогава у Вас не са зреели големи и добри желания, също и намерения, с които и днес още живеете? Вярвам, че онази любов е останала в спомените Ви тъй здраво и силно, понеже е била Вашата първа дълбока самота и първият вътрешен труд, който сте извършили над своя живот. Моите най-добри пожелания, драги господин Капус!

 

         Ваш:

         Райнер Мария Рилке

 

 

 

О С М О   П И С М О

 

 

Боргеби гор, Фладие, Швеция, 12 август 1904 г.

 

 

         Искам отново да поговоря с Вас, драги господин Капус, макар че не мога да кажа почти нищо насърчително и едва ли нещо полезно. Вие сте преживели много и големи горести, които са отшумели. И казвате, че и това отшумяване е било за Вас трудно и разстройващо. Но моля Ви, размислете дали тези големи горести не са преминали по-скоро през самия Вас? Дали много нещо у Вас не се е преобразило, дали, докато сте скърбили, не сте се променили някъде, в някое кътче на Вашето същество? Опасни и лоши са само онези горести, които човек изнася пред хората, за да ги заглуши; като болести, които лекуваме повърхностно и безразсъдно и, щом само отстъпят, след кратка пауза, избухват още по-ужасни; и се натрупват в душата и стават живот, стават неживян, пропилян, погубен живот, от който човек може да умре. Ако ни бе възможно да провидим по-надалеч, отколкото нашето знание достига, и дори още малко отвъд предните постове на нашето предчувствие, тогава може би ще понасяме горестите си с по-голямо доверие, отколкото радостите. Защото горестите са миговете, когато в нас влиза нещо ново, нещо неизвестно; чувствата ни онемяват в плахо смущение, всичко в нас отстъпва, възниква тишина, а новото, което никой не познава, се извисява над всичко и мълчи.

         Мисля, че почти всички наши горести са моменти на напрежение, които възприемаме като парализа, понеже вече не чуваме да живеят смаяните ни чувства. Понеже чуждото, което е влязло в нас, ни е оставило сами, понеже всичко познато и обичайно за миг ни е отнето, понеже се оказваме в преход, сред който не можем да се задържим. Затова и горестта отминава: новото в нас, придошлото, е влязло в сърцето ни, проникнало е в най-съкровената му камера и все пак го няма там, – вече е в кръвта. А ние не узнаваме какво е то. Лесно могат да ни убедят, че нищо не се е случило, но все пак сме се преобразили, както един дом се преобразява, когато в него влезе гост. Не можем да кажем кой е дошъл, навярно никога няма да узнаем, но много знаци говорят за това, че по такъв начин в нас влиза бъдещето, за да се преобрази в нас, дълго преди да настъпи. И затова е толкова важно да бъдем самотни и внимателни, когато скърбим: понеже привидно лишеният от събития и вцепенен миг, в който нашето бъдеще прониква в нас, е много по-близо до живота от всеки друг шумен и случаен момент, понеже тогава то настъпва сякаш дошло отвън. Колкото по-тихи, търпеливи и открити сме като скърбящи, толкова по-дълбоко и по-уверено новото ще проникне в нас, толкова по-добре ще го усвоим, толкова повече то ще стане наша съдба, а когато в някой по-късен ден то „настъпи” (а това ще рече: да поеме от нас към другите), в душата си ще се почувстваме сродни и близки с него. А това е нужно. Нужно е – и нашето развитие стъпка по стъпка ще поеме в тази посока –, така нищо чуждо няма да ни сполети, а само онова, което отдавна ни принадлежи. Вече са премисляни толкова понятия за движението и постепенно ще се разбере, че това, което наричаме съдба, произтича от хората, а не идва в тях отвън. Само защото толкова много хора са живели със своята съдба, без да я всмучат и преобразят в себе си, те не са разбрали какво е произлязло от тях; то им е било толкова чуждо, та в своя смътен ужас са го сметнали за тъкмо влязло в тях и се кълнат, че никога преди не са откривали в себе си нищо подобно. Както хората дълго са се заблуждавали за движението на слънцето, така все още се заблуждават за движението на Идващото. Бъдещето е неподвижно, драги господин Капус, ние обаче кръжим в безкрайното пространство.

         Как тогава да не ни е трудно?

         И ако отново заговорим за самотата, става все по-ясно, че всъщност няма нищо, което човек е в състояние да избере или отхвърли. Ние сме самотни. Може да се заблуждаваме и да живеем, сякаш че не е така. Това е всичко. А колко по-добре е да признаем, че сме сами, та дори просто да започнем с това. Тогава, разбира се, ще се стъписаме; защото ще ни бъде отнето всичко, което нашите очи са свикнали да виждат, вече няма да има нищо Близко, а всичко Далечно ще бъде безкрайно далеч. Ако някой почти без подготовка бъде внезапно изведен от своята стая и покачен на върха на висока планина, ще почувства същото: безподобна несигурност, това принасяне в жертва на нещо безименно би го почти унищожило. Ще му се стори, че пропада и ще се почувства запокитен в пространството, раздробен на хиляди късчета: каква чудовищна лъжа трябва да измисли мозъкът му, за да обхване и проясни състоянието на сетивата си. Така за онзи, който остава самотен, ще се променят всички разстояния, всички мерки; от тези промени изведнъж ще произлязат много други, и тогава, както при онзи човек на планинския връх, ще възникнат необикновени илюзии и странни усещания, които сякаш ще надхвърлят всичко поносимо. Но е необходимо да преживеем и това. Трябва да приемем своето съществуване, докъдето то стига; в него може да се съдържа всичко, включително и невъобразимото. Всъщност това е единствената смелост, която се изисква от нас: да бъдем смели спрямо най-странното, най-чудноватото и най-необяснимото, което може да ни сполети. А че в този смисъл хората са се оказали страхливи, е нанесло на живота безкрайни щети; преживяванията, които хората наричат „явления”, целият така наречен „призрачен свят”, смъртта, всички тези толкова близки ни неща, поради всекидневната отбрана така са изтласкани от живота, че сетивата, с които можем да ги обхванем, са закърнели. Да не говорим за Бог. Но страхът от необяснимото не само е направил по-бедно съществуването на отделната личност, но и отношенията на човек с човек са станали ограничени, сякаш от реката на безкрайни възможности са били изхвърлени на пуст бряг, на който не вирее нищо. Защото не само леността е причината човешкото общуване да е така неизразимо скучно и все да се повтаря необновено; причината е страхът от някакво ново, необозримо преживяване, за което хората се усещат недорасли. Но само онзи, който е готов да посрещне всичко, който не изключва нищо, дори най-загадъчното, ще изживее отношението към някой друг като нещо живо и самият ще разкрие докрай собственото си съществуване. Защото ако мислим съществуването на отделния човек като по-широк или по-тесен дом, оказва се, че повечето хора познават само ъгълче от своя дом, местенце до прозореца, една линия, по която крачат напред-назад. Така те имат известна сигурност. И все пак онази опасна несигурност е много по-човешка, тя подтиква затворниците в разказите на По да опипват очертанията на страшните си тъмници, за да се приобщят към неизразимия ужас на своята каторга. Ние обаче не сме затворници. Около нас не са заложени капани и примки и няма нищо, което да ни плаши или измъчва. Ние сме пуснати в живота като в стихия, на която подхождаме най-много, а освен това поради хилядолетното приспособяване сме станали толкова подобни на този живот, че, ако не се движим, поради щастлива мимикрия едва ли ще бъдем различени от всичко, което ни заобикаля. Няма причина да изпитваме недоверие към нашия свят, защото той не е против нас. Ако в него има ужаси, това са нашите ужаси, ако има бездни, тава са нашите бездни, има ли в него опасности, ние трябва да се опитаме да ги обикнем. И ако само подредим живота си според онова основно правило, което повелява да се държим винаги за трудното, тогава онова, което още ни изглежда като най-чуждо, ще стане наше най-близко и най-вярно. Как може да забравим онзи от древните митове, залегнали в началата на всички народи, именно мита за драконите, които в сетния миг се превръщат в принцеси; може би всички дракони в живота ни са принцеси, които само чакат един ден да ни видят красиви и смели. Може би всичко ужасно в дълбоката си основа е безпомощното, което търси помощ от нас.

         Затова не бива да се ужасявате, драги господин Капус, ако пред Вас се надига горест, толкова голяма, каквато досега не сте виждали; когато тревога, подобно светлина и сянка на облак, премине над ръцете Ви и всичко, което вършите. Трябва да мислите, че нещо се случва с Вас, че животът не Ви е забравил, че Ви държи за ръка; няма да Ви остави да паднете. Защо искате да изключите от живота си всякакво безпокойство, страдание, униние, след като всъщност не знаете как тези състояния работят над Вас? Защо искате да се измъчвате с въпроса откъде идва всичко това и накъде води? И понеже все пак знаете, че Вие сте в период на преход и не желаете нищо друго, освен да се преобразите. Ако нещо в постъпките Ви е болнаво, то размислете, че болестта е средството, чрез което организмът се освобождава от чуждото; тогава трябва само да му помогнем да боледува, да изкара цялата си болест и да я превъзмогне, защото това неговото оздравяване. Във Вас, драги господин Капус, сега се случва толкова много; трябва да имате търпението на болен и надеждата на оздравяващ; защото може би Вие сте и двете. И още: Вие сте също така и лекарят, който трябва сам да се държи под око. Но във всяка болест има много дни, когато лекарят не може да стори нищо друго, освен да чака. И това е, което Вие, като свой лекар, сега трябва преди всичко да вършите.

         Не се наблюдавайте твърде много. Не правете прибързани изводи от онова, което Ви се случва; оставете го просто да се случва. Иначе много лесно ще стигнете дотам да гледате с упреци (това ще рече: морални) на своето минало, което естествено участва във всичко, което сега Ви сполита. Само че каквото и от заблудите, желанията и копнежите на юношеството Ви сега да действа във Вас, то не е онова, което помните и осъждате. Изключителните условия на едно самотно и безпомощно детство са толкова трудни, толкова сложни, толкова изложени на много влияния и същевременно откъснати от всички действителни връзки с живота, че когато в него проникне порок, не може без колебание да го наречем порок. Изобщо трябва да сме много внимателни с названията; толкова често един живот се разрушава от названието на едно престъпление, а не от неназованото лично действие, което навярно е било определена необходимост на този живот и без усилие е можело да се поеме от него. А изразходваните усилия Ви изглеждат толкова големи само защото Вие надценявате победата; не тя е „Великото”, което смятате, че сте постигнали, макар да имате право в своето чувство; великото е, че вече се е случило нещо, което сте приели на мястото на онази измама, нещо истинско и действително; без него дори Вашата победа ще бъде само един морален отклик без голямо значение, докато така тя е станала част от живота Ви. От Вашия живот, драги господин Капус, за който мисля с толкова благопожелания. Спомняте ли си как този живот още от детството Ви е копнеел за „Великото”? Виждам как сега след Великото той копнее за По-великото. Затова той не престава да е труден, но затова няма и да престане да расте.

         И ако трябва да Ви кажа още нещо, то е следното: не мислете, че този, който сега се опитва да Ви утеши, живее лесно сред простите и тихи думи, които понякога Ви действат благотворно. Неговият живот е изпълнен с много трудности и горест и остава далеч зад Вас. Но ако беше другояче, той никога нямаше да намери тези думи.

 

         Ваш:

         Райнер Мария Рилке

 

 

 

Д Е В Е Т О   П И С М О

 

 

Фюрюборг, Юнсеред, Швеция, 4 ноември 1904 г.

 

 

         Драги ми господин Капус,

 

         през времето, което отмина без писмо, бях отчасти на път, отчасти така зает, че не можех да пиша. Дори и днес писането ми е трудно, понеже трябваше да напиша толкова много писма, че ръката ми се умори. Ако можех да диктувам, щях да Ви кажа много неща, но сега приемете само няколко думи в отговор на дългото Ви писмо.

         Мисля често за Вас, драги господин Капус, и с толкова съсредоточена добронамереност, че това всъщност би трябвало някак да Ви помогне. Понякога се съмнявам дали моите писма действително могат да са от помощ. Не казвайте: да, могат. Приемайте ги спокойно и без много благодарности, и нека изчакаме какво ще настъпи.

         Може би е безполезно сега да следвам поотделно Вашите въпроси; защото каквото и да кажа било за склонността Ви към съмнения, било за неспособността Ви да намерите съзвучие между външния и вътрешния си живот, било за всичко, което иначе Ви притеснява –: то ще е винаги това, което вече съм казал: винаги ще е пожеланието да откриете в себе си достатъчно търпение, за да издържате, и достатъчно простодушие, за да вярвате; би трябвало да имате повече и все повече доверие към трудното и към своята самота сред другите хора. И просто оставете живота си да се случва. Повярвайте ми: животът има право, винаги.

         А за чувствата: Чисти са всички чувства, които Ви правят цялостен и Ви извисяват; нечисто е чувството, което обзема само една страна от Вашата същност и така Ви разяжда. Всичко, което можете да мислите с оглед на детството си, е добро. Всичко, което прави от Вас нещо повече, отколкото досега сте били в най-добрите си часове, е вярно. Всяко издигане е добро, когато е в цялата Ви кръв, когато не е омая, не е мътилка, а радост, в която прозираш до дъно. Разбирате ли, какво искам да кажа?

          А вашето съмнение може да се превърне в добро качество, ако го възпитате. То трябва да стане знаещо, да се превърне в критика. Винаги, когато то иска да Ви развали нещо, запитайте се защо това нещо да е грозно, поискайте доказателства, проверете съмнението си и ще го видите може би безпомощно и смутено, а навярно и непокорно. Ала не се предавайте, настоявайте за аргументи и постъпвайте така, внимателно и последователно, всеки отделен път, и ще настъпи денят, когато от рушител съмнението ще се превърне в един от най-добрите Ви работници, – може би най-умният от всички, които градят Вашия живот.

         Това е всичко, драги господин Капус, което днес съм в състояние да Ви кажа. Но Ви пращам и отпечатък на една малка поема, която сега излезе в пражкото списание „Дойче Арбайт”[4]. Там продължавам да Ви говоря за Живота и Смъртта и за това, че и двете са велики и прекрасни.

 

         Ваш:

         Райнер Мария Рилке

 

 

 

Д Е С Е Т О   П И С М О

 

 

Париж, втория ден от Коледа 1908 г.

 

 

         Трябва да знаете, драги господин Капус, колко ме зарадва Вашето хубаво писмо. Новините, които ми съобщавате, действителни и изразими, както винаги, ми изглеждат добри, и колкото по-дълго размислях, толкова повече ги възприемах като наистина добри. Всъщност исках да Ви пиша за това на Бъдни вечер; но поради работата, в която тази зима всецяло и непрекъснато живея, стародавният празник наближи толкова бързо, че едва намерих време за най-нужните покупки, камо ли за да пиша.

         Но през тези празнични дни често си мислех за Вас и си представях как сте се умълчали във Вашия самотен форт сред пустите планини, над които се спускат онези силни южни ветрове, сякаш искат да ги погълнат на едри късове.

         Тишината, в която намират простор такива шумове и движения, трябва да е огромна, а когато си помисля, че във всичко това отеква и присъствието на далечното море, може би като най-съкровен тон в тази праисторическа хармония, то мога само да Ви пожелая доверчиво и търпеливо да оставите да работи над Вас великолепната Самота, която вече не може да се заличи от Вашия живот; във всичко, което Ви предстои да преживеете и извършите, тя ще действа тихо и решително, ще продължава като анонимно влияние, тъй както в нас кръвта на предците ни непрекъснато се движи и смесва с нашата собствена и се превръща в онова единствено и неповторимо, което сме ние при всеки поврат на нашия живот.

         Да: радвам се, че имате тази стабилна, назовима форма на съществуване, това звание, тази униформа, тази служба – всичко това осезаемо и в граници, – което при такива обстоятелства и също така изолиран малоброен състав придобива сериозен и неизбежен смисъл, а това, отвъд игривостта и убиването на времето при военната професия, означава будна употреба на деня и не само допуска, но направо възпитава собствена съсредоточеност. А че живеем сред условия, които работят над нас и от време на време ни сблъскват с големи естествени Неща – това е всичко, което ни е нужно.

         Също и изкуството е само начин на живот и човек, както и да живее, може, без да знае, да се подготвя за него; във всичко действително човек е по-близък и по-сроден с изкуството, отколкото в недействителните полуартистични професии, които се правят на близки с изкуството, но на практика отричат и атакуват съществуването на всяко изкуство – така прави цялата журналистика и почти всяка критика и три четвърти от онова, което се нарича и настоява да се нарича литература. С една дума радвам се, че сте превъзмогнали опасността да попаднете там, а живеете някъде сред груба реалност самотно и смело. Нека годината, която предстои, Ви съхрани и подкрепя във всичко.

 

         Винаги

         Ваш:

         Р. М. Рилке

 

 

 

 

Бележки:

 

1 По Коледа на 1899 г., пред прага на новото столетие, Рилке публикува книгата си „На мен за празника”, която по-късно включва в сборника си „Ранни стихотворения” – Бел. пр.

 

2 Йенс Петер Якобсен (1847-1885) – датски писател с ярък импресионистичен стил, автор на два романа, сред които „Нилс Люне”, няколко новели и стихотворения. Неговата лирика предава много точно деликатните душевни вълнения и настроения на модерния човек. – Бел. пр.

 

3 Рихард Демел (1863-1920) – немски поет, драматург и романист, най-видният представител на немския литературен импресионизъм. – Бел. пр.

 

4 „Дойче Арбайт” – списание на „Общество за насърчаване на немската наука, изкуство и литература в Бохемия” (1901-1918) , издавано в Прага от проф. Аугуст Зауер. – Бел. пр.