''АНГЕЛОГЛАСНИЯТ''
драматична новела

Венцеслав Константинов



      ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА:

      ЙОАН КУКУЗЕЛ - придворен певец и доместик

      АНДРОНИК - византийски император, XIV в.

      МАЙКАТА - вдъхновила "Полиелей за българката"

      ИГУМЕНЪТ на Великата лавра Атонска на Света гора

      ОТЕЦ ТЕОДОСИЙ - монах

      ПОСТНИК

      ВЕСТИТЕЛ

      ХОР



      МУЗИКА (от Йоан Кукузел)

      ХОР: Пристъпете, люде смислящи, йереи и началници, слушайте, пристъпете и чуйте за Йоана, наречен Кукузел, за неговия живот и деянията му, за големите му подвизи в Христовия град Константинопол и във Великата лавра Атонска на Света гора! Пристъпете и слушайте!

      МУЗИКА

      АРТИСТ: Драматична новела "Ангелогласният"

      МУЗИКА

      МАЙКАТА (пее - из "Полиелей за българката"):   Мое мило дете, где ми си, дете мило Йоане, где ми си...

      ЙОАН: Ето ме! Майко!

      МАЙКАТА: Где ми си? Чедото ми!

      ЙОАН: Дойдох си, майко! Радвай се! Дай да те прегърна!

      МАЙКАТА:   Сине! Та ти ли си това?

      ЙОАН: Майко!

      МАЙКАТА: Покажи ми лицето си... Дай да чуя гласа ти...

      ЙОАН: Аз съм, майко, аз съм...

      МАЙКАТА: А-а-ах... Гласът ти е сладък, а лицето ти е прекрасно, рожбо на утробата ми... Дочаках те аз, дочаках те!

      ЙОАН: Да, майко!

      МАЙКАТА: Сълзите мои ми станаха храна дене и ноще, очите ми повяхнаха от скръб, остаряха от многото промишления..

      ЙОАН: Майчице моя!

      МАЙКАТА: И все твоето име си думах в сърцето, напомнях си го и изливах душата си вътре в мен, та поминувах тъй сред людете, сред множеството...

      ЙОАН: Майчице моя! Както елен водните извори желае, тъй душата ми жадуваше за теб...

      МАЙКАТА: Докога ще си останеш, Йоане? За дълго ли ще е тази моя радост вместо печал?

      ЙОАН: За броени дни ме отпусна василевсът, иска ме по Великден при себе си. Ала аз не ще се върна вече в Царския град, майко. В Атон ще ида!

      МАЙКАТА:   Ах!

      ЙОАН: За душевен мир и единение с Бога святаго е гладно сърцето ми

      МАЙКАТА: Ох, чедо! Значи пак сама сирота ще остана! Ето, чедо, тази златна парица. За теб съм я скътала, още дорде бе жив баща ти. Нека, сине, ти спомня за мен и сила ти дава в неволята...

      ЙОАН: Сполай ти, майко! Не ще те никога забравя, ще те възхваля между людете, полиелей ще ти сътворя. Защото се възвеличи до Небето благостта ти.

      МАЙКАТА:   Ах!

      ЙОАН: Отвред към тебе ще викам, майко, когато примира сърцето ми!

      МАЙКАТА: Кажи, сине, какво те души в Царския град, та не щеш там да се върнеш? Приятел ли си нямаш, изгора ли те е разлюбила, що ли?

      ЙОАН: Ех! Приятели си имам, майко, още от царското училище, дето на музикия се учехме. Те... хах, Кукузел ме нарекоха.

      МАЙКАТА: Ах! Кукузел ли? Що тъй?

      ЙОАН: Отначало, като не знаех добре да хортувам по гръцки, те на шега все ме питаха що съм ял. "Кукия ке зелия", отвръщах им, "боб със зеле".

      МАЙКАТА: Ха!

      ЙОАН: А те се смееха и ме назоваха Кукузел. И тъй си ми остана.

      МАЙКАТА: Ами с императора що, погаждате ли се? Тука мълва има, сине, че си бил станал пръв царедворец, че ден и нощ все с него си ходел и всеки ден си пеел песни на царя, в царската църква!

      ЙОАН: За Андроник не ми се хортува, майко! Нечист е той! А иначе много ме канеше при себе си, протопсалт на патриаршеската църква във Фенер ме стори, и доместик, началник на певците...

      МАЙКАТА: Охо!

      ЙОАН: Пък и мома ми бе намерил да ме ожени, да ме свърже роднински с един от богатите свои велможи...

      МАЙКАТА: И що? Хубава ли бе момата?

      ЙОАН: Хубава, майко, паметна и... разблудна. И намерих тогаз, майко, че е по горчива от смърт онази жена, на която сърцето е примки и мрежи, а ръцете й юзди... Умножиха се твърде враговете ми, мнозина наскочиха върху мен и думаха за душата ми: "Няма за него вече спасение в Бога!" Тъй на Григория Синаит, исихаста, следовник станах, майко! И зажадувах да се възвиша в безмълвие.

      МАЙКАТА: Ох, чедо мое! Да не бях тъй стара и немощна, да ти намеря мома сгодна, да те задомя, та и аз внуци да дочакам.

      ЙОАН: Не, майко, не, майко! По-добре ми намери окъсани дрехи и ми дай тоягата си. Ще да начерня лицето си и като прост друмник на Атон ще ида, във Великата лавра. Там сред монаси българи ще ми е Господ пастир, ще възвърна душата си и от никакво зло не ще се убоя! Защото ти с мен ще си, майко! Ще поминувам с божието и твоето име на уста!

      МАЙКАТА: Ох, сине... Попей ми, преди да си ме оставил.

      ЙОАН: Ето, майко, разпев, що сътворих по словата на Григорий богослов за Пасхата...

      МУЗИКА

      ЙОАН:

                                            Сега небето е прозрачно,
                                            сега слънцето е високо и златогрейно,
                                            сега кръгът на луната е по-светъл
                                            и сонмът на звездите по-чист.
                                            Сега вълните се примиряват с бреговете,
                                            облаците със слънцето, вятърът с въздуха,
                                            земята с растенията.
                                            Сега изворите струят по-прозрачни,
                                            реките - по-обилни, ливадата благоухае
                                            и овчарите, които пасат овцете,
                                            вече настройват свирките си
                                            и подхващат песен, за да срещнат пролетта.

      КАМБАНИ

      ХЛОПАНЕ

      ОТЕЦ ТЕОДОСИЙ: Кой хлопа?

      ЙОАН: Друмник, добри човече. Отвори!

      ОТВАРЯ СЕ ПОРТА

      ОТЕЦ ТЕОДОСИЙ: Отде си, момче, та си дошъл и какъв занаят умееш?

      ЙОАН: Отдалече ида, отче. Мога... кози да паса.

      ОТЕЦ ТЕОДОСИЙ: Почакай тук, да повикам игумена. Отче игумене! Отче игумене!

      ИГУМЕНЪТ: Що има? За какво викаш?

      ОТЕЦ ТЕОДОСИЙ: Друмник някакъв е дошъл, работа дири, кози можел да пасе...

      ИГУМЕНЪТ: Сам Бог те изпраща, момче. По Заговезни ни се спомина козарчето, змия го ухапа, и сега сме съвсем лишени от такъв человек.

      ЙОАН: Искам също монах да стана, отче.

      ИГУМЕНЪТ: Бива, бива, момче. Ще постиш четири недели и ще се подвизаваш в послушание, сетне ще те оглашим и подстрижем. Въведи го, отче Теодосий, в манастира и му дай да яде.

      ОТЕЦ ТЕОДОСИЙ: Влез, чедо, и Бог да те закриля!

      ЙОАН: Сполай ти, отче за милостта!

      ШУМ НА МОРСКИ ВЪЛНИ

      МУЗИКА, ХОР

      ЙОАН:

      Възвишил си върху ми виделината на лицето си, Господи! Ах, турил си в сърцето ми радост, по-голяма от тая на людете, когато им се умножава житото и виното! Мирно и кротко аз живея. На одъра си вечер размишлявам в сърцето си и мълча, защото само ти, Господи, правиш ме да живея в безопасност, да се сдобивам с благодатта на твоята светлина...

      ХЛОПАНЕ

      ПОСТНИК: Отче игумене! Отче игумене!

      ИГУМЕНЪТ: Що има?

      ОТВАРЯ СЕ ПОРТА

      ПОСТНИК: Отче! Отче игумене! Идвам да ти известя тайно, що чух и видях. Както съзерцавах в пещерата си, до ушите ми изведнъж достига пение, тъй сладко и умилно, че помислих сякаш ангел слушам, а не глас человечески. Излизам вън и душата ми много се смути. Виждам козарят застанал на едно стръмно място край морето и пее ли пее. А ярците не пасат никак, слушат песента му и се вклепали в него като да са в изстъпление и да му се радват. Чудо невиждано, отче игумене!

      ИГУМЕНЪТ: Сполай ти, постниче, сполай ти! Иди се сега с мир, Бог да те благослови... (на себе си) Свети Боже, това трябва да е от царя навсякъде търсеният Кукузел... Хей, хей, козарю, козарю, ела насам...

      ЙОАН: Що има, отче игумене?

      ИГУМЕНЪТ: Бог ми откри, чедо, че ти си Йоан Кукузел. Прикълнявам те в името Божие да ми кажеш истината.

      ЙОАН: Да, аз съм, отче. Аз съм грешният и недостоен роб на светиня ти.

      ИГУМЕНЪТ: Ох, защо толкова време си крил за себе си. Гледам те и едва узнавам в погасналия ти взор и бледите ти бузи царския любимец, що видях някога в Константинопол в цветущо здраве.

      ЙОАН: Моля ти се покорно, отче игумене, остави ме, както си ме намерил, за да не би да узнае царят, че съм тук и да ме грабне насила от това пристанище на спасението.

      ИГУМЕНЪТ: Не бой се, сине, не бой се, Бог ще те опази! Ще измисли нещо, дядо ти игумен. Каже ми да знам, отде си и как те доведоха пътищата господни тук на Атон.

      ЙОАН: Българин съм, отче. От Драч. Сираче останах от баща, та имах само майка си. От дете хубаво пеех и както е обичай между царете да събират момчета красноречиви, остроумни и сладкогласни, взеха и мен от майка ми и ме предадоха в Константинопол да се уча на музикийски изкуство...

      ИГУМЕНЪТ: Тъй, тъй! Тъй, чедо, тъй! То туй, туй е ясно, ами речи... да не си нещо там наскърбил императора, че чак тука идваха пратениците му да те дирят?

      ЙОАН (въздиша): Трудни са всичките неща, не може человек да ги изрази, отче. Имах аз в Царствения град и почести и слава, Бог ме бе надарил с проницателност и с хубави способности. В малко време и езика им научих, и всички певци по музикия прескочих и надминах, а поради нежния си глас и миловидния си лик драг приятел и душеприказчик на василевса станах.

      ИГУМЕНЪТ: Хвала ти, сине, хвала ти!

      ЙОАН: И се уголемих на мъдрост и знания, отче. Узнах всичките дела, що се вършат под слънцето. И видях, отче, че то е суета и угнетение на духа, защото в много мъдрост има много скръб...

      ИГУМЕНЪТ: Тъй, чедо, тъй!

      ЙОАН: И дадох тогаз сърцето си да узнае не само мъдрост, отче, но да узнае и лудост и безумие. И начнах да веселя плътта си с вино и угощения, събрах си и злато и сребро и скъпи вещи от царе и от големци, и всякакъв вид великолепия, и всичко, що поискаха очите ми, не им отрекох. Не възбраних сърцето си от никое веселие и познах, че и то е угнетение на духа. И видях аз, че мъдростта превъзхожда безумието, както виделината превъзхожда тъмнината.

      ИГУМЕНЪТ: Думите из устата ти са като дълбоки води, Йоане!

      ЙОАН: Ах, много е злото по земята, отче! Видях праведен, що погинва в правдата си и нечестивец, що дългоденства в злобата си. Затова намразих живота, защото тежки ми се видяха делата человечески. Трудът на человека е за устата му, душата обаче се не насища. Всичко това турих в ума си, отче, и нямаше вече за мен надежда.

      ИГУМЕНЪТ: Много си препатил, синко.

      ЙОАН: Едничкото, що сърцето ми още желаеше, бе да видя майка си, за което измолих разрешение от императора. А сетне... вече знаеш... Дойдох тук и станах козар. Господ се склони към мен и чу вика ми и възведе ме от рова на погибелта, утвърди на камък нозете ми. И подир голямо безмълвие тури в устата ми тая нова песен... И ето, с нея се свърши и божията благодат, намери ме отново скръбта...

      ИГУМЕНЪТ: Сега, сега мене чуй, Йоане. Аз ще да те отърва от неволята ти, ще ти дам килия в манастира да седиш, дордето благоустроя всичко за тебе. А пък аз ще ида в Цариград при Андроник и ще го помоля да те освободи, да те остави за певец в Лаврата...

      ЙОАН: Ах, отче!

      МУЗИКА

      ХОР:

                                            Сърцето человеческо е като водна   бразда,
                                            където иска, обръща се.
                                            Желязо остри желязо,
                                            а человек остри лицето на ближния си.
                                            Който прави приятелство с властоимци,
                                            посрамва отца си!
                                            Защото хлябът на лъжата е сладък человеку,
                                            но след това устата му се напълня с камъни.

      ВЕСТИТЕЛ: Пресветлий царю, пристигнал е при царство ти негово светейшество игуменът на ставропигиалното лавра "Свети Атанасий" в Атон.

      АНДРОНИК: Да влезе!

      ИГУМЕНЪТ: Да пребъде царството господне и тронът твой, василевсе, радвай се!

      АНДРОНИК: Радвам се, отче игумене! Бог да те закриля! Какво те носи при мен чак от Светата гора?

      ИГУМЕНЪТ: Моля ти се, царю, да ми подариш един человек за негово и твое душевно спасение. Ако пък е наскърбил с нещо царство ти, прости му!

      АНДРОНИК: Как е името на този человек?

      ИГУМЕНЪТ: Ако ми не дадеш писмено милостта си, не ще го кажа.

      АНДРОНИК: Тъй да бъде! Донесете хартия и червено мастило! (пише) Ето, отче, думата ми, сега говори!

      ИГУМЕНЪТ: Името на този человек е... Йоан Кукузел.

      АНДРОНИК: За Бога, отче! Право ли говориш? Жив ли е ангелогласният ми сладкопевец?

      ИГУМЕНЪТ: Жив и здрав е, василевсе! В Лаврата поминува.

      АНДРОНИК: Сполай ти за драгата вест! В голямо притеснение се намирах за учителя на певците си. Какво ли е станало с него, чудех се. Разпратих навсякъде, и на запад, и на изток да го дирят. Претърсиха се всички места и крепости, пустини, манастири, но Кукузелът нийде се не намери! Как при теб се откри, отче?

      ИГУМЕНЪТ: Много време изтече, откакто се представи в Лаврата като друмник. Подстрига се за монах и захвана ярците ни да пасе. И една заран, както си седи Йоан унесен край стадото в едно уединено място, оглежда се насам-натам и като не вижда никого, пожелава да попее на Господа, да сътвори полиелей на българската си майка по псалмите Давидови. И като нагласява нейния жалостив напев, с който я заварил у дома си, запява с голямо умиление. А постник един го чува и тутак-си дотърча да ми извести. И ето ме при тебе, василевсе.

      АНДРОНИК: Хем душата ми се радва, отче, и Бога прославя, задето е жив и здрав драгият на сърцето ми, хем в ума си размишлявам що да сторя, та пак да се насладя на ангелското му пение. А вече съм ти дал думата си! Ех, отче, въздигна ме ти и ме устрели с едно и също слово. (към вестителя) Въоръжете веднага кораби! Заедно ще отидем в Лаврата да разцелувам моя песнопоец! Да се угостим богато и се повеселим заедно с всичкото братство, той това обича! Пък сетне, каквото той реши. Бива ли тъй, отче?

      ИГУМЕНЪТ: Да бъде волята Божия...

      МУЗИКА

      ИГУМЕНЪТ: Отче Теодосий, императорът ни е почел, пристигна с мен от Царстващия град, настани ги според големството им. И извести на братята, че Андроник е повелил трапези да се разстелят за богато угощение. С корабите вино е докарал и гозби чак от Константинопол. А где е Йоан?

      ОТЕЦ ТЕОДОСИЙ: Чудеса невиждани станаха тук, отче игумене,   в твое отсъствие. Кукузел си избра за постница една самотна пещера и взе да живее по шест дни в пълно безмълвие. А на седмия дохождаше, та пееше в параклиса "Въведение Богородично".

      ИГУМЕНЪТ: Значи не остана в манастира?

      ОТЕЦ ТЕОДОСИЙ: Не, отче. А на Акатисова събота, както имаше обичай, Йоан изпя с голямо прилежание песента на Божията майка пред иконата й. И като свърши канонът, помоли да го оставим сам. Сетне, уморен от бдението, призори задрямал. Открихме го на ранина изтръпнал и вкочанен пред иконата. А в десницата си стискаше златна монета! Изнесохме го на въздух и го запитахме що му е?

      ИГУМЕНЪТ: А той?

      ОТЕЦ ТЕОДОСИЙ: Изповяда, че в съня му се явила Богородица и му рекла: "Пей, Йоане! И не преставай да пееш! И аз няма да те оставя!"

      ИГУМЕНЪТ: А жълтицата?

      ОТЕЦ ТЕОДОСИЙ: Дар му била от майката, от Божията майка. Затуй я прикрепи към иконата. Гледаше я дълго и сетне повели, пред нея три неугасими кандила да горят.

      ИГУМЕНЪТ: Кажи, с Кукузела що стана?

      ОТЕЦ ТЕОДОСИЙ: Оттогаз начена весден да пее в параклиса. От дългото стоене в клироса едната му нога изгни и се покри с гной. А и ръката му отече. Отче игумене, Йоан тъй е успял в духовния живот, че сам предвиди деня на смъртта си!

      ИГУМЕНЪТ: Боже, прости ми! Где е сега той?

      ОТЕЦ ТЕОДОСИЙ: Пак там, в параклиса. Пее и се моли пред иконата на Богородица.

      МУЗИКА

      ЙОАН: Чуй, Боже, молитвата ми и не се крий от молението ми. Внимавай в мен и послушай ме. Смущавам се от гласа на неприятеля си, от притеснението на нечестивия. Страх и трепет дойдоха с него върху ми и ужас ме покри. И рекох си, дано би ми се дали криле като гълъбовите, та да литна, да си почина. Спаси ме, Божа майчице, защото человек е зинал да ме погълне...

      ОТЕЦ ТЕОДОСИЙ: Йоане, чуй, Йоане!

      ЙОАН: Що, що? Що има, ах, отче Теодосий...

      ОТЕЦ ТЕОДОСИЙ: Дойде, Йоане, Андроник. Иска да те види...

      ЙОАН: Нямам време аз за Андроник. Тъй му речи! Не ще оставя дома си, Господния храм.

      ОТЕЦ ТЕОДОСИЙ: Много е сърдит, че не си излязъл да го посрещнеш. Дарове ти е донесъл!

      ЙОАН: Речи му даровете Богу да принесе.

      ОТЕЦ ТЕОДОСИЙ: Сърцето ми трепери, Йоане!

      ЙОАН: О, Боже мой, защо си ме изоставил? Ах, докога ще ме забравяш съвсем? Защо, Господи, стоиш отдалеч и криеш лицето си? Изведи ме и ти, майко, с любовта си покрай враговете ми. Просвети очите ми, да не би да заспя в смърт, да не би да рече врагът ми "Надвих му!" и да се зарадват насилниците ми, ако се поклатя. На тебе, Господи, се уповавам да се не посрамя вовек! Бъди ми силна крепост, дом на утвърждението, та да ме избавиш. В ръцете ти предавам духа си!

      ОТЕЦ ТЕОДОСИЙ: Йоане! Йоане, приеми василевса!

      АНДРОНИК: Оставете ни сами! Радвай се, Йоане! Защо мълчиш, любезни?

      ЙОАН: Иди си, Андроник! Остави ме с Бога и с песента ми!

      АНДРОНИК: Ти си учител, Йоане. Мнозина си научил и немощни души немалко си укрепил. А ето, сега аз идвам при тебе и ти се докачаш, смущаваш се. Защо, Йоане? Да не би нещо да ме съдиш?

      ЙОАН: Речено   е, с преподобен преподобен ще бъдеш, с чист чист ще бъдеш, а с развратен противно ще се поведеш.

      АНДРОНИК: Ха-ха-ха!

      ЙОАН: Това е!

      АНДРОНИК: Строг си, Йоане. Та може ли смъртният да бъде по-праведен от Бога? Человек да бъде по-чист от създателя са? Та ако бе ти чист и непорочен, щеше ли да познаеш духа си?

      ЙОАН: Иди си, Андроник!

      АНДРОНИК: В Константинопол наричаха песните ти "бич за певците", защото за тях е нужен и глас сладък и гладък, и остроумие немалко. Но ти целият си се превърнал в бич, Йоане! Говоря ти не като твой василевс, не забравяй това, а като драг някога на сърцето ти приятел.

      ЙОАН: Сега Бог ми е приятел!

      АНДРОНИК: Върни се в Константинопол, Йоане, спаси душата ми, длъжен си! В пуста и безводна земя сега се намирам и сърцето ми е жадно за теб, Йоане! Да гледам твоята хубост и твоята слава, да слушам ангелската ти песен. Ах, прилепи се, прилепи се душата ми подир тебе, любезни мой!

      ЙОАН: Господ да ти е на помощ!

      АНДРОНИК: Ела си и пустинята ще се развесели, ще процъфти като крин, а скръб и въздишане ще побегнат. Помниш ли, приятелю на сърцето ми, как сладко си пеехме с теб за смъртта на врабчето, любимеца на красивата Лесбия, помниш ли?

                                            О, врабченце на моята любима,
                                            с теб играе си тя,
                                            държи те в скута си,
                                            нежно пръстче към теб протяга,
                                            да го клъвнеш сърдито с остра човка,
                                            пожелай моята любима в сладък смях
                                            да се забавлява някак,
                                            да потърси в печал при теб утеха,
                                            пламъка на страстта си да сподави,
                                            с теб искам и аз да поиграя,
                                            та скръбта от сърцето си да махна...

      ЙОАН: (крещи) Не скверни Божия дом, Андроник!

      АНДРОНИК: Но аз мога да те отведа и насила, Йоане!

      ЙОАН: Ти можеш много неща, василевсе! Да ме отведеш оттук, да ме хвърлиш в тъмница, да ме пратиш на заточение, ала не и да ме накараш да ти пея! Над това власт нямаш, императоре!

      АНДРОНИК: Да, може и да си прав, Йоане! А виж, за да пее славеят, първо го ослепяват с нажежено желязо. Ала знай, че и ти без мен не ще можеш! В тази пустош голямото ти изкуство ще пропадне в земята. Сега само за едно ще те замоля, попей ми, за сбогом...

      ЙОАН: Иди, качи се на хълма срещу Лаврата, щом за песен си дошъл. Оттам най-добре ще чуеш песнопението на учениците ми.

      АНДРОНИК: Ах, виж ти! Сбогом, Йоане, сбогом! Дай поне да те целуна!

      ЙОАН: С целувка ли искаш да предадеш сина человечески, Андроник? Иди си с мир и Бог да просветли душата ти!

      АНДРОНИК: Ще се кача на хълма и ще чакам. Но знай, Йоане, пак ще слушам твоя глас!

      МУЗИКА

      ХОР: Този е животът и това е житието на великия майстор и песнотворец Йоан Кукузел, втори Йоан Дамаскин, когото светата Божа майка със златна монета възнагради, понеже песните му благоприятни са неи и здраве, душевно и телесно, подаряват на песнословящите, а на смислящите радост и веселие голямо дават в дните им, отредени под Слънцето

      МУЗИКА


      Слушахте драматичната новела "Ангелогласният" от Венцеслав Константинов


      Изпълниха артистите:

      Невена Куманова

      Асен Ангелов

      Юрий Яковлев

      Димитър Дупаринов

      Продан Нончев

      Михаил Здравев


      Музикално оформление:

      Виолета Топалова


      Режисьор:

      Георги Тодоров


      ..................................................................................................


      "АНГЕЛОГЛАСНИЯТ"


      Животът на българския средновековен композитор, музикален теоретик и певец Йоан Кукузел е обвеян с мрак и загадъчност. Историята го знае и като придворен "доместик" в константинополски императорски двор, и като монах-отшелник в Света гора. Едни автори търсят реалното му съществование в XII в., а други го отнасят към XIII и дори късния XIV в. В своята драматична новела "Ангелогласният" Венцеслав Константинов пресъздава един важен в живота на Кукузел период: бягството му от "царствения град" и оттеглянето му във Великата атонска лавра. Ето какво отговори авторът на новелата на поставените му въпроса:

      "Какви са сведенията, с които разполага историческата наука за живота на Йоан Кукузел и какви източници сте използвали за своята драматична творба?"

      - Единствени сведения за живота и дейността на Йоан Кукузел дава анонимното гръцко житие, чийто най-известен препис е на Полихроний Сирку. Според това житие Йоан е родом от Драч, учил е в императорската певческа школа в Константинопол, след което е станал пръв певец на императора. (В житието не се споменава точното му име.) По-късно, преситен от слава, почести й светска суета, Кукузел избягва в манастира "Св. Атанасий" на Атон, приема монашеството и остава там до края на живота си. В житието се казва и това, че императорът дълго е дирил любимеца си и го е споходил чак в Света гора, за да го върне при себе си, но безуспешно. Йоан Кукузел е автор на много църковни композиции, между които най-известни са "Полиелей на българката" (посветен на майка му и сътворен по чути от нея мотиви), "Голямо исо на пападическото пеене" и "Придворна херувимска песен".

      "Каква е идеята на вашата драматична новела, не е ли все пак животът на един средновековен артист твърде чужд и в известен смисъл безинтересен за съвременното ни светоусещане, за проблематиката на днешния ни живот?"

      - Конфликтът на Кукузел с византийския император е конфликт, пред който се оказва изправен всеки голям творец, независимо от епохата, в която живее. Това е по-скоро вътрешният конфликт на артиста със славата и "земното" щастие. Като епиграф на "Ангелогласният" бих сложил следните редове от драматичните диалози на Томас Ман "Фиоренца": "О, свят! О, дълбоки страсти! О, любовно опиянение от мощта, тъй сладостно, тъй всеизгарящо!... Не притежанието, копнежът е могъща сила, притежанието обезсилва!"



      Интервю с Венцеслав Константинов

      Радио София, програма "Орфей", 29 юли 1976, 18,30 ч.




© Венцеслав Константинов, 2011

| top | home | e-mail |

Created: 03.06.2011
 WEB Design © DarlSoft Workshop