НАРЕЧИ ГО ЛЮБОВ

Алва Беси


      Куфарите му тежаха, а следобедното слънце печеше над улицата. Усещаше как потта се стича по врата му, усещаше дори натиска на слънцето върху плещите си. В лицето му лъхаше зноят на нагорещения паваж. Размени куфарите; изведнъж осъзна, че е страшно изморен и просто му се дощя да захвърли багажа на пътя. Може би беше най-добре да вземе такси, но не знаеше какъв адрес да посочи на шофьора.

      На ъгъла на Седмо авеню и 29-та улица съгледа обява: "Дават се мебелирани стаи под наем." Пусна куфарите на земята, изтри потта от лицето и врата си и позвъни. Преди да изкачи трите стъпала до входа, извърна се и огледа улицата зад гърба си. Помисли: "Тук ли ще живея? От тази врата ли ще излизам всеки ден за работа?" Отсреща висеше табела "Първокласна пералня", малко по-нататък - "Кафене".

      Вратата се отвори и някаква едра жена със запотени очила попита с професионално любезен тон:

      - Какво обичате, моля?

      - Имате ли стаи с едно легло? - попита той.

      - Заповядайте, влезте!

      Внесе куфарите и тръгна след жената по тъмното стълбище. След десет години отново го посрещаше същата миризма на прах, застоял въздух и евтина яхния. Мълчаливо стигнаха втория етаж. Жената се запъхтяваше, от нея го лъхна лек мирис на пот.

      На третия етаж прекосиха тесен коридор и се озоваха в хол, в дъното на който се виждаха две врати. Жената отвори едната.

      - Стаята е съвсем добра - каза тя и му направи път да мине. Сърцето му заби силно - отново се бе върнал тук, в тясната стаичка с бяло метално легло, с грозна маса и само един стол, с прашни бели пердета по прозорците

      и с изглед към задния двор. Тук беше всичко, от което бе избягал преди много години и което вече почти се бе изличило от паметта му. Десетте години брачен живот в Ню Йорк, Ню Джърси и Кънетикът се стопиха в един миг и в съзнанието му напираше само споменът за всички онези стаи, в които бе живял преди много години. Всички те си приличаха по своята мизерна голота, която ги правеше почти необитаеми - това бяха домовете на бездомните, четирите стени на самотниците, убежища за бедняците и за всички, които вечер крачат напред-назад по парцаливия килим върху пода, после се надвесват от прозореца, а под лактите си усещат твърдия парапет.

      За да скрие обзелите го чувства, попита:

      - Каква е цената?

      - Шест долара - отвърна жената. Той се обърна и излезе покрай нея.

      - Стаята е ужасно малка. - Присъствието на жената го смущаваше, може би отгатваше мислите му, а може би само го намираше за малко странен.

      - Имаме и по-големи стаи - каза тя, - за осем.

      Сложил веднъж крак на стъпалото и докоснал с ръка перилата на стълбището, обхвана го такава безпомощност, такова диво желание да побегне и никога вече да не прекрачи прага на подобна стая; обзе го стремежът да се върне в къщи и да каже: "По дяволите, Джейн, да забравим всичко!" А Джейн ще се разсмее, после ще се прегърнат, а след това и двамата ще избухнат в още по-неудържим смях. При тази мисъл въздъхна облекчено, сякаш повярва в нейната реалност.

      - Не, благодаря! - рече той.

      - Не желаете ли да ги видите? - попита недоволно жената.

      Чу тези думи, докато тичаше вече надолу по стълбището и му струваше доста усилие, за да се обърне и каже учтиво:

      - Благодаря, не! Вече знам, къде ще живея. - В същия миг съзна, че е казал нещо безсмислено.

      На улицата куфарите отново увиснаха в ръцете му, по дланите му се появиха пришки. Усмихна се при мисълта, че през трите години из полята на Ню Джърси и Кънетикът ръцете му бяха станали груби и мазолести от дръжката на брадвата, от триона и от камъните, които бе мъкнал, за да прави алея в градината. Вървеше и като разсъди, че не би издържал да живее пак в мебелирана стая, си каза: "Защо не опиташ в хотел?" Съзнаваше обаче, че това е свръх възможностите му и че скоро трябва да започне да печели повече, за да издържа малката, себе си и Джейн, додето тя си намери работа.

      "Всичко това е смешно, помисли той, просто не мога да го повярвам. Някой ден ще се прибера в къщи и ще кажа: Здравейте! - все едно, че се завръщам от път. А тя ще отвърне: Здравей, страннико! - после ще се засмеем, ще си купим бутилка ирландско уиски, ще извадим лед от хладилника и всичко ще се оправи."

      С другите ставаше така. Може би и с тях щеше да стане тъй. Защото не могат да се изтръгнат толкова лесно корените на десет години съвместен живот; десет години, прекарани в една и съща стая, в един и същи дом, в едно и също легло. Десет години на общи мисли, на общи грижи по едни и същи неосъществени мечти. С общи дребни радости, каквито можеше да даде едно скромно съществуване. Тези десет години бяха донесли на нея два-три бели косъма, а на него - няколко бръчки. А малката бе на пет годинки... При тази мисъл му стана по-леко и започна да разменя куфарите през всеки три къщи. Три къщи като правило - ни повече, ни по-малко. В това вече имаше нещо планомерно, бе някакво занимание за мисълта му... Сградата на ъгъла на Седмо авеню и 19-та улица бе хотел. От втория етаж висеше на прът синьо знаме с надпис: "При нас ще намерите стаи с баня". Знамето не му се понрави. Хотел със знаме! Къщата бе стара, навярно давана под наем, преди да се превърне в хотел. Украсена бе с орнаменти в стил рококо, а стените й бяха от червени неизмазани тухли. Пожарната стълба бе откъм улицата. Приемната изглеждаше стара. Над гишето за записване висеше светещ надпис "Администратор". Зад него седеше някакъв млад човек с подпухнало лице, облечен в сива ленена куртка. Гладко сресаната му коса бе разделена точно по средата на път.

      - Каква е цената на единична стая с баня?

      Младият човек го изгледа и отговори:

      - За десет долара мога да ви предложа чудесна стая на единадесетия етаж. Сам ли сте?

      Той остави куфарите на земята.

      - Да, сам съм. Искам да видя стаята - каза той и тръгна след прислужника към асансьора. В асансьора вече чакаше някаква едра млада жена в кител на медицинска сестра. Имаше светла коса и гримирано лице.

      - Добър ден, мис Рейли! - поздрави прислужникът. - Хубаво временце, нали?

      - Много е горещо! - каза мис Рейли и когато стигнаха на деветия етаж, слезе.

      Асансьорът скърцаше, бучеше и се люлееше, сякаш едва се крепеше на въжетата си. Изкачваше се съвсем бавно.

      В края на застлания с килим коридор прислужникът отвори една врата и двамата влязоха в стаята. Тя имаше два прозореца - френски тип - с източно изложение, които откриваха изглед към града. Двойното легло бе застлано с жълто одеяло, а затвореният шкаф - с кадифена покривка. Избелялата жълта боя по стените се лющеше. Банята бе тъмна, стара и захабена.

      Слезе долу и каза:

      - Взимам стаята.

      В книгата за посетители вписа името си: Джон А. Фийлд.

      - Много съжалявам, мистър Фийлд - каза служителят, - но съм ви съобщил невярна цена. Стаята струва единадесет, а не десет долара.

      - Но...

      - Виждате ли, аз съм тук отскоро - поясни служителят. - Наистина съжалявам.

      Изведнъж Фийлд се почувства толкова изтощен, че намери сили само да каже:

      - Добре...

      Прислужникът вдигна багажа му и отново се качиха на асансьора.

      - Това момче е истинска лисица - отбеляза прислужникът, обръщайки се към него, след като натисна копчето на етажа, - такава лисица... Само ни създава неприятности!

      Фийлд почти не прояви интерес, какво бе направил младият човек или какво правеше, а само каза:

      - Така ли?

      С лек тласък асансьорът спря малко преди единадесетия етаж. Прислужникът отново натисна копчето, но асансьорът спря на около една стъпка по-високо. После върна малко назад и сега вече бе добре.

      - Няма що, направихте го майсторски - каза Фийлд.

      Човекът го погледна изпитателно, после вдигна куфарите и ги отнесе в стаята. Отвори прозорците, оправи леглото и почисти банята. След това отново се появи и застана в очакване.

      - Бихте ли ми донесли нещо за пиене?

      - В хотела няма бар, но все ще се уреди нещо.

      - Добре. Вземете ми бутилка ирландско уиски - каза той и му даде пари. - И малко лед.

      Вратата се затвори.

      Хвърли куфарите върху леглото, погледна ги. После машинално отвори единия и почна да изпразва съдържанието му. Стараеше се да не мисли какво върши, а да си представи как телефонът ей сега ще иззвъни и тя ще каже: "По дяволите, Джон, какво става? Връщай се бързо в къщи и..." Но тя дори не знаеше къде се намира! Засмя се и дръпна чекмеджето на шкафа. Чекмеджето заяждаше.

      Извади бельото и го подреди горе вдясно. Сбърчи вежди като видя, че ризите му са измачкани. Изтърси ги и ги сгъна във второто чекмедже. Тоалетните принадлежности отнесе в банята и ги подреди в шкафчето. На вратата забеляза кукичка. На нея окачи ремъка за точене на бръснача.

      От една преградка на куфара извади голяма моментална снимка на малката. Бе я сложил там преди да тръгне, както и четири кабарчета. Сега закачи снимката до огледалото. Погледна малката - клекнала в късата си рокличка, опитваше се да задържи в ръцете си едно палаво котенце. Помаха й с ръка: "Хей!" После се завъртя на токове и отвори по-големия куфар. Изтърси двата светли костюма и ги закачи в гардероба. Подреди пантофите си един до друг пред леглото и седна на ръба му. Свали си обувките и пъхна нозе в пантофите. Креслото му се стори удобно. Разположи се в него, запали цигара, ядоса се на пепелника заради розовия му цвят и отбеляза в мисълта си, че трябва да поиска да го сменят.

      Прислужникът почука. Носеше шише, увито в тънка хартия, и чаша с парчета лед в нея.

      - Благодаря - каза Фийлд, даде му почерпка и го изчака да излезе, преди да си налее.

      Джейн бе казала най-откровено, че е безсмислено да продължават така. "Не мислиш ли и ти?", бе продължила тя. "Защо не сложим най-после край на тази комедия?" Бе произнесла това с най-приятелски тон. "Чудесно!", бе отговорил той. "Все едно ми е." Мислено се бе изругал след тези думи, защото съзна, че е страхливец. Възнамеряваше да говори, да изясни всичко, а не каза нищо.

      Тя го бе погледнала със своята дружелюбна усмивка. Всъщност беше без значение, дали ще му отговори или не -знаеше, че тя казва истината и можеше само да я потвърди. Всичко му изглеждаше напразно, някакви мъчителни, пусти надежди. Така не можеха да продължават повече - двамата вървяха в съвсем различни посоки и само на масата бяха мили един към друг, както и в редките случаи между чаршафите. Наречи го, както искаш - любов, навик...

      Все пак съзнаваше, че не може да я напусне, преди да си е намерила работа. От време на време го обземаше малодушие. Питаше се: "Толкова ли не знаеш, дали обичаш жена си или не? Наистина ли не можеш да кажеш след десетгодишен съвместен живот, дали желаеш да имаш съпруга, или само домакиня?" Мисълта да се махне веднъж завинаги му доставяше облекчение, но след това всичко си оставаше по старому.

      "Това съвсем не е филм!", бе казал той.

      Спомни си как при тези думи тя се усмихна, вдигна ръце и сви рамене. "Както и да го наречеш, всичко отдавна е мъртво и не можем да го съживим!" Разбираше, че сега е моментът да си отиде, но за да може да тръгне, му бе необходим претекст. Обхвана с две ръце облегалката на креслото и изкрещя: "По дяволите! Говориш като в театър! Отивам си!"

      Стане, влезе в спалнята, измъкна куфарите и набързо нахвърля в тях каквото му попадна под ръка. Тя бе застанала зад него и го наблюдаваше с големите си, дълбоки очи. После разтвори здраво стиснатите си устни и промълви:

      "Можеш да не тръгваш веднага. Остани и размисли. Къде ще спиш тази нощ?"

      "В хотел", каза той сърдито, а след това добави тъжно: "Утре след работа ще си потърся нещо по-добро."

      "Обмисли спокойно", каза тя. Той обаче захлопна куфара и се отправи към вратата.

      "Всичко хубаво", каза той и видя как тя се извърна. След това излезе.

      Тръсна глава, за да отпъди спомена, и отпи от уискито. Над града притъмняваше. Помисли как й се бе обадил на следващия ден от работата. Гласът й бе сух и звучеше извънредно коректно. Бе й казал, че ще минава от време на време, за да вижда малката и да носи пари. Бе му отговорила, че може да идва винаги, когато му е приятно, а също да идва на обед или на вечеря, ако се почувства потиснат. "Ще ти съобщя адреса си", бе казал той.

      Отиде до прозореца и хвърли поглед надолу към улицата, губеща се в дълбочината на единадесетте етажа. Превозните средства вече бяха запалили фаровете си. Над града се носеше глухо бучене, което можеше да се долови и денем, и нощем, стига човек да се заслуша. "Колко прозорци, колко стаи, колко врати!", помисли той и се взря в тъмнината зад себе си. После тръгна като замаян напред-назад из стаята, препъна се няколко пъти и му мина през ум, че се държи съвсем като пиян. Извика високо в тъмнината пред себе си: "Има ли нещо истинско във вас, мистър Фийлд?" Вдигна слушалката на телефона, набра номера, но затвори, преди Джейн да се бе обадила. Представи си, как тя се мъчи да отгатне кой може да й е позвънил, дали е бил той и кое го е накарало да затвори. Отпи още една глътка от уискито. Самотата в него растеше и се сгъстяваше. Пустотата му причиняваше почти физическа болка. Посегна отново към телефона. Този път каза:

      - Свържете ме, моля, с мис Рейли. Ръката, с която държеше слушалката, трепереше. Приближи устни към микрофона, преглътна веднъж-дваж и помисли: "Не си способен на това. Никога досега не си го правил. Но си имал желание, нали? Хайде, по-скоро идвай, говори ми нещо, ела, разказвай ми, бъди с мен..."

      - Ало - гласът звучеше приветливо. Той преглътна.

      - Ало, мис Рейли - каза той, - как сте?

      - Благодаря, добре съм - беше отговорът.

      - Чудесно - каза той, - направо чудесно! Но вие не знаете с кого разговаряте...

      - Моля?

      - Казах, че не ме познавате... Аз съм господинът от хиляда сто и седма стая.

      - Добре, добре - каза тя.

      - Вие сте ирландка, нали?

      - Да.

      - Виждате ли, аз лично не съм ирландец, но при мен се намира една бутилка ирландско уиски, та си помислих, щом като сте ирландка, навярно няма да имате нищо против да я изпием заедно.

      - Но още не съм облечена!

      - Не се притеснявайте - каза той. - Имате на разположение много време. Колкото искате! Наистина ще бъде много мило от ваша страна, ако дойдете да изпием по чашка ирландско... Това съвсем не е филм...

      - Добре, добре - отвърна гласът, а той:

      - Чакам ви.

      - Добре, добре!

      Наля си още една чаша и като си играеше с леда в нея, изпи я на едри глътки.

      "Какво може да се случи сега?", размисли той. "Но ако обичаше жена си, не би го направил!" Запали нощната лампа и с най-голямо старание оправи стаята - изчисти пепелта от цигарата си върху килима, после отиде в банята, изми си ръцете и лицето и среса косата си. Питаше се: "Как би започнало, ако изобщо започнеше, и как ще продължи по-нататък?" "Мис Рейли, каза той пред огледалото, вие сте самотна, мис Рейли, нали? Моля ви, сложете край на това! Не сте сама на този свят. Много хора по света са самотии, но и те не са сами на този свят!"

      Седна отново в креслото, леко замаян от очакване и от нещо, приличащо на щастие. Напрегнато очакваше почукването й. Навън, в застлания с килим коридор бе тихо. Дочу бученето на асансьора, но той не спря на неговия етаж. Запали цигара и отвори прозореца, за да не бъде задимена стаята, когато тя дойдеше. Наля си още една чаша, но я изсипа обратно в шишето - искаше, когато заприказва с нея, мисълта му да е ясна. Мислеше за мис Рейли и в съзнанието си я виждаше такава, каквато я бе срещнал в асансьора - блестяща от чистота в колосания си кител. Размисли, дали ще дойде в същите дрехи; в тях тя направо изглеждаше антисептична, като някакво лекарство. Помисли: "Никога, когато се взреш в сияещото и усмихнато лице на някого, не можеш да повярваш, че всички са толкова самотни и че в някоя стая очакват с трепет иззвъняването на телефона! Изглежда това бе причината мис Рейли да каже просто "Добре!" Забеляза, че кракът му нервно потропва по пода и веднага си наложи да престане. "Зад колко ли врати чакат? В колко ли такива полутъмни стаи? Но важното е да не губиш връзката", помисли той. "Трябва да търсиш близост с хората, дори и да е настъпил краят - този край може да се превърне в ново начало; ако не истинско начало, то поне начало на връщането към изгубената близост; начало на мъчителното заздравяване на раната...

      Кракът му пак потропваше по пода. Вдигна телефонната слушалка и след като гласът се обади, каза:

      - Мислех, че няма да ви е неприятно да изпием заедно ирландското уиски, което...

      - Но, впрочем, кой сте вие? - попита тя.

      - Името ми е Фийлд и се намирам в хиляда сто и седма стая. Дойде ми на ум, че може би ще пожелаете...

      - О-о - каза тя, - много съжалявам. Помислих ви за моя приятел, който трябваше да ме чака долу.

      - Кой ви чака?

      - Излизам - каза тя, - приятелят ми ме чака долу.

      - Аха - каза той. - Забравете.

      - Наистина съжалявам - отвърна тя.

      - Забравете - повтори той и затвори телефона.

      "Повече не трябва да се страхуваш от мен, Джейн!", помисли той. "Вече няма да ти причинявам мъка!" Изхвръкна от стаята и повика асансьора. "Ще чукам, ще блъскам по вратата, докато ми отвори!"

      Асансьорът пристигна и с него потегли надолу. На деветия етаж спря, за да се качи мис Рейли. Тя бе облечена в небесносиня сатенена рокля, украсена с лисича кожа. По нищо не напомняше медицинска сестра. Тя го погледна, без да каже дума. Той стоеше в дъното на кабината и също не проговори. "Изглежда, не ме позна", помисли той. В партера я очакваше строен широкоплещест младеж. Той свали шапка и я целуна по устните. Бе наистина странно колко малко приличаше в тези дрехи на медицинска сестра! Мис Рейли улови младежа под ръка и смеейки се, двамата напуснаха приемната.

      - Хубаво ли беше уискито, шефе? - попита го прислужникът ухилен.

      - Най-хубавото уиски през живота ми! - отвърна Фийлд.


      Превод от английски: © Венцеслав Константинов





Alvah Bessie, Call It Love
- In: сп. "Пламък", София, кн. 5, 1972.




| top | home | e-mail |

Created: 02.03.2009
 WEB Design © DarlSoft Workshop