ЛИТЕРАТУРНИЯТ ЖИВОТ НА ДОН ЖУАН

Венцеслав Константинов


      Когато говорим за "митове", разбираме преди всичко онези народни предания за богове, герои, природни явления и исторически събития, които са възникнали и са се разпространявали през древността. Според философа Хегел античните легенди са форма за опознаване и обяснение на света в един ранен период на човешката история, наречен от него "стадий на поезията". Ала митове са възниквали през всички исторически епохи, макар и с течение на времето все по-ограничено поради въздействието на рационализма.

      И тук се открояват някои особености, които позволяват да се определят отликите между "митологично" и "научно" мислене.

      Едно научно изградено понятие, при цялата си гъвкавост и подвижност, има свой постоянен обем и съдържание; докато един "митичен образ" проявява склонност да мени и обема, и съдържанието си, като за разлика от научното понятие новопоявилият се мит съвсем не отрича стария, нито просто го "усъвършенства и уточнява", а съществува като негово равностойно продължение, като негова духовна рожба. Изглежда вярно твърдението, че "всяко време създава своите митове". Нещо повече: всеки мит - древен или съвременен - може да се "рои", да ражда свои подобия и да оставя поколения в следващите епохи и така, в нови и нови одеяния, да продължава живота си в човешкото съзнание.

      Един такъв "странстващ мит", който е претърпял до наши дни повече от четиристотин драматически, епически и лирически превъплъщения, е митът за Дон Жуан.


      Тирсо ди Молина

      Известно е определението, че ако Прометей е най-чистото създание на елинската народна мисъл, а Фауст - типичен представител на немската национална същност, то Дон Жуан е олицетворение на романския дух.

      Образът на присмехулника, измамника и прелъстителя, който се одързостява да се постави над божествения ред и човешкия морал, съществува още в испанската народно творчество. Но неговият литературен път във времето започва с публикуваната през 1630 г. драма "Севилският измамник и Каменният гост" от испанския монах от ордена на мерсенариите Габриел Телес, добил световна слава под псевдонима Тирсо де Молина. Героят му Дон Хуан Тенорио, за когото се смята, че е действителна личност, е млад благородник от знатен род - горд, развратен и жесток. Той прелъстява жени от всички съсловия - от херцогини до рибарки, - като влиза в ролята на желан техен годеник, а след това най-безсрамно лъже всички свои приятели и успява да се изплъзне от справедливото наказание.

      При едно от поредните си приключения Дон Хуан убива командора на Севиля, Дон Гонсалес де Улоа, който иска да помогне на преследваната си дъщеря Доня Исабела. След време избягалият от възмездието Дон Хуан се завръща в родния си град и съзира в една църква статуята на убития. С дързостта на присмехулник, който не се спира дори пред мъртвите, той подръпва за брадата каменната фигура и поканва покойния на вечеря. Става чудо: през нощта, когато Дон Хуан се весели в приятелски кръг, внезапно се появява статуята на командора. Без ни най-малко да се смути, Дон Хуан оказва рицарско гостоприемство на Каменния гост и след гощавката приема неговата покана за съвместна вечеря в гробницата. Там му сервират отровни змии и скорпиони, но присмехулникът не трепва. На сбогуване мъртвият му подава ръка, от която заструява огън; отвред се чува адски тътен. Едва тогава Дон Хуан се разкайва и извиква: "Доведете ми свещеник! Искам да се изповядам!". Но никой не го чува и дяволите го завличат в преизподнята.

      Като обединява в драмата си елементи от "комедията на плаща и шпагата" и от средновековните мистерии, Тирсо де Молина си поставя дидактическата задача чрез гибелта на Дон Хуан да внуши на хората страх от Бога и да укрепи религиозното им съзнание. За да постигне целта си, той създава противоречив образ на буен, чувствен и лекомислен герой, който е изцяло във властта на инстинктите си, но не е лишен и от положителни качества: има проявления на благородство и нравственост, освен това е извънредно горд и смел. "Страхът от мъртъвци е достоен само за хората от долен произход!" - заявява Дон Хуан пред приятелите си. И въпреки че получава предупреждения от всички страни за заплашващото го проклятие, той нехае и се теши с мисълта за възможното по-късно избавящо покаяние: "До края има дълъг срок!" - казва той.

      Дон Хуан е изпълнен със страст и мрачна воля, той нарушава всички социални и религиозни норми, но у него трепти ОЧАРОВАНИЕТО НА ГРЕХА. Монахът Тирсо де Молина отказал на Дон Хуан религиозно спасение, но не можал да го лиши от привлекателност.


      Молиер

      Скоро след публикуването й в Испания, драмата на Тирсо де Молина прониква в Италия и там "измамникът" загубва присъщите на испанския дух религиозни черти. Появяват се първите преработки, които в стила на "комедия дел арте" представят героя в комична светлина. Успехът на едно такова представление в Париж към средата на XVII век подтиква френския комедиограф Жан-Батист Поклен, с артистично име Молиер, да даде свое тълкование на сюжета. Така през 1665 г. възниква прочутата му комедия "Дон Жуан или Каменният гост".

      Не е сигурно дали Молиер е познавал първообраза на Тирсо де Молина, но той използва попадналия му "странстващ сюжет", за да даде описание на нравите във Франция. Неговият Дон Жуан вече не е просто женкар, който безскрупулно мами и прелъстява, щом му се удаде случай. Еротиката на Молиеровия образ представлява рафинирана порочност, страстта му е обмислена, поведението му е лишено от метафизичност и в основата си е антирелигиозно. Още в началото на комедията слугата на Дон Жуан, Сганарел, охарактеризира своя господар като демон, еретик, епикуреец, "истински Сарданапал". Но постепенно тези отрицателни черти на Дон Жуан се смекчават от неговата галска духовитост, елегантност и красноречие. Едва в последното действие Молиер го показва като напълно покварен човек, който външно се подчинява на религиозните и нравствените предписания, но само за да може безнаказано да се отдава на пороците си.

      Тук е основната разлика между Дон Хуан Тенорио на Тирсо де Молина и Дон Жуан на Молиер. При Тирсо намираме един нравствено разпуснат млад човек, нерелигиозен и свободомислещ, който се нагажда към съществуващия порядък, за да задоволи личните си желания. Молиеровият Дон Жуан усвоява до съвършенство изкуството на лицемерието, нарича го "привилегирован порок, който запушва устата на целия свят със собствената му длан и се радва на приятна безнаказаност". При такъв герой, който не е в състояние да се покае дори пред смъртта, появата на Каменния гост загубва своята религиозна функция, ясно определена в драмата на Тирсо де Молина. Дори слугата на Дон Жуан е само суеверен, но не и набожен - след като господарят му е низвергнат в ада, Сганарел съжалява преди всичко за изгубената си заплата: "Неговата смърт задоволява всички - оскърбеното небе, потъпканите закони, прелъстените момичета, осквернените семейства, опозорените родители, развратените жени, доведените до отчаяние мъже - всички са доволни. Само аз съм нещастен. Заплатата ми! Заплатата ми!"

      В известното си есе за Молиер Сент Бьов отбелязва, че великият комедиограф просто показва човешкия род, без да мисли за религията, и с това е изпреварил своя век.


      Моцарт

      През следващия XVIII век историята на Дон Жуан се представя във Франция като водевил, в Англия - като бурлеска, а в Италия - като "комедия на маските" - такава е драмата на Карло Голдони от 1736 г. "Дон Джовани Тенорио или Развратникът".

      Но своята най-прекрасна роля този ставащ все по-сложен и разнолик герой ще изиграе не в театъра, а в операта на Волфганг Амадеус Моцарт "Дон Джовани или Наказаният развратник", композирана през 1787 г. в Прага по текст на придворния либретист абат Лоренцо да Понте.

      Моцартовият Дон Джовани е встрастен в красотата на живота и в наслажденията; той е жизнерадостен, изпълнен с победоносната увереност на абсолютния прелъстител - олицетворение на най-голяма мъжественост, на мъжка гордост и мъжка безогледност. Но на сцената не са представени неговите победи над жените, а пораженията му. Дон Джовани вече не е млад; от списъка с любовните му приключения, който прочита неговият слуга Лепорело, узнаваме, че всичките изброени завоевания - само в Испания 1003 - принадлежат на миналото. Наказанието на Дон Джовани започва още на този свят и той сякаш сам се стреми към своя ефектен и героичен край. Каменният гост се превръща в негово оръдие, за да го избави от позора на трупащите се една след друга любовни несполуки. Така стихията на Дон Джовани вече не е самото завоевание, а необяснимата "мистерия", че в него се влюбват тъкмо ония жени, които той най-жестоко е оскърбил.

      В операта на Моцарт образът на застаряващия развратник добива психологическа дълбочина чрез съдбите на прелъстените жени. Нещо повече: неговата душевна сложност се пренася и върху жертвите му. Характерен в това отношение е образът на Доня Ана, която е очаквала в стаята си своя годеник, но се сблъсква с непознат мъж и изпитва неговите ласки. Тя се съпротивлява и вика за помощ, но в същото време задържа Дон Джовани, за да разбере кой е похитителят. Тази нейна раздвоеност става причина за гибелта на баща й от шпагата на непознатия. Последвалият едногодишен изчаквателен срок, който тя налага на годеника си, Дон Отавио, мъчителните й усилия да "намрази" своя осквернител и да му отмъсти - подсказват, че любовният устрем на Дон Джовани не е срещнал решителна съпротива от нейна страна; дори може би извършеното "насилие" е означавало за Доня Ана някакво сбъдновение. Така операта на Моцарт, обозначена от либретиста като "drama jocoso", "весела драма", достига до неочаквана за епохата психологическа дълбочина и тайнственост, които неимоверно засилват художественото внушение.

      Сложната "любов-омраза", която Доня Ана изпитва към Дон Джовани, вече набелязва новия мотив в разрастването на традиционния мит - мотива за "спасението на грешника чрез любов", - който така ще заплени мислителите и художниците от следващото столетие.


      Е.Т.А. Хофман

      За Моцартовия "Дон Джовани" Гьоте се произнася така: "Това е духовно творение, проникнато в отделните си части и като цяло от диханието на един пламенен живот, а създателят му е бил обзет от демоничната власт на своя гений и е извършил всичко според неговите повели."

      Тази демоничност и на творбата, и на нейния герой става особено привлекателна за немските поети-романтици. В новелата си "Дон Жуан. Приказна случка, станала с един странстващ ентусиаст", публикувана през 1813 г., Ернст Теодор Амадеус Хофман описва необикновеното си преживяване от едно представление на Моцартовата опера. В полухипнотично състояние писателят се среща с Доня Ана и двамата се свързват любовно в омаята на музиката. Хофман дава съвсем ново, романтическо тълкование на мита: според него Дон Жуан е образец на чувствена мощ. Той е мъж с чудесно изваяно тяло, с дълбока душевност и остър ум, устремен към висините на идеала, но става жертва на дяволската заблуда, че чрез насладите на любовта ще намери тук, на земята, обещания от религията небесен Рай. Безкрайно разочарован, Дон Жуан скоро се пресища от жените, но в презрението си към света изпитва злорадо тържество над Природата и Твореца. Доня Ана прилича на него по дълбочината и силата на копнежите си; тя сякаш е предопределена чрез любовта си да му внуши съзнанието за неговата божествена същност и да го освободи от разрушителното отчаяние. У нея пламти истинска, съдбовна страст към похитителя, у когото открива сродна душа. Но за Дон Жуан вече е късно - в демоничния си порив той принася в жертва невинността и чистотата на Доня Ана, за които толкова е жадувал.

      Хофман представя Дон Жуан като разрушител от отчаяние, за когото всяко прелъстяване, всяко поругано чуждо щастие се превръща в прометеевско противоречие, понеже хаотичното разрушение е единственото средство, с което абсолютното Аз може да се утвърди над съществуващите условности. С това Хофман създава нов "мит в мита" - мита за "донжуанизма". Неговият герой става нарицателен образ, олицетворение на извънмерно чувствения "велик прелъстител".


      Киркегор

      Тридесет години след публикуването на Хофмановата новела датският философ Сьорен Киркегор обосновава теоретически представата за донжуанизма. В книгата си "Или-или", публикувана през 1843 г., той излага идеята, че Дон Жуан символизира преображението на духа в плът, или по-точно: "одушевяването на плътта от принадлежащия й дух".

      Според Киркегор Дон Жуан живее от средновековното противопоставяне между дух и сетивност. Неговият грях произлиза от отрицанието на духа, от стремежа към изживяване на мига с измамните му наслади. Като въплъщение на съвършената чувственост Дон Жуан намира своя най-чист израз в музиката - и то в музиката на Моцарт.

      Докато Хофман изтъква разрушителния елемент в характера на Дон Жуан, Киркегор прославя неговата "чувствена гениалност", неговото надинтелектуално проникване до същината на живота.


      Байрон

      "Митът за донжуанизма" приписва на някогашния Севилски измамник освен неотразима прелъстителност, и черти на бунтовник срещу Бога и обществото, срещу лицемерието на буржоазния морал. Английският съвременник на Хофман, поетът Джордж Гордън, лорд Байрон, дава своя интерпретация на мита в стихотворния си епос "Дон Жуан", публикуван анонимно от 1819 до 1824 г. Байрон се откъсва изцяло от традиционната сюжетна схема и създава сатирична панорама на своето време. Под маската на Дон Жуан се скрива самият поет, който скептично и проницателно, саркастично и страстно оглежда заобикалящия го свят и му противопоставя своя идеал за ИСТИНСКИЯ ЧОВЕК. Неговият Жуан е млад испански благородник, който още като юноша се влюбва безутешно в съпругата на съседа си - стар и ревнив мъж, любовник на майка му. В една бурлескна сцена измаменият съпруг открива момчето в спалнята на жена си; за да се избегне скандалът, Жуан трябва да замине на далечно пътешествие из Европа. След множество приключения, след като буря разбива кораба му, Байроновият герой попада на един гръцки остров и там го открива Хайди, дъщерята на един пират. Тя изцелява умиращия от глад и изтощение юноша и тяхната идилия сред природата е представена от Байрон като символ на идеалната романтическа любов, неопетнена от корист и търговски сметки. Ала щастието на Жуан е краткотрайно - разгневеният пират го открива, оковава го и го връща обратно в морето. Хайди умира от отчаяние и любовен копнеж, а морски разбойници намират Жуан и го продават в робство на турците.

      Така Байрон иронично полемизира с романтизма, с търсенето на любовно щастие далеч от света, в задушевно уединение. Неговият герой преминава през още много премеждия, за да се озове накрая в Англия. Смъртта попречва на Байрон да завърши своя епос; поетът е възнамерявал да изпрати Дон Жуан в Париж на барикадите, където да загине за свободата на човечеството. В последна сметка Байрон представя своя герой - подобно на Чайлд Харолд - като титанична личност, призвана да преобрази света.

      От присмехулник, измамник и прелъстител Дон Жуан се превръща при Байрон в романтичен младеж, който е невъздържан, непостоянен в своите влечения, нерядко се движи от егоистични подбуди, но затова пък проявява честност, морална устойчивост, презрение към лицемерието и любов към свободата. Той обича жените, но се отвращава от хладния разврат, няма определен политически идеал, но с цялата си душа мрази потисниците на човека и изпитва съчувствие към страдащите.

      Тук вече се проявява "романтическата ирония" на Байрон - неговият Дон Жуан е представен не като действителен образ, а като продукт на фантазията, прекалено идеален, за да бъде достоверен.


      Иронията

      Тази раздвоеност - вече не на героя, а на поета - намира израз в цяла поредица от романтически интерпретации на сюжета, между които се откроява "малката трагедия" на Пушкин "Каменният гост". Свои тълкования на мита дават също Кристиан Грабе и Николаус Ленау, Проспер Мериме и Александър Дюма-баща, освен това Оноре дьо Балзак, Алфред дьо Мюсе, Шарл Бодлер и още много други.

      Ироничното отношение към героя подхваща и Бърнард Шоу, който през 1887 г. написва разказа "Дон Джовани дава обяснение". Тук Шоу осмива създадения от Хофман мит за чрезмерната мъжественост на Дон Жуан. След едно мизерно изпълнение на Моцартовата опера млада англичанка среща в купето на влака Дон Джовани и той й разказва своята "истинска" история. Оказва се, че за да изготви прочутия списък с любовните му жертви, неговият слуга Лепорело е използвал картотеката с клиенти на баща му - търговец на вино. Това, разбира се, не попречва на наивната англичанка да се влюби до уши в Севилския измамник и да приеме като нещо естествено появата му в своето купе.


      Абсурдът

      Развенчаването на романтическия мит за Дон Жуан продължава с особена сила и в Новото време. В етюда си "Донжуанизмът" от есето "Митът за Сизиф", публикувано през 1942 г., Албер Камю представя Дон Жуан като модерен, "абсурден човек", който с разсъдъка си е опознал границите на своята личност и като "стоик на плътта" живее с всекидневните малки радости на Ероса. Някога, когато е имал надежда, Дон Жуан е бил тъжен. После престава да се надява и у него се възвръща смехът, който опрощава всичко. Дон Жуан на Камю се стреми към преситеност. "Когато напуска една жена, той го прави не защото изобщо не я желае вече. Хубавата жена е винаги желана. Но той желае друга, а това, разбира се, не е същото." - казва Камю. Неговият Дон Жуан е ПРОЗОРЛИВ ПРЕЛЪСТИТЕЛ. Той живее със съзнанието за своята преходност, затова е избрал да бъде "нищо". Да обича и да притежава, да завладява и да изчерпва - това е неговият начин да опознава света и себе си.

      Дон Жуан на Камю е "посредствен човек", който е осъзнал своята посредственост и я носи с вдигната глава.


      Меланхолията

      В редицата на съвременните интерпретации на мита особено място заема комедията на Макс Фриш "Дон Жуан или Любовта към геометрията", създадена през 1953 г. Тук класическият сюжет е превърнат в пародия. Дон Жуан вече не е женкар и прелъстител, а интелектуалец, преследван от жените. Той е меланхоличен циник, който се интересува не толкова от насладите на плътта, колкото от постигането на една духовност, която ще го освободи от лъжливите чувства. Дон Жуан гледа на жената само като на епизод, но този епизод поглъща целия му живот. В последна сметка героят на Макс Фриш разбира, че е измамник - но той е измамил себе си, защото е играл роля, която не му е присъща. Околните са си създали за него погрешна представа и се стремят да му натрапят очакваното от тях поведение. И когато Дон Жуан се съпротивлява, те го наричат "осквернител на морала".

      Героят на Фриш не успява да избяга от своето театрално съществуване; той прилича на актьор, попаднал случайно в друга, непозната му пиеса. Затова се терзае от вътрешни противоречия - конфликтът вече не е между него и света, конфликтът е в САМИЯ НЕГО. Така "митът за донжуанизма" е унищожен без остатък.


      От Тирсо до Тирсо

      Ето как легендата за Дон Жуан, възникнала в испанския фолклор, достига до нашата съвременност през множество превъплъщения. При Тирсо де Молина човешкият порядък е добър, а Дон Хуан е лош, понеже го нарушава, като мами жените. При Молиер общественият ред е лицемерен и Дон Жуан става дваж по-лицемерен, за да го използва. При Моцарт светът е изпълнен с радости и неволи, а вече немладият Дон Джовани е демоничен прелъстител, олицетворение на отминала мъжественост. При Е.Т.А. Хофман животът е нищожен, а Дон Жуан копнее по съвършенство и го намира в музиката. При Байрон светът е тъмница, а Дон Жуан е прекрасен и жените са негови съюзнички. При Камю Дон Жуан е абсурден човек в един абсурден свят. При Макс Фриш Дон Жуан е изобретение на жените, а околният свят унищожава неговата самоличност: той не успява да се отдаде на любимата си геометрия и докато съпругата му - бивша проститутка - е бременна, в театъра на Севиля вече представят пиесата на Тирсо де Молина "Севилският измамник и Каменният гост".

      Така кръгът се затваря - от Тирсо до Тирсо, - след три столетия литературен живот на един мит. Преображенията на Дон Жуан от историческа личност до символ на съвременния човек ни дават МИТОЛОГИЧЕСКО ПОЗНАНИЕ ЗА СВЕТА.






- In: сп. "Родна реч", София, 11 юли 1988.



© Венцеслав Константинов, 1988

| top | home | e-mail |

Created: 04.09.2009
 WEB Design © DarlSoft Workshop