ГЕО МИЛЕВ И "ЕВРОПЕИЗМЪТ"

Венцеслав Константинов


      Националното значение на един поет се определя не само от неговата творческа реализация, но до голяма степен и от неговите непостигнати амбиции и цели. Защото литературното дело не е самоцел, а е по-скоро средство за постигане на нещо далеч по-голямо от самата литература: в него винаги присъстват - макар и скрито - социални идеи, които се потвърждават с всяка нова творба и извеждат към едни или други житейски хоризонти.

      Не са много творците на българската литература, обладавали такива високи амбиции, придали тъй далечни перспективи на своя литературен труд като Гео Милев. Подобно на своя именит немски съвременник и почти връстник Бертолт Брехт Гео Милев ще се обява против всяка литература на посредствени емоции и естетически захлас, ще апелира към едно охладено от сърдечни спазми социално съзнание и предизвикателно ще се възправи срещу света на буржоазната ситост с думите: "Аз грабвам в ръка сърцето си - огромен леден камък - и чакам: готов за бой!" И пак подобно на Брехт той ще постига целите си с всички литературни средства - поезия, проза, есеистика, критика; ще използва възможностите на театъра, беседата, рецитацията. И за да бъде сравнението пълно, може да се каже, че за Гео Милев важат с цялата си сила думите на Фойхтвангер, изречени за Брехт: "Появи ли се на света гений, това проличава веднага от факта, че всички глупци се обединяват срещу него..."

      В Германия Гео Милев се свързва с експресионистите, понеже - както сам посочва - те въстават против шаблона, бунтуват се против старото, разбиват овехтелите форми и дирят нови. Ала експресионистите дирят нови форми не само в изкуството, а на първо място в живота. Теоретикът на експресионизма Курт Пинтус, чийто прочут алманах Гео Милев притежава и изпраща в България на Николай Лилиев, отбелязва: "Новата поезия, която е устремена не към външността на явлението, към орнамента, а към неговата същност, сърце и нерви, която се противопоставя на една наложена отвън действителността и се бори за по-интензивно, по-благородно, по-добро битие, е в последна сметка политическа поезия от по-висше естество, понеже ратува не за свалянето или възкачването на отделни политически партии или личности, а за политика на човечеството и човечността..." Тъй че художественото течение, от което Гео Милев се увлича, е по-скоро програма за социално действие, отколкото естетика - немският експресионизъм, по думите на Стефан Цвайг, е копнеж по един Нов човек, вик на страдание и зов към братство и човечност, и нищо чудно, ако този вик е понякога тъй силен, че става неразбираем...

      Сближен отрано с европейската култура, живял дълго с големи, наднационални художествени образци, Гео Милев почерпва от експресионизма нравствената воля за лично усъвършенстване, за да може по този начин да служи в по-голяма степен на обществото. Неговият "модернизъм" съвсем не е някакво бягство от живота, а стремеж към обновление на живота чрез изкуството. Със своята обезобразена от демона на войната артистична глава Гео Милев копнее да хвърли светлина в мрачините на времето си и това ще изрази тъй ясно и недвусмислено още в първата си книга "Жестокият пръстен":

                                                            Главата ми - кървав фенер с разтрошени стъкла,
                                                            загубен през вятър и дъжд, и мъгла
                                                            в полунощни поля.

      Като малцина български творци Гео Милев разбира идеята на Гьоте за "световна литература". Той съзнава, че една национална култура не може да се развива изолирано, херметизирана в своите битови и национално-исторически очертания. Подобно на Пенчо Славейков той ламти да разчупи регионалните рамки на нашия котловинен художествен живот, подхранва у себе си амбицията да тласне българската творческа мисъл по нови пътища, да я приобщи към върховете на европейската култура, да я вложи в един световен контекст. Идеята на Гьоте Гео Милев разбира не като литературно подражателство на чужди образци, а като културно взаимопроникване и взаимен обмен на духовна ценности. Затова, наред с множеството си преводи от почти всички европейски езици, той ще преведе на немски "Богомилски легенди" на Николай Райнов и ще ги публикува в лявоекспресионистичното списание "Ди Акцион", ще преведе и на френски цикъл стихотворения от Цанко Церковски.

      Както твърди проф. Асен Златаров, Гео Милев успява да увлече всички около себе си от идеята за една нова българска духовност, която, приобщена към голямото европейско изкуство, да обнови нашите национални заложби и образци. А в своя програмна статия Гео Милев ще заяви: "Задачата на всеки български художник -поет, музикант, живописец - е: чрез своите произведения да влее в Мировата Душа онези вечни ценности, които притежава българската душа. А това българският художник ще постигне по пътя на своята собствена душа." Сам Гео Милев живее с амбицията да създаде поезия, която да стои на равнището на европейското изкуство, освободена от антихудожественост, с проста и ясна структура, резултат от концентриран дългогодишен труд, а не на случайни хрумвания и дребни поводи. За него сладкодумното многословие е работа за бъбривци и е удобно само за ленивите духове. В разговор Гео Милев споделя, че съвременните изразни средства му помагат да илюстрира с хубави символи мислите си, да им даде по-дълбока перспектива. И в своите вариации върху народни песни "Иконите спят", запазвайки идейното съдържание на първообраза, но предавайки го в синтезиран вид с похватите на модерната поезия, Гео Милев убедително потвърждава тезата си, че националното се заключава не в битоописанието, в етнографията и традицията, а в националния дух. Особено ярък пример за това е разработката му на песента "Мене ме, мамо, змей люби".

      Благодарение на сближаването си с европейската култура, Гео Милев успява да обгледа и открие наново ценностите на родната си култура, даже да намери значими имена в старата ни литература, недовидени от мудния поглед на домораслата литературна критика и история. Със своите високи обществени и естетически цели Гео Милев става един от малкото просветители в следвоенния български литературен живот. В неговата бохемска разпуснатост той внася дух на самокритичност, внася воля за системен и целеустремен творчески труд, подчинен на по-далечни идейни хоризонти. И в мисията, която сам си избира, той "целият е пламенност", както ще го охарактеризира белгийският му приятел поетът Емил Верхарен. Гео Милев настойчиво призовава българския писател да изостави творческата си леност и "безсилно дезертьорство от живота и от света", апелира към гражданското му съзнание, понеже сам чувства голямата отговорност, която носи като духовен представител на своя народ. Със своята вдъхновена последователност, с пълното съответствие между художествени цели и житейско поведение Гео Милев ще опровергае известната мисъл, че българската литература страда не от липса на таланти, а от липса на характери.

      От идейната висота на своето убеждение в обществената мисия на писателя, претопил в съзнанието си революционните достижения на съвременната му световна литература, Гео Милев създава и своята ненадмината септемврийска поема. Затова тя се превръща в събитие не само в български, но и в европейски мащаб - превежда я значимият немски поет Йоханес Р. Бехер, иска да я превежда Маяковски, илюстрира я Ренато Гутузо, написва по нея симфонична поема американският композитор Антонио Модарели... С поемата "Септември" Гео Милев неоспоримо доказва, че няма формалистични художествени сродства, а само формалистично използване на тези средства. Ключ към естетиката на поемате ни дава твърдението на самия Гео Милев в "Театрално изкуство": "Не е важно с какви форми си служи едно изкуство, а каква духовна ценност въплъщават тези форми..."

      Минал - като всеки значим творец - през свой период на чисто формални увлечения и подражания, период на изковаване на литературното оръжие, Гео Милев твърде скоро излиза не големия и нелек път на социално насоченото изкуство, на художественото майсторство, изразяващо се в превръщането на естетическата цел в средство за обществено въздействие. Като малцина европейски поети Гео   Милев предсказа и заклейми тоталното настъпление на фашизма, на мракобесието и неоцезаризма. Той оправда мисълта на Курт Пинтус, че Новият поет е едновременно и поет, и пророк. Но за разлика от мнозинството модернисти, който не можаха да преодолеят чувството за обреченост и видяха във фашизма залеза на световната култура, Гео Милев, с цената на своя живот, посочи пътя към социалната борба.

      С грандиозното си, макар и недовършено творческо дело Гео Милев потвърди, че интензивното общуване с чужди литературни и идеи е опасно само за дребните поети, склонни към невзрачно епигонство. На големия творец именно дистанцията на чуждия, на световния културен хоризонт позволява да разгърне изцяло собствената си национална самобитност. С Гео Милев българската литература се сдоби и невероятно бързо загуби един от най-надарените си, най-културните си, най-европеизираните си и в същото време най-българските си поети...





Wenzeslav Konstantinov, Geo Milev und der "Europaismus"
- In: в-к "Литературен фронт", София, 16 януари 1975.



© Венцеслав Константинов, 1975

| top | home | e-mail |

Created: 26.06.2009
 WEB Design © DarlSoft Workshop