СМЯНА НА ОРИЕНТИРИТЕ?

Венцеслав Константинов

      Не е тайна, че цялото ни книгоиздаване се намира в период на криза. Причината в никакъв случай не е само в липсата на хартия или в новата икономическа ситуация, повеляваща постигането на максимална печалба при минимален разход на средства и книгоиздателски труд. Според мен кризата произтича от общата крива на културната политика. Някога към издателите се предявяваше едно основно изискване - продукцията да бъде на идеологическа висота, да се издават само чужди автори, които стоят на "правилни" политически позиции и си служат главно с метода на социалистическия реализъм. По-късно започна да си пробива път и принципът на художествената значимост на публикуваната книга. Така настъпи един странен период на идеологическа еквилибристика, в който редица значими западни автори трябваше да бъдат обявени за "наши", за да намерят място в плановете на издателствата. За успешното провеждане на тази манипулация решаваща роля играеха рецензентите и авторите на предговорите. По правило всички критични нотки към буржоазната действителност се изтъкваха едва ли не като основен белег на преведената творба. И така се стигаше до абсурдната ситуация писатели, заели общохуманистични позиции, да бъдат представяни като активни борци за социална справедливост, както тук се разбираше това понятие.

      И все пак това бе според мен най-плодотворният период в издаването на чужда литература у нас. Защото грубият идеологически критерий можеше лесно да бъде превъзмогнат с малко словесна акробатика и като определящ оставаше единствено художественият критерии. В този парадоксален период видяха бял свят на български основни творби от световната литература, като романите на Хемингуей, Стайнбек и Фокнър, произведения на Сартр и Камю, големи книги на Джойс, Пруст, Хесе, Томас Ман и на много други съвременни и класически автори.

      За съжаление на този благодатен период сякаш настъпи край. Защото властно предяви своите права един нов критерий - дълго обругаваният като капиталистически, тоест чужд нам, принцип за изтръгването на максимална печалба. Така се стигна до тотално разместване на стойностите. Появиха се невероятни термини в книгоиздаването като например "бързоликвидни заглавия". Объркаха се не само критериите, но и вкусовете. Значима започна да изглежда само онази книга, която се харчи добре. Вместо издателствата да формират вкуса на читателите и да играят културно-възпитателна роля, започна да става обратното - грубият провинциализъм в литературния вкус, стремежът към евтино и пошло литературно забавление сякаш наложиха отпечатъка си в плановете на почти всяко едно българско издателство.

      Няма спор, че съществува една "висока" или - казано неправилно - елитарна литература и една откровено развлекателна книжнина. Но и в двете области има значителни и незначителни творби. Един добър криминален роман струва повече от една лоша "сериозна" книга. Но едно лошо приключенско четиво, в чието заглавие непременно фигурират думички като "убиец", "нож", "изстрел", "престъпление", "смърт", "отмъщение" и т.н., нанася огромна вреда не само на вкуса към висока художественост, но вероятно и на естествената потребност на читателя да се поразсее с някоя изящно конструирана и майсторски описана криминална история. И така: смятам, че най-големият враг на добрата тривиална литература е нейната посредствена имитация.

      Нещо повече - когато едно издателство волю или неволю започне да обслужва предимно "ниския" читателски вкус, то постепенно започва да губи своите стойностни ориентири. Голямото и малкото сменят местата си; също естествената потребност от сериозна, психологически дълбока, социално правдива и художествено значима книга постепенно се притъпява и вулгаризира. И читателят, който преди години се е редил на опашки за книгите на Стайнбек и Фокнър, на Мопасан и Флобер, на Томас Ман и Лион Фойхтвангер, днес поглежда с недоумение към произведенията на Херман Хесе, Джеймс Джойс, Чехов или Куприн. Днес се търсят и купуват книги-еднодневки от случайни автори, книги, които след прочитането се захвърлят или забравят в трамвая, неоставили и следа в съзнанието на също така случайния читател. С две думи кризата в нашето книгоиздаване по мое мнение не се разрешава с "бързоликвидни" издания, а, напротив, се задълбочава. Защото, отблъснат от деформираната издателска политика, истинският читател и почитател на хубавата книга започва да търси заместители в други художествени сфери - кино, телевизия, театър и все по-често видео. Така издателствата започват фактически да разчитат на читателския интерес на хора, които по същество не четат книги. И кръгът става все по-омагьосан. С риск да прозвучи като "порнография", ще кажа, че кръгът става все по-порочен. А това е така, защото тенденцията към грубо комерсиализиране на издателската продукция води до задънена улица поради намаляването на художествено ориентираните читатели. Смятам, че не е далеч денят, когато опашките пред книжарниците не само ще изчезнат, но книгите-еднодневки ще се продават по будките и павилионите заедно с вестниците и развлекателните списания. Поне такава картина може да се наблюдава в големите градове на развитите капиталистически страни, към чийто начин на икономически живот, а това ще рече и на книгоиздателска дейност, днес се устремяваме с някакво наивно заслепение. Защото не виждаме или не желаем да видим, че срещу всеки "трилър" в програмата на едно реномирано западно издателство стоят поне десет високохудожествени книги.

      В този ред на разсъждения ще огледам преводната литература на издателство "Хр. Г. Данов" през 1988 година.

      Четири от дванадесетте първи издания са съветски и това е напълно оправдано, като се има предвид яркият разцвет на тази литература в годините на гласността и преустройството. За съжаление натрапва се впечатлението, че подборът на заглавията е случаен и формален.

      Единствената книга, която се вписва в откривателската традиция на издателството, е "Децата на Арбат" от Анатолий Рибаков. Това беше една от първите, ако не и първата голяма белетристична творба в новата съветска литература, която с художествена убедителност изобрази дългия период на тоталитарното управление, масовите репресии и социалните илюзии, свързани с личността на Сталин. Всъщност това е роман за Сталин, този "неумолим азиатски бог". Трябва да се отбележи, че Рибаков е писал книгата си през не по-малко тягостния период на "застоя" (1966-1983), което също е дало своето отражение върху изграждането на образите в романа. От днешна гледна точка, тоест половин десетилетие след окончателната редакция на творбата, някои постановки на Рибаков започват да изглеждат едностранчиви и дори спорни. Самият образ на "вожда и учителя на цялото прогресивно човечество" е малко схематичен и идеализиран в неговия демонизъм. Получил се е едва ли не същият художествен ефект, както в "лакировъчната" литература от култовското време, но с обратен знак. Иска ми се да цитирам един важен откъс от предговора на Лев Анински, писан две десетилетия след като Рибаков е започнал работата си над романа: "Между робското раболепие, с което са рисували Сталин хипнотизираните му съвременници, и отмъстителната злоба, която го заплашва след свалянето му от пиедестала, няма ''среда'' и следователно няма дълбока разлика, защото в отмъстителността се крие същата робска зависимост от всесилния ''бог''. Страшно е това наше махало: тръгне ли в обратната посока, не можеш го удържа... Рибаков смята, че Сталин ''създаде в страната обстановка, в която станаха възможни произволът и беззаконието''. Лично аз мисля - продължава Анински, - че и самата обстановка е създала Сталин, че произволът и беззаконието са се коренили и в устройството на живота, и в готовността на хората за решенията, които са им били предлагани, и тъкмо затова е станала възможна ''обстановката''."

      От днешна позиция, а това ще рече почти две години след написването на този предговор, наблюденията на Анински стават сякаш по-важни от схващанията на Рибаков за сталинизма. Защото закономерно възниква въпросът дали и доколко е променена обстановката, създала Сталин, дали и доколко днешното устройство на живота ни изключва произвола и беззаконието, дали и доколко хората са се освободили от робската си готовност да приемат безропотно всички "решения" по социални, нравствени, та дори и литературни въпроси, които се "предлагат" отгоре. Смятам, че основното значение на романа е подтикът към разсъждения: в това виждам н голямата заслуга на издателството, решило се да публикува творбата на Рибаков веднага след появата й в списание "Дружба народов" през 1987 г.

      Следващата книга от съветската поредица, повестта "Сказание за директора Прончатов" от Вил Липатов, бих определил за съжаление като откровен издателски провал. Да оставим това, че от публикуването на оригинала до днес са изминали точно две десетилетия, но дори в онова застойно време книгата на Липатов бе оценена от критиката като схематична и неправдоподобна. Тя описва дейността на един сибирски "супермен", изпълнен с "авантюрно-мускетарско презрение към опасностите" - както узнаваме от добре балансирания предговор на Владимир Янев. Героят на повестта е директор на едно дърводобивно обединение край река Об и е конципиран от Липатов като "изключителен, дори грандиозен тип на ръководител", от когото "лъха героико-нравствена сила". Той е лишен от всякакви човешки слабости, у него липсват "аномалии", които да го приобщят към другите хора, например - цитирам: "внезапно избухнала любов към друга жена, остър конфликт с консервативно мислещи подчинени и началници, тайно пиянство и пр.". Книгата на Липатов е според мен чист образец на "застойна проза", в която се разглеждат изкуствени проблеми, прикриващи - ако използваме думите на Рибаков - "обстановката на произвол и беззаконие". В съседство с "Децата на Арбат" иначе безцветната творба на Липатов изведнъж добива стойността на праисторическо изкопаемо, чието място е в литературния музей на неосталинизма, а не в плановете на едно реномирано издателство.

      Романът на Аркадий Адамов "Примка" представлява втора книга от дилогията му "Инспектор Лосев", посветена на работата на съветската милиция. Първата книга излезе на български през 1983 г. пак в издателство "Хр. Г. Данов" в превод също на Елена Танкова. Аркадий Адамов е популярен писател, автор на остросюжетни произведения, създадени по изпитаните образци на западния криминален роман. Очевидно Адамов има своя постоянна читателска публика, която го цени и обича; вероятно това е и причината, че през последните две десетилетия на български са издадени още две негови книги - в издателството на Отечествения фронт. Адамов умее майсторски да заплита криминална интрига и да поддържа непрекъснато напрежение у читателя. Това той постига чрез интересен похват - героят му води повествованието от свое име и в сегашно граматическо време, тъй че увлича читателя в нещо като диалог, прави го едва ли не участник в действието, кара го да изживява сякаш едновременно с него опасните ситуации, а след това заедно ги коментират. Всъщност този похват силно напомня метода на Рекс Стаут или Реймънд Чандлър да представят събитията през погледа на детектива, като придружават изложението с цветист коментар. Тези асоциации с големите образци на криминалния жанр според мен са доказателство за високия професионализъм на Аркадий Адамов в този вид литература. Ето защо издаването на романа му "Примка" е оправдано. Може само да се съжалява, че книгата не е снабдена с предговор, който да изясни връзката с публикувания преди половин десетилетие първи роман от дилогията "Като зъл вятър".

      Просто е учудващо, че при наличието на толкова много нови или новооткрити имена и творби в съветската литература - нека спомена само тези на Андрей Платонов, Чингиз Айтматов, Алексей Дудинцев или пък на Евгений Замятин и Виктор Некрасов - съветската програма на "Хр. Г. Данов" за 1988 г. е толкова бедна и противоречива. Иска ми се да вярвам, че това е само изключение от правилото емблемата на издателството да служи като сигурно указание за високата художествена стойност на украсената с нея книга.

      Сред авторите от несоциалистическите страни особен интерес събужда ирландският писател Джеймс Плънкет и книгата му "Разблуден град". Това е творба със странна съдба. Вероятно в световната литература има немалко случаи, когато името на някой писател се свързва главно с една негова творба - мисля си за Рабле и романа му "Гаргантюа и Пантагрюел", за Суифт и неговия "Гъливер", за Дефо и "Робинзон Крузо", за Густав Майринк и "Голем", за Курцио Малапарте и "Капут" и пр. Такъв е случаят и с "Разблуден град" на Плънкет. Авторът е ирландски профсъюзен деятел, започнал да се занимава с литература твърде късно и "почти по неволя". "Разблуден град" е написан като отговор на католическите нападки срещу профсъюзите в Ирландия и техния дългогодишен, почти легендарен ръководител Джим Ларкин. Романът излиза през 1969 г., но и днес вълнува с актуалната си проблематика и - не на последно място - с художествените си достойнства. Защото Плънкет се оказва изключителен разказвач, почерпал най-доброто и най-силното от богатата ирландска литературна традиция. Голямата стачка в Дъблин от август 1913 г. е само повод за писателя да обрисува съдбата на работничеството в страната, да я противопостави на уж устойчивия, но лицемерен и прояден буржоазен порядък с неговия фалшив морал и безогледен стремеж към изцеждане на всяка възможна печалба. С тази обемиста и сложна творба писателят създава истински литературен паметник на своята класа и другари по борба, но и на Дъблин - града-мит и същевременно мъчителна действителност. Ето една книга, която спокойно може да бъде наречена успех за издателството - художествен и, надявам се, финансов. За това допринася както доброто оформление на изданието, така и компетентният, стегнат и необходим предговор на Николай Б. Попов.

      Стигаме до една куриозна творба, предизвикала немалко спорове, пламенен възторг и също така пламенно отрицание. Става дума за романа на Патрик Зюскинд "Парфюмът. Историята на един убиец". Доскоро Зюскинд бе напълно непознато име в немската литература. Днес той е един от най-споменаваните писатели, а "Парфюмът" веднага след излизането му бе преведен на повече от двадесет езика. Сравняват книгата по въздействие и популярност с "Името на розата" от Умберто Еко. "Тъй изненадващ, тъй приказен и в същото време тъй ужасно страшен, пълен с фантазия и езиково изящество - това е вълнуващият първи роман на един високонадарен писател" - четем в един немски критичен отзив. Наред с възхищението обаче се появиха и гласове, които наричат романа мистификация, упрекват Зюскинд, че спекулира с низките страсти на читателите, обвиняват го в епигонство, та дори в плагиатство, като се опитват да му отнемат авторството на идеята. А тя е наистина уникална: един човек, "едно от най-гениалните чудовища на осемнадесети век", притежава необикновено силно обоняние и чудната способност да различава хиляди ухания. Единствената му амбиция в този живот е "от летливото царство на миризмите", а именно: да композира парфюм, съставен от телесната миризма на множество красиви момичета, с които да се напръска и така да спечели обичта на хората. Защото - и това е ужасната цена за гениалността му - самият той е лишен от собствена миризма. Чудовището Жан-Батист Грьонуй копнее за мириса на ония толкова рядко срещани люде, които вдъхват любов. И тъкмо те стават негови жертви. Но стремежът му е да създаде парфюм с дъх не само на човек, а и на свръхчовек, на ангел - "така неописуемо хубав и живителен, че този, който го вдъхне, да се омагьоса и да възлюби от все сърце него - Грьонуй, носителя на този парфюм". Но - а това е поантата на романа - в мига на успеха тъкмо онова, за което убиецът е копнял винаги - обичта на хората, - му става непоносимо, защото самият той не ги обича, той ги мрази. И символично конципираният герой на Зюскинд - отново един диктатор и тиран - внезапно осъзнава, че удовлетворение би намерил не в обичта, а само в омразата, в чувството да мрази и да бъде мразен. Тази заострена фабула обаче е само външната обвивка на творбата. Същността й е друга - романът може да се чете и като иронично есе върху закърнялата култура на възприятията при човека, особено съвременния. Според Зюскинд парфюмите, които ни заобикалят, притежават такава мощ и убедителност, пред която бледнеят слово, поглед, чувство и воля. Убедителната сила на уханието е неудържима, тя прониква в нас, както въздухът в дробовете ни, изпълва ни докрай и няма средство, което да я спре, защото не я осъзнаваме.

      Стилът на "Парфюмът" е издържан в духа на немското романтично повествование с характерната ирония и "изпадане от рамката" на фабулата. Затова и романът добива особена идейна сложност и многозначност, които веднага го отделят от образците на "тривиалната литература" - а някои биха искали да видят там мястото му. Българското издание на книгата е отлично - и като оформление, и като превод. Обширният предговор на Младен Влашки респектира не само с размера си, но преди всичко с амбицията на автора му да каже всичко, което може да се изрече в защита на спорната книга. "Парфюмът" е голям успех за "Хр. Г. Данов", и като находка, и като проява на откривателска дързост, несмущавана от некомпетентни и завистливи гласове, и като експедитивност на издаването, и като образцова съгласуваност на творческия екип - рецензенти, преводач, редактор, автор на предговор, художник, технически редактор и пр. Книгата е успех и като пример за съчетаване на висока художественост, а оттам и престижност, с финансова ефективност. Това, изглежда, е верният път за днешното ни книгоиздаване, което, служейки на бог Мамон, не бива да пренебрегва и бог Аполон, ако не иска да се изроди и самоосакати.

      А натам вървят нещата, ако се приеме като образец за следване сборникът с американски криминални разкази "''Н'' като нож". Книгата включва двадесетина твърде разнородни "парчета" - с различна дължина и характер, някои от по десет страници, други от по петдесет. Текстовете са подбрани от антологии или списания, публикувани от 1920 до 1984 г. Но за тези шест десетилетия американски "детектив" добиваме от книгата лошо впечатление. Подборът изглежда произволен и случаен, а има и един много важен пропуск: цялата книга е представена само като "разкази", без никъде да се посочва що за разкази са това и каква е националността на авторите им - едва отзад в карето скромно се отбелязва, че книгата е "американска"; в съдържанието не са посочени имената на авторите, а само заглавията на разказите. Един макар и кратък предговор можеше да обоснове принципа на подбора - но компетентен подбор няма. Няма и предговор. Изобщо книгата е подготвена немарливо; макар и външно добре оформена, тя ще разочарова читателите, понеже подвежда очакванията им в погрешна посока - купуват на битака "сборник", а намират "сбиротък".

      Затова пък на този фон се очертава добре с ясната си концепция и недвусмислена покана за литературно развлечение "черната поредица" на издателството - криминални творби под общата редакция на Богомил Райнов. И в тривиалната книжнина има "високи" и "ниски" пластове, които не бива да се смесват, ако една библиотечна серия претендира да има свой профил. А точно тук, изглежда, издателството е успяло: добрият подбор на авторите, удобният формат, еднотипното поднасяне на най-необходимата информация за писателя, много привлекателното общо художествено оформление на Веселин Павлов, ангажирането на утвърдени или доказали възможностите си преводачи - всичко това прави криминалната "черна серия" - която за съжаление няма наименование - търсено и вероятно любимо четиво за определена част от четящата публика. Общото впечатление е, че чисто комерсиалната цел на тези издания ще бъде постигната. Но не е ли твърде голямо мястото им в годишната продукция на едно реномирано издателство за художествена литература?

      И за да не приключа обзора си с този горчив въпрос, оставих "за десерт" най-крупното издателско постижение за 1988 г. - романа на Уилям Фокнър "Врява и безумство".

      Излишно е да подчертавам възрожденски всеотдайната и досега минимално оценена културна мисия на Кръстан Дянков, който разкри пред неедно поколение български читатели необятните хоризонти на съвременната американска литература. А едва ли можем да си дадем истинска сметка какво себеотрицание, какво вътрешно откъсване от "мира сего" са необходими, за да се пресъздаде на български художествената вселена на писател като Уилям Фокнър.

      "Врява и безумство" е творба на "ранния Фокнър", написана в традицията на "потока на съзнанието". Тук няма да намерим авторови коментари, тоест наблюдения отвън по отношение на героите - напротив, всеки герой сам поднася своята гледна точка към света, при това без предварително да е обмислил "изложението" си, а изливайки направо всичко, което се стрелка из съзнанието му. Едни и същи събития се пречупват през различни гледища, като целта на автора не е да ги представи, възприети различно у отделни хора, а да оголи същността на самото възприемане. В резултат романът представлява своеобразен хор от гласове, чиято задача е не толкова да означава, колкото да озвучава: истинска врява и безумство.

      Неизбежно е в този случай да не си спомним за Джеймс Джойс, чийто роман "Одисей" за съжаление все още е непознат у нас. Ако си позволя едно по-смело предвиждане, бих казал, че сега вече познатият ни Фокнър с един необичаен за зрялото му творчество роман може би ще проправи пътя към българското битие на още неизвестния ни зрял Джеймс Джойс. Тъй че освен като по-пълно запознаване с Фокнър, виждам в чудесно преведения роман "Врява и безумство" успех за издателство "Хр. Г. Данов" и в този смисъл.

      В заключение се очертава малко нерадостното впечатление, че от дванадесет първи издания за 1988 г. само четири заслужават внимание като значими художествени явления - това са "Врява и безумство" на Уилям Фокнър в превод на Кръстан Дянков, "Парфюмът" на Патрик Зюскинд в превод на Юрия Симова, "Децата на Арбат" от Анатолий Рибаков в превод на Здравка Петрова и "Разблуден град" на Джеймс Плънкет в превод на Елияна Генчева. Това са, изглежда, и "най-печелившите" книги за изминалата година. Тъй че не може да има оправдание за преобладаващата чисто развлекателна или художествено незначителна книжнина в преводната продукция на "Хр. Г. Данов".

      Може да се каже, че в Пловдив вече се създаде добра преводаческа школа. Но тези преводачи сякаш нямат какво сериозно да превеждат. И естествено възниква въпросът: какво става с бухалчето? На каква книга е кацнало: на евтино криминале или на световнозначима художествена творба? Заслужава си да помислим!






- In: сп. "Тракия", Пловдив, кн. 5, 1989.



© Венцеслав Константинов, 1989

| top | home | e-mail |

Created: 26.06.2009
 WEB Design © DarlSoft Workshop