КИРКЕГОР - ТУК И СЕГА

Венцеслав Константинов


                                                  Сьорен Киркегор, "Дневник на прелъстителя",
                                                  превел от датски Стефан Начев.
                                                  Издателство "Народна култура", София 1987 г.



      Парадоксална, защо да не кажем - абсурдна - е съдбата на Киркегоровото творчество у нас. Трябваше първо да опознаем донякъде неговите духовни следовници Франц Кафка, Жан-Пол Сартр и Албер Камю, а преди тях следовниците на следовниците му Макс Фриш, Фридрих Дюренмат, Алфред Андерш, Мартин Валзер и много други, та най-сетне да видим на български и няколко страници от самия Киркегор. Няколко страници - защото "Дневник на прелъстителя" е само част от първата част на първото му голямо съчинение "Или-или" (1843), в която датският мислител излага едната страна от възгледите си за човешкия живот - идеята за естетическото съществуване като начален, най-непосредствен и лишен от нравственост стадий на индивидуалното развитие. Своя прочут "Дневник" обаче Киркегор диалектически опровергава в следващите две части на книгата си, където развива представите си за по-висшите етапи на себенамирането и себепостигането - етическото съществуване и религиозното съществуване.

      Откъснат от контекста на цялото съчинение, "Дневник на прелъстителя" се превръща в красив торс, за чиято глава и сърце можем само да се досещаме. Но - "по-добре врабчето в ръката, отколкото сокола в небесата", въздъхва в някакво светло отчаяние инициаторът на изданието проф. Исак Паси. И така: Киркегор - тук и сега.

      Веднага трябва да предупредя: книгата на Киркегор не е наръчник на начинаещия или понапреднал прелъстител, макар че все пак е ПОМАГАЛО. Албер Камю я нарича "ръководство по циничен спиритуализъм", защото именно тук - смята той - Киркегор се отказва от всякакви утешения, от морала и спокойните принципи; не се опитва да смекчи болката от бодила, който усеща в сърцето си - напротив, изостря я с безнадеждната радост на един щастлив разпнат. Тук се проявява абсурдният разум, който се бори с надхвърлящата възможностите му действителност. Така южнякът Камю коментира ненаситните видения на един северен самотник, който никога през живота си не е прелъстил дори една жена. Киркегор възкликва в своя "Дневник": "О! Какво не бих дал, особено в моята ранна младост, за да бъда мъж поне шест месеца..." На този унил възклик Камю посвещава няколко проникновени страници в есето си "Митът за Сизиф", за да заключи: "Позволявам си свободата да нарека философско самоубийство екзистенциалното поведение."

      Вдъхновената възхвала на донжуанизма и прелъстителството в книгата на Киркегор не е просто художествена компенсация на еротичното безсилие. В съблазняването датският философ съзира особено изкуство, сродно с творческия акт. Но и двете - завладяването на прекрасния пол и създаваното на прекрасни творби - са породени според него единствено от меланхолията, отчаянието и безверието. Спасението от "съзнанието за абсурд", от проблематичното "естетическо състояние" Киркегор вижда в категоричния избор на "етическото съществуване", в приемането на нравствени ограничения, в съзнателната борба за личностно себеосъществяване. Етическият човек, за разлика от естетическия човек, се сдобива със съдба, макар и тази съдба често да е... скучна - според героя на "Дневника".

      Творбата на Киркегор е дълбоко откровение, което може да се сравни с изповедите на Августин или Русо, а също с дневниците и писмата на Франц Кафка. Този дневник на въжделенията, писан с пламенен копнеж по вътрешна свобода, в таен спор с Хегеловото схващане за "осъзнатата необходимост", носи всички белези на духовно величие. Мисля, че затова и най-значимите съвременни "екзистенциалистически" съчинения са възникнали всъщност като скрита полемика с възвишения, но житейски непостижим идеен свят на Киркегор.

      Затова и тази книга трябва да се чете критично, но не и иронично - от онзи, който умее да прави такава разлика. Да не забравяме, че държим в ръцете си творение на духа, но не и на живота. Забравим ли това, лесно ще се увлечем от магията на словото и ще се окажем в положението на прелъстени - от зашеметяващата духовна мощ на Киркегор. А може би тук се крие истинското очарование?

      Прославят Киркегор като майстор на елегантния, образен стил, владеещ до съвършенство музикалните внушения на езика. Но това едва ли е така - бих казал, че стилът му е претрупан, усложнен и синтактически неясен, липсва му онази брилянтност на формулирането, която отличава следовника му Ницше. Ето защо трябва да отдадем дължимото на българския преводач на Киркегор, Стефан Начев - неговият текст звучи ясно, сложността на израза е запазена, но мисловното избухване е пресъздадено така, че да се възприема пълноценно, а не само да се анализира философски.

      Накрая искам да спра вниманието върху вдъхновената встъпителна студия "Философията на Сьорен Киркегор" от проф. Исак Паси, без която книгата - в небрежното й представяне за "широката публика" - можеше да се възприеме и като тривиален бестселър. А нейният смисъл е в подготвянето на читателя за едно много по-голямо и по-сложно духовно приключение, когато в "красивото далечно утре на нашето книгоиздаване" се появят двата - вече преведена - дебели тома с най-важните философски трудове на Сьорен Киркегор. Едва тогава ще можем не само да цитираме датския мислител, но и да го познаваме.






- In: сп. "Пламък", София, кн. 8, 1988.



© Венцеслав Константинов, 1988

| top | home | e-mail |

Created: 26.06.2009
 WEB Design © DarlSoft Workshop