ЖЕНА С ДЕТЕ НА СКУТА

Венцеслав Константинов

                                                                  Женска чест - да бъде майка.
                                                                  а от майка свят се почва!
                                                                  Пенчо Славейков, "На острова на блажените"


      Първото слово, което несъзнателно изричаме в живота си, е "мама". Тези "две срички ласкави и първи" са древни като самия човешки род. Думата е преминала почти непроменена през различни епохи, съхранила се е едва ли не във всички езици. На старогръцки и латински "mamma" е означение за майчината гръд. С това примлясващо звукосъчетание човешките рожби открай време дирят сладостта на майчиното мляко. Така в шеста песен на "Илиада" шлемовеецът Хектор полага детето си в белите ръце на Андромаха и то веднага се притиска към "уханните пазви" на своята майка. Този прастар жест, подобно на думата, е прекосил хилядолетията непроменен. Той непрекъснато ни напомня колко отскоро живеем на тая земя. "Най-сигурното убежище е майчината гръд", казва Флориан. Защото майката не само създава живота - тя го и съхранява. По това "всички майки си приличат - и сърцата им са еднакви" (Вапцаров); погледът на майката "лекува като жива вода" (Ленсайни Каба); тя "като тръни изтръгва от сърцето ножовете на страданието" (Ами Каройи); тя е "утеха свидна и сияние на тоя свят" (Сергей Есенин). Затова е сладка майчината люлчина песен, затова и в миг на смъртна опасност човек зове майка си.

      Майката е първа и последна закрилница на сина си, но тя е също тъй негова първа и последна любима. Мъжът несъзнателно дири в жената свидния образ на майка си. Защото "само майките са винаги истински", по думите на Евтушенко. Майката тайно се свежда над сина си в съня му и тогава нейната побеляла коса му се струва "по-лъскава от злато", той съзерцава "сиянието на нейното лице", благоговее пред "блясъка на очите й", за него тя е "роза неувяхваща", "пастирка на разпиляно имане", и сякаш времето спира завинаги върху "златния бряг на есента". Толкова нежни думи, колкото са изричани за майката, не са казвани за любимата.

      Майчината същност е любовта към детето. Тази любов е всеотдайна и всеопрощаваща, лишена от корист и съображения. Независимо дали рожбата й е добра или зла, смела или страхлива, прекрасна или грозна - майката я обича повече от себе си. Майчиното сърце е вселюбящо като в баладите на Жан Ришпен и Пенчо Славейков. Велика е майчината радост - както пее Сафо, - но още по-велика е майчината скръб при гибелта на детето. Всяка майка - бедна или богата, древна или съвременна, бледолика или цветнокожа - е една Церера, която дири отвлечената в ада своя рожба; всяка майка е една Омирова Хекуба, когато синът й падне, повален от вражеска ръка; всяка майка е една митическа Ниоба, която се превръща в плачещ камък, щом загуби децата си.

      Майката е извечен символ на нравственото съвършенство. Нейният образ е като икона, която облагородява помислите и делата ни, озарява с непомръкваща светлина дните ни. Докато накрая сама се превърне в дете на децата си, дирещо опора и закрила - "ти си детето ми, мамо, мойто дете изоставено", казва Вознесенски. Така житейският кръг се затваря: изпълнили докрай предназначението си на този свят, майките се готвят за завръщане в Небитието и "слънцето предпазливо надвесва над тях своята огнена брадва" (Александър Геров).

      Чрез утробата си, излязла от друга утроба, която на свой ред е родена от женска утроба, и така до безкрая, майката чисто физически е свързана с началата на съществуването. Пак чрез раждащата си утроба тя е частица и от най-далечното бъдеще на човешкия род. Затова е Прамайка, но и Всемайка, "ядка на Всемира" (Верфел), вечно битие. "По-нежна майка няма от Природата", казва Емили Дикинсън. Ето защо планетата, която обитаваме и която е кърмилница на човешкия живот, наричаме Майка Земя, а страната, където сме родени и израсли, зовем Майка Родина...

      Темата за майката е една от най-старите в световната поезия. Но различните епохи и народи са я представяли различно.

      За класическата древност майката съществува единствени чрез децата си - най-често я виждаме като създателка на син герой. Хекуба живее в литературата не като личност, а само като символ - чрез скръбта си по загиналия Хектор. Даная се извисява чрез грижите си за Персей. Ниоба е станала нарицателно поради страданието си за избитите синове и дъщери. Така и римляните - според Плутарх - издигнали бронзов бюст на благородната Корнелия, но не намерили по-добри думи за нея освен надписа: "Майка на Гракхите."

      Християнският култ към Богородица също отнема много от самостойния облик на майката, от нейната човешка индивидуалност. Но затова пък любящото й сърце е въздигнато до божествена същност. Скърбящата майка е преизпълнена с милосърдие към всички страдащи в "долината на сълзите", към нея се отправят копнежите за изкупление. Защото поради непорочността си Дева Мария обладава "божествената магия" да обезсилва злодеянията на Сатаната. В старата византийска легенда за Теофил, отрекъл се от бога и сключил договор с дявола, божията майка издейства опрощаването му и спасява душата му от вечните мъки. Също и в апокрифа "Ходене на Богородица по мъките" пак светата Майка е застъпница за грешните пред Бога. А майката на поета Вийон моли Богородица "да каже на сина си да й прости всяка кривина". За средновековния и ренесансовия човек, та чак до нашия съвременник, Мадоната е извор на надежда за всички "смъртни твари", всеблаг ангел на спасението и закрилата. В своята "Молитва към Богородица" Данте възвестява: "В утробата ти любовта засвети!" Така божията майка е неотделима от представата за действителната грижовна и любяща човешка майка, възпявана още в песните на трубадурите и минезингерите.

      Поетите от епохата на Класицизма и Просвещението възприемат отношението на древните към майката - родителка на велики синове. Затова и Гьоте засвидетелства към създателката си не любов, а "нежна почит". Едва романтиците дават свободен израз на чувствата си към майката като личност, свързват образа й с конкретната социална действителност и историческите събития. Ако някога поетите са виждали в Мадоната истинската майка, сега в майката започват да виждат Мадона. Тя е достойна за възвеличаване, защото също страда - но вече от общественото зло, от религиозното лицемерие, от мизерията и ужасите на войната.

      Това обогатяване и "очовечаване" на майчиния образ продължава до наши дни. Мадоната на Йозеф Хора е работническа майка, чийто син "ще слезе в града с евангелието на бунта на уста", за да възвести справедливост. Майката става съратник на сина борец - тя трябва "да му предаде гордостта на предтечите" (Сенгор); тя "подпира с длани планините, за да стои изправен той" (Вретакос); тя му е дарила своето сърце и то "бие от омраза към врага" (Веселин Андреев). Шведският поет Ерик Линдегрен я нарича "космическа майка" и я заклина да облекчи неспокойната му съвест; чехословашкият поет Мирослав Флориан възпява чакащите майки на космонавтите, а за поетесата от Никарагуа Джоконда Бели днешната майка "ходи рошава и пее песни на протеста".


      Темата за майката не е застъпена еднакво в литературите на различните народи. Най-голямо място тя заема като че в славянската поезия, по-слабо присъства в поезията на романските нации, а най-рядко ще я срещнем в англосаксонската и скандинавската литература. Източната лирика - от древността до днес - почти неизменно търси в майката и майчинството художествен мотив за изобразяване на житейската тайна, неразгадаността на съществуването. Но темата за майката се проявява особено силно в българската поезия. Именно тук срещаме неочаквано ярки творби, които се нареждат до най-високите образци в световната литература.

      За българския поет майката е преди всичко СВЕТИНЯ. Още през XIV век Йоан Кукузел сътворява химн по плача и риданията на майка си и го нарича "Полиелей на българката". Столетие по-късно Димитър Кантакузин в своята "Молитва към Богородица" възвисява богочовешката майка с думите: "Нямам друга надежда освен теб... Ти си светлина за омрачените ми очи, ти си радост за моето сърце." Същия възглас отправя "майце си" и Христо Ботев: "Освен теб, мале, никого нямам, ти си за мене любов и вяра." Иван Вазов изпитва синовна благодарност не само заради получения от майката живот, но и за непрестанната духовна и нравствена подкрепа: "Ти и човека в мен създаде - ти два пъти ми майка беше!" Това дълбоко преклонение пред "вечната и святата", която ни е създала и отгледала, която ни е посочила пътя в живота и при която в часове на страдание и обезвереност, "когато вечерта смирено гасне", можем да намерим утеха и пристан, сродява българските поети от всички епохи и поколения. Вече столетия наред българският поет целува "ръцете чакащи на мама".


      Съобразена с особеностите на епохите и националните литератури, нашата антология представя творби от класическата античност и древния Изток, от европейското Средновековие и Ренесанса, образци от поезията на Класицизма и Просвещението, на Романтизма, европейския и американския символизъм, на модернизма и нашето съвремие, стихотворения от Латинска Америка, Африка и Азия - творби от наченките на световната поезия до днешния ден. Включени са близо 240 поети от 50 страни, като една шеста от тях са български автори.

      Преводите са дело на около сто поети и преводачи, сред които личат имената на Пенчо Славейков, Георги Михайлов, Дора Габе, Елисавета Багряна, Христо Радевски, Атанас Далчев, Блага Димитрова, както и редица други творци от няколко поколения.

      Антологията, чието заглавие ни даде стих от Иван Пейчев, е първа по рода си у нас и има значението на поклон пред всяка "жена с дете на скута" - символ на всечовешкия копнеж по космически мир и дълговечност.






- In: ДОКОСВАМ ТИХО ПАК РЪКАТА ТИ. Поети от цял свят за майката, Издателство "Профиздат", София, 1989.



© Венцеслав Константинов, 1989

| top | home | e-mail |

Created: 26.06.2009
 WEB Design © DarlSoft Workshop