ИЗКУСТВО И КУЛТУРНА КОНФЕКЦИЯ

Венцеслав Константинов


      В своята нова поредица "Епоха и култура" от 1974 г. издателство Партиздат възнамерява да предложи на българския читател трудове на наши и чужди автори, в които ще се изследват и разясняват различните аспекти и страни на културата, ще се разглеждат съществуващите теории за културата и ще се осветляват в тяхната обществено-историческа обусловеност.

      Като първа книга на поредицата е отпечатан трудът на Атанас Натев "Изкуство и културна конфекция", в който са събрани статии и студии, писани през последните години - някои от тях вече публикувани в периодичния печат или като послеслови към произведения на драматични автори. Така книгата няма характера на цялостна монография, а по-скоро излага различни подстъпи към няколко трудни и щекотливи теми от съвременния културен живот, като събужда надеждата за една бъдеща монографична разработка - което впрочем е надежда и на самия автор. Със своята "мозаична структура" книгата обаче доставя необходимия поглед върху проблемите, предлага на критичния читател съавторство в свързването на отделните компоненти в цялостна система, а повторението на няколкото "лайтмотиви" в различните дялове създава нужните акценти при проследяването на сложните и нелишени от литературно изящество ходове на мисълта на автора.

      Като гост-професор по театрална естетика в Свободния университет в Западен Берлин и лектор в различни европейски университети Натев е имал възможността да обгледа "от натура" пъстрата картина на културния и художествения живот на Запад, да улови неговия естетически живец и усети политическия му привкус, да ги анализира свободно от догматични пристрастия, изглеждащи невъзможни при една тъй широка осведоменост и висок научно-изследователски кръгозор. В предговора към книгата си авторът отбелязва, че разчита на критичното сътрудничество на читателя - с настоящите редове ще се опитаме да поведем желания диалог, в който всъщност се корени смисълът на всяко писание, наречено за удобство рецензия.

      Три са основните теми, около които гравитира аналитичната мисъл на автора на "Изкуство и културна конфекция" - темата за така наречената "масова култура", темата за съдбата на изкуството, за неговите специфични възможности и бъдещо развитие в условията на научно-техническата революция, в епохата на "техническата възпроизводимост на художественото произведение" и темата за възможностите на естетическата мисъл да обхване научно художественото своеобразие на изкуството.

      Първите две теми се разглеждат в дяловете "Пресечни точки" и "Изкуство против себе си". Анализират се задълбочено съществуващите съвременни теории за бъдещето на изкуството и съотношението между естетика и идеология. Деидеологизацията на изкуството, неговата "емиграция върху гледищата без гледна точка", по думите на Теодор Адорно, се съпътства от разрастване на "масовата култура" и нейната псевдоидеологизация. Съвременната западна естетика не е в състояние да се справи с художествените и антихудожествените феномени на своето време - от една страна "масовата култура" се подлага на остра критика, а от друга се подкрепя всячески. И това е характерен белег, смята Натев, за идеологическата хипертония на западната естетическа мисъл. А "абсурдизмът" в съвременното изкуство създаде и силни художествени творби. Но тъй като абстрактното изкуство изоставя "всяка гледна точка", пази се да не се превърне в "пощальон на идеи", неговите произведения внушават, че злото е непоправимо, че единственото "защитно" средство на човека в буржоазния свят е неговото бездействие. Силата на абстрактното изкуство, отбелязва Натев, е в безпощадността на критиката, в неговото противопоставяне на потребителските ламтежи, поощрявани от "масовата култура". Но оттук започва и неговата реакционна страна - неговата безогледна и деструктивна критика довежда до "изкуство против възприемателя" и в последна сметка до "изкуство против себе си".

      В обстановката на мас-медии, умело манипулиращи съзнанието на художествения потребител, се появява и едно от най-големите предизвикателства в днешната западна естетика - като изход от "чувството за безизходица" се сочи утехата, че може да се мине и без изкуство, а Маршал Маклуън смята, че съвременният човек може да се приспособи към такъв тип култура, която го прави "обслужващ механизъм" на информационните технологии. И така от чисто семиологически, въпросът за същността на изкуството се превръща в идеологически. Натев посочва, че съвременната буржоазна естетика е вече неспособна да се застъпва за съдбата на изкуството, да му посочи някакви обнадеждващи изгледи за развитие. И нейната идеологическа хипертония се дължи на обстоятелството, че тя волю-неволю го оставя на произвола на всеядната "културна индустрия".

      С особена полемична острота Натев се залавя с въпроса за съотношението между култура и самосъзнание и изразява крайната мисъл, че знанието не осигурява самосъзнание. Той говори за специфичните възможности на "извъннаучните" духовни ценности да съдействат за развитието на самосъзнанието, "особено в сферата, която може да бъде накърнена от пороя на знанията". Според Натев своеобразието на изкуството се състои в това, че е способно по непосредствен и непринуден начин да предизвика към самоизпитание съкровеното индивидуално светоотношение. В тази посока той вижда функцията на художествената образност спрямо съзнанието на индивида, което не се осигурява пряко от знанието. Без да омаловажаваме верността на тази постановка в нейната относителност, иска ни се да подхвърлим въпроса: не се ли абсолютизира именно от съвременната западна естетическа мисъл различието между "извъннаучни" и "научни" духовни ценности? Тази "вражда" между "двата вида култура" (Чарлз Пърси Сноу) не е ли плод на обществено-исторически обуславящи се умонастроения и дали реално съществува? И възможно ли е самосъзнание без знание? Нима "пороят от информация", а не тъкмо липсата на информация, своеобразната информативна ентропия обуславя ниското ниво на съзнанието? Каква е действителната опасност от "възпитанието във вменяемост" и какви са неговите предимства? Дали "осведомеността за изкуството" по правило възпрепятства художественото възприятие? И за да не се състои изложението ни единствено от въпроси, ще ни се да добавим: не научното и техническото знание въобще, а тясно-научното (както и тясно-художественото) знание осакатяват съзнанието, по своеобразен начин го догматизират и сковават развитието му. Самият стил в изложението на Натев, струва ни се, подкрепя нашето становище - той си служи еднакво похватно и с научни, и с реторични внушения. В това съчетание на "научно" с "извъннаучно", (т.е. художествено) се крие и пълнотата и изразителността на по същество научните съчинения на един Маркс, например. А надяваме се никой няма да седне да дели научното знание на научно-техническо и научно-хуманитарно, да създава изкуствено и този спъникамък пред теоретичната мисъл.

      Натев се спира на въпроса за разширяването на обхвата на естетическо въздействие на средствата за информация в техническата ера и за възможността от неговото олекотяване и дори израждане. Тук авторът зачеква и проблема предпазено ли е нашето изкуство от олекотяване и тематично издребняване при разрастването на средствата за масова информация. Идейните подправки, подчертава той, не са в състояние да запълнят липсата на проблемност в една развлекателна творба. Все пак остава открит въпросът дали може да се говори за "културна конфекция" при наши условия, потискаща пълноценното изкуство и проявяваща асимилаторски тенденции към него. Каква е връзката между "културна конфекция" и "сив поток" в нашето изкуство? Каква е разликата между "масова култура" и "масовост на културата"? На тези въпроси книгата на Натев не дава отговор, но ги поставя, макар и негласно. Защото авторът подчертава, че марксическата теория трябва да разработи проблема за предимството на художествената мисъл пред естетическата кулинария въз основа на факти от съвременния ни културен живот.

      Натев обстойно и задълбочено проследява процеса, при който изкуството се вижда принудено да пародизира самото себе си, за да не се подчини на потребителското нашествие, излага причините, поради които походът срещу "консуматорското общество" доведе до открита възхвала на левичарството, което вече не се схваща като "детска болест", а като лек за "старческата болест на комунизма". С вещина авторът анализира "залеза на човеколюбието" въз основа на драматичното творчество на Хауптман и Жироду, на театъра на абсурда до "усмирения модернизъм" на съвременната драма.

      Безспорно най-голям интерес предизвиква от литературоведска гледна точка третия дял на книгата, озаглавен "Становища" и съдържащ четената от Натев през 1971 година в Амстердамския университет лекция на тема "За научния подход към художественото творчество". Още в публикуваната през 1969 година своя книга "Литературознание и изкуствознание. Методологически въпроси" авторът излага идеята си за саморазвитието на литературата и изкуството, търсейки отговор на въпроса съществуват ли научни подстъпи към художествената творба. Още тогава той изследва причината за съществуващите методологически спорове, която според него се корени в неразрешената теоретическа дилема: вън от творбата или вътре в нея трябва да се търси живецът на художественото своеобразие. Така че проблематиката, изложена в последния дял на "Изкуство и културна конфекция" не е нова. Нов е начинът, по който авторът я поднася след дългогодишното "отлежаване" на материала, а също и разработката на някои конкретни решения. Извънредно стегнатото и прегледно изложение позволява идеята на автора да се разгърне в цялата си сложност и същевременно яснота.

      Натев изхожда от предпоставката, че всяко тълкуване на художествената творба, предназначено за обществеността, е всъщност импровизация, която обаче разчита на известна доказателствена сила. И в стремежа да се разкрие художественото своеобразие тези доказателства се дирят в различни направления, както "вън от", така и "вътре във" творбата. Авторът подлага на преценка опитите да се търсят успоредици между душевния живот на твореца и особеностите на творбата и заключава, че подобен ъгъл на наблюдение не е загубил и до днес почва, понеже осигурява изводи, съвсем не ненужни при обяснението на творбата. Но в последна сметка самото произведение е далеч по-важно от собствените преживявания на художника. Подобно е положението и с усилията да се изследва генезисът на творбата: подобно изследване добива смисъл само тогава, отбелязва Натев, когато се постигне яснота по въпроса как художественото произведение при случайността на своето създаване се превръща в обществена необходимост. И тук се крият трудностите тъкмо на социологическия подход при изследването. Защото в художествения процес творбите не само задоволяват налични потребности, но и подбуждат нови. Тези трудности насочват изследователя да търси художествената специфика вътре в творбата, да дири напр. нейното "празно значение", което се "попълва" от различната читателска публика.

      След като оценява постиженията на така наречената "нова критика" във Франция и на феноменологичната школа и изтъква, че всяка от съперничещите си насоки на изследване (генетнчно-социологична, структуралистична, психологическа и пр.) допринася с нещо за осветляването на изкуството, на който факт се дължи и цъфтежът на еклектизма в литературната наука и изкуствознанието, Натев излага тезата си, че художественото своеобразие не би могло да се улови с помощта на плуралистични изследвания, т.е. посредством "принцип", съединяващ механично множество подходи, без да разграничава основното от второстепенното. Специфичната основа на художествеността изисква според автора единен или монистичен възглед. Натев отново разглежда методологическата дилема: как да се пристъпи към обяснението на творбата - отвън навътре или отвътре навън. Подробно и задълбочено се анализират предимствата и недостатъците на двата основни подхода, за да се стигне до извода, че онова, което се представя от художествената творба, не би могло да се разясни без връзка с външните фактори; ала онова, което изкуството носи във и със себе си, не би могло да се сведе само до външните обстоятелства, които го съпровождат. И тук авторът излага идеята за саморазвитието на изкуството като тъждество на неповторимото му своеобразие с обществената му обусловеност. Като си задава въпроса каква е двигателната пружина на обществено предпоставеното, но от своя страна предпоставящо нови възприятни потребности саморазвитие на изкуството. Натев се домогва до прозрението, че своеобразието на художественото се корени в диалектическото триединство: градивен принцип - начин на въздействие - съответстваща на първите две възприятие потребност. И това динамично единство между тези три принципа е, според автора, вътрешно присъщо, иманентно на изкуството като постоянно обществено обуславящо се. Така изкуството не само се "синхронизира" с външната действителност, но и се определя от нея; така то позволява на изследователя да обясни неповторимите му форми и похвати, без да го задължава да търси за всяка или всеки от тях пряк еквивалент някъде вън от изкуството.

      Особено ценна е идеята на автора, че схващането за обществено предпоставеното саморазвитие на изкуството не изисква да се откажем от досегашните подходи и методи на изследване, прилагани в изкуствознанието. То единствено отрича опита да се дефинира същността на изкуството само структуралистично, психологически, генетически, гносеологически или социологически. Тук обединяването на съществуващите методи не се извършва "сумативно", а въз основа и в духа на едно монистично гледище за художествената диалектика. Единственият методологически изход за съвременната литературна наука и изкуствознание, посочва Натев, е да се намери и обоснове главното звено, което позволява да се схваща спецификата на изкуството и неговата обусловеност от обществено-историческата действителност като единно (макар и противоречиво) вътрешно сцеплено цяло.

      Звучащата твърде самостоятелно и малко самотно в контекста на книгата студия "За научния подход към художественото творчество" допринася значително за успоредяването на всеобщите усилия в диренето на "синтетичен", "комплексен" или "тотален" подход към художествената творба на базата на марксистката методология. Можем само да очакваме, че авторът ще разработи тази проблематика и на едно по-"технологическо" ниво и ще снеме находчивите си теоретични постановки "към практиката", ще покаже на дело как художествената специфика на конкретна литературна творба се разкрива чрез идеята за саморазвитието на изкуството. Защото и това е неизбежна "тегоба" за всеки, който избира диалектическата методология на изкуствознанието. Защото след първата свободно избрана стъпка, по думите на автора, втората е вече наложителна и "принудителна".






- In: сп. "Литературна мисъл", София, кн. 2, 1975.



© Венцеслав Константинов, 1975

| top | home | e-mail |

Created: 26.06.2009
 WEB Design © DarlSoft Workshop