ТРЕВНЕНЦИТЕ ПЕТКО И ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВИ

Венцеслав Константинов

      С планинския градец Трявна, някогашно огнище на високо развити занаяти и богата иконописна школа, е свързана съдбата на двама от най-значителните български поети, допринесли всеки посвоему за развитието на националната ни литература - бащата и сина Петко и Пенчо Славейкови.


      Петко Рачов Славейков (1827-1895), макар и роден в Търново, по баща произлиза от Трявна, а и тук прекарва като учител дълги години от живота си, тук се оженва и в този просветен и буден балкански град се възпитават децата му; тук той разгъва духовните си сили и прави решаващите си писателски опити. Името на този самоук, същински основател на новата българска поезия и един от най-заслужилите дейци за българското културно обновление през XIX в., се е превърнало в символ на творческа мощ, таена викове наред в народната душа и бликнала стихийно в съдбоносен исторически час, за да подготви чрез смели начинания ръста и победата на българското национално самосъзнание.

      Син на беден казанджия и без необходимите средства, за да получи системно и задълбочено образование, Петко Славейков още от детинство идва в досег с трудолюбивата занаятчийска прослойка, у която старо или новопридобито народностно съзнание се е съчетавало с пъргавина на ума и промишлена предприемчивост. Шестнадесетгодишен, бъдещият поет се насочва към обществена и просветителска дейност - става учител, пише гневна сатира срещу гръцките владици, странства на длъж и шир из България, навсякъде гонен и преследван. Но тъкмо в тези "ходения по мъките" той събира фолклорен материал - песни, предания словесни обрати, - работи упорито върху себе си, изучава руски език и чрез него се запознава с най-видните писатели на класическата руска и европейска литература. Като учител в Трявна Петко Славейков издава и първите си книги "Басненик", "Песнопойка", "Смесена китка", "Веселушка". Пак тук поетът приготвя първия брой на първия български сатиричен вестник "Гайда" - "вестник за свестяване на българите" - в който ще публикува пак за първи път у нас преводи на стихотворения от немския поет и революционен демократ Хайнрих Хайне. Като народен представител пламенният родолюбец е изпратен през 1861 г. в Цариград, за да вземе участие в разгорялата се борба по българския Църковен въпрос; тук той развива широка обществена и книжовна дейност - издава първото българско детско списание "Пчелица", първото женско списание "Ружица", тук е публикувана и гениалната му, проникната от народностен дух поема "Изворът на Белоногата".

      След Освобождението (1878) поетът вземе дейно участие в обновения обществен и политически живот, стои в центъра на борбите за демократично устройство на младата българска държава, пише стихове, басни, сатири, детски пиеси, мемоари, драматични творби, в които вдига глас на протест срещу социалното безправие, изобличава продажните български политици и монархизма. До края на живота си Петко Славейков не отстъпва от своите демократични граждански и творчески позиции.

      При неговия мощен поетически талант, намерил рано вярната си насока и създал подире си цяла школа в новата българска литература, при всичката му склонност към тихи съзерцания и сантиментално-романтични настроения, поетът обладава страст и за отстояване на обществените и идеали, воля за състезание на политическото поле, която никога не секва и се оказва способна дори за най-тежки изпитания. Мрачните състояние, моментите на разколебаване, на отчаяние, отразени в толкова елегии, отстъпват по правило бързо на бодрост и здраво самочувствие, на мъжествена решителност. Борбата е неговата нравствен стихия. В борба за съществуване и за намиране смисъла на живота е закърмена младостта му и в борба против враговете на народа, където и да се те, протичат зрелите му години, когато той чрез хаплива сатира или пламенно слово е сплотявал и настройвал патриотически своите разединени или апатични сънародници.

      Силните страни в творчеството на този основоположник на новата ни литература са първичната поетическа стихия, непозната дотогава, независимият характер, високият и чист родолюбив дух, неизчерпаемата енергия на ума и широката любознателност. Най-ценните и положителни качества на балканския българин са намерили у Петко Славейков своя прояснен израз с неговата бодра предприемчивост и самоувереност, с практичната му съобразителност за необходимото в историческия час, с еднаквата готовност и за мирна народопросветна работа, и за смело бунтарство в полза на културно-националните правдини.

      Той създава лирика с висок граждански патос, с исторически оптимизъм, обогатява поезията ни с нови теми из народния живот, упражнява грамадно влияние върху българския книжовен език. За него колосът на новата ни литература Иван Вазов казва: "Той пръв със своя майсторски чук издяла от грубата скала на българския език изваяния с изящни линии и форми." Жизнерадостна и светла натура с ведър поглед върху света и историята, дядо Славейков, както ласкаво го нарича нашият народ, достига в творческото си развитие като поет-гражданин най-високите върхове на времето си.


      Пенчо Петков Славейков (1866-1912) се ражда в Трявна като осмо, последно дете на Петко Славейков. Борческият темперамент на бащата оказва силно въздействие върху мирогледа и на сина. Немалко влияние за оформянето му като поет упражняват приказките и песните за борби и теглила, които слуша от майка си край домашното огнище. Първичният и радостен народен живот ще го заплени завинаги и на него бъдещият лирически творец ще посвети най-хубавите си песни. В спомените си той с носталгична въздишка отбелязва: "През летните вечери цялата наша махала излизаше на улицата. С кърпи в ръце, боси и гологлави, ние тичахме по улицата да гоним светулки и нощни бръмбари, а нашите майки, събрани пред портите, коя с хурка, коя с чорап в ръка, седенкуваха до късна нощ, заприказвани за скромните интереси на скромния си живот."

      Още като гимназист в Пловдив Пенчо Славейков прекарва тежка болест, последвана от парализа, което се отразява на творческото му развитие. Като поет той се оформя под влиянието на българския възрожденски демократизъм, реализма на руската класическа литература и народното ни творчество; от друга страна младият поет черпи идеи от немската идеалистическа философия и естетика. Първата му стихосбирка "Момини сълзи" е създадена под знака на интимната лирика на Хайнрих Хайне - поет, когото Пенчо Славейков ревностно превежда и популяризира в България.

      За разлика от баща си, неуспял да се сдобие със задълбочено образование, синът следва философия и литература в Лайпциг, възпитава творческия си дух под въздействието на европейските художествени и идейни течения, възхищава се от житейския стоицизъм на Ницше и се обогатява с възгледите на своите професори Й. Фолкелт и В. Вунт. Поетът живее с големите образци на световната литература и под влияние на Омировата "Илиада" и "Пан Тадеуш" на Мицкевич замисля грандиозната си поема "Кървава песен", в която пресъздава героизма на българския народ през Априлското въстание (1876). (За тази му поема Пенчо Славейков е сред предложените за Нобелова награда, но ранната му смърт осуетява това начинание.)

      Завърнал се в България, поетът става един от стълбовете на културния живот в страната, работи като директор на Народната библиотека и Народния театър, сътрудничи на известното списание за литература и критика "Мисъл" на д-р К. Кръстев, издава антологията "На острова на блажените" и преводния сборник "Немски поети".

      Пенчо Славейков е забележителен майстор на кратки лирични творби, изразяващи дълбоки душевни преживявания; те пленяват с художественото си съвършенство и езиковото си богатство, постигнати в най-висша степен в стихосбирките му "Епически песни" и "Сън за щастие". Огорчен от политическата и културната атмосфера в страната, Пенчо Славейков се оттегля в Италия и умира в изгнание в Комо Брунате; по късно признателните му съотечественици пренасят тленните му останки в България...

      С творчеството си, станало образец на художествено съвършенство и езиково богатство, с естетическите си идеи и голямата си личност Пенчо Славейков дава нов цвят и нови подтици на литературата ни.






- декември 1977.



© Венцеслав Константинов, 1977

| top | home | e-mail |

Created: 26.06.2009
 WEB Design © DarlSoft Workshop