ИКОНОГРАФСКИЯТ РЕНЕСАНС В БАЛКАНСКИТЕ ЗЕМИ ПРЕЗ XIII-XIV ВЕК

Венцеслав Константинов


      П а л е о л о ж к а   ш к о л а


      Ако хвърлим поглед върху културната карта на Европа от края на XII век, ще открием върху оскъдния фон не потъналия в средновековна дрямка континент две разжарени огнища на събуден икономически и духовен живот. Това са силуетите на двете велики средновековни империи - Римската и Византийската - оспорващи си взаимно надмощието, блясъка и първенството в хегемонията над близки и далечни земи.

      За разлика от многоликата латинска култура, пръсната из десетките италиански градове-републики, византийската култура е съсредоточена главно в милионната столица - източната перла на Средиземноморието - Константинопол. Тя се отличава със своята префиненост, дворцова изтънченост и хладна нормативност, както в изкуствата, така и в обществения живот.

      Византийската живопис съществува още от XI в. под знака на строгия канон - на иконографските правила и естетически норми, установени от Никейския църковен събор през 789 г. Според тези правила в църквите може да се изобразяват само сцени и образи, които имат пряка връзка с богослужението. Тяхното точно разположение върху стените, сводовете и куполите на храмовете се определя съобразно със смисъла им и литургичното им значение.

      Така византийската иконография от XII век, скована в суровите рамки на формални предписания, се развива предимно по посока на естетизма - изписваните сцени получават отвлечен, "отвъден" характер, насищат се с преднамерен мистицизъм и абстрактни, рационалистични внушения, за сметка на живата и свободна артистична изява.

      Независимо от църковно-дворцовата "елитна" култура на Константинопол, сред народите, населяващи просторната Византийска империя се развива и една "втора култура", характеризираща се с по-примитивни, "по-домашни" черти, но и с по-богата емоционалност и човечност. Тя е по-близка до старите народни традиции и до действителния живот. Тази "простолюдна" култура разцъфтява в провинциите Александрия, Сирия, Палестина, Египет и Кападокия, където впоследствие се създават и основите на цялата християнска иконография.

      Уморена в своята изтънченост и аристократичен блясък, константинополската култура започва постепенно да запада, да се изражда, да придобива нежизнеспособни черти. И когато през 1204 г. към Византия се насочва четвъртият кръстоносен поход, разложеният от дворцови интриги и смутове Константинопол пада лесно в ръцете на латинците.

      След нашествието на кръстоносците на венецианския дож Енрико Дандоло византийският императорски двор се оттегля в непокорената област Никея в Мала Азия и там, под закрилата на династията Палеолози, се развива оживен процес на пробуждане на националното самосъзнание на византийците-ромеи, на възвръщане към свежите извори на античното, по-жизнено изкуство и на възраждане на древните гръко-римски естетически идеали. В пейзажа на религиозните композиции започват да се появяват антично-битови елементи: условният златен фон на дотогавашните мозайки се заменя с архитектурна среда и скалист терен, а отвлечените и мистифицирани събития се снемат в реална земна обстановка.

      С тези особености възниква византийският палеоложки ренесанс, който след освобождаването на Константинопол през 1261 г. достига своя разцвет и започва да упражнява влияния над съседните балкански страни.

      Но в България Търновската школа вече е създала своите най-значителни произведения...


      Т ъ р н о в с к а   ш к о л а


      След продължителни борби братята Асен и Петър успяват през 1186 г. да освободят страната от византийско попечителство. За столица на Второто българско царство те избират Търновград, който, особено след като на престола се възкачва Иван-Асен II, започва бързо да расте и да се развива като средище на икономически и културен живот. Младата столица се изпълва с търговци от близки и далечни страни - генуезци, венецианци, дубровчани, ориенталци. Общественият живот се раздвижва, става разнолик и пищен - владетели и боляри се надпреварват да украсяват престолния град с нови разкошни сграда, да строят обширни лаври и да увековечават имената си като ктитори на църкви и манастири. Тук се събират и много художници, строители, певци и композитори на светски и църковни песни, миниатюристи и златари, дошли от всички краища на България. В светите обители започва просветен духовен живот. Превеждат се книги на големи религиозни писатели и философи, исторически съчинения, жития на светци, хроники, законници и пр. Пишат се и много оригинални съчинения.

      Така в Търново през началото на XIII век се създават икономически и духовни предпоставки за възникването на едно голямо и самобитно изкуство. В третата българска столица постепенно се оформя една от най-значителните школи в източнохристиянското изкуство - Търновската художествена школа, - която развива свой специфичен облик не само в живописта, но и в миниатюрата, архитектурата и художествените занаяти.

      От оскъдните художествени паметници, намерени в Преслав, се вижда, че още през Първото българско царство живописта на Източна България е търпяла силни византийски влияния, примесени с малоазиатски и кападокийски елементи. Тази източна съставка съществува и в изкуството на Второто българско царство. Обогатена с някои местни, по-архаични светоусещания, тя придава на иконографията от Търновската школа един по-чувствен, по-човечен характер. От друга страна се проявява въздействието на изтънчения константинополски стил от XII век, който обаче, достигнал до българска почва, придобива по-реалистичен, освободен от мистични внушения израз, без да губи своите аристократични, изящни черти.

      Това сложно взаимодействие на стилове и влияния, този синтез между антично, малоазиатско, византийско и местно изкуство, оплодено от свежата българска емоционалност и артистично пренебрежение към умозрителни правила и канони, довежда до създаването на едно крайно оригинално и силно изкуство, отличаващо се - от една страна - с непознати дотогава глъбини на душевни състояния и трепети, а от друга - със съвършена за времето си иконографска техника и мъдро промислени естетически концепции. Това изкуство - земно и реалистично по своята същност и едновременно изящно и култивирано - намира своя най-вдъхновен израз, своята връхна точка, в творбите на Боянския майстор. Този безизвестен, анонимен художник събира в палитрата си цялата сила и противоречивост на епохата, цялата ренесансова жажда за нов, пълнокръвен творчески живот. Боянският художник - по думите на проф. Мавродинов - е "първият от майсторите-живописци на второто хилядолетие, който отваря очите си и гледа, и вижда действителността, той е първият велик реалист от оная епоха..."


      Ю г о з а п а д н а   б ъ л г а р с к а   ш к о л а


      Търновският художествен ренесанс преживява през XIV век нов подем под покровителството на просветения български цар Иван Александър, който полага грижи да увековечи царуването си с богати и ценни художествени паметници.

      През тази Александрова епоха особено ярко развитие получава миниатюрата. В търновския двор се насъбират златари, книговезци и преписвачи, тук се превеждат книги на големи религиозни писатели и философи, исторически съчинения, жития на светци, хроники, законници, богослужебни книги и др., които започват да се украсяват богато с винетки и миниатюри. Прочута творба от това време е "Манасиевата хроника", чийто ценен препис се пази във Ватиканския музей.

      Постепенно изящният миниатюристичен стил започва да оказва своето въздействие и върху църковната живопис. Така фреските добиват по-изтънчен и деликатен вид, колоритът им става пастелно мек и въздушен, а изобразяваните фигури - нежни, гъвкави и грациозни. Подобни белези на миниатюристичен стил притежават стенописите в скалните църкви край русенското село Иваново. Тук пластичността на формите, гъвкавостта на линиите, грациозността на движенията и пастелната нежност на колорита са доведени до такова изящество, че дават основание на изкуствоведите да говорят за период "рококо" в балканското изобразително изкуство, след "палеоложкия" период и периодите "боянска класика" и "македонски барок" от стенописите в Грачаница и софийската църква "Св. Георги", характерни със своите монументални и драматично-напрегнати образи.

      След повторния и краткотраен разцвет на Търновската школа, тя, под натиска на османското нашествие, се сковава през следващия век в умозрителната изсушеност и мистичния естетизъм на исихаството.

      През същото това време, докато в столицата Търново официалното изкуство търпи упадък, в Югозападна България се оформя една самобитна и своеобразна художествена школа. В нея няма и следа от църковно-дворцовата префиненост на търновската живопис. Тя носи по-скоро белезите на едно по-архаично, по-примитивно светоусещане, отличава се със силно схематизирани фигури, с едър щрих и несъразмерност в пропорциите, нейната иконография е плоска, двуизмерна, а колоритната й палитра е приглушена и еднотонална.

      Това донякъде наивно изкуство е закърмено с богата и свежа емоционалност, то възниква под знака на първично и силно вдъхновение, в него личи артистичната дързост на простонародния художник. Според руския изкуствовед и изследовател на балканското средновековно изкуство Андрей Грабар художествените паметници на тази Югозападна българска художествена школа, сравнително по-изолирана от външни влияния, са пряко продължение на живописните традиции на Преславското изкуство от Първото българско царство. Тук личат далечните влияния на старата християнска култура, разцъфтяла в провинциите Александрия, Сирия, Палестина, Египет и Кападокия, където са се създали основите на цялата по-късна християнска иконография.

      Най-забележителната творба на тази самобитна школа са фреските в манастирската църква при село Земен. Освен богатите по артистично внушение ктиторски портрети на Деспот Деян и жена му Доя, особено силна по въздействие е религиозната композиция "Страдания Христови", развита в петнадесет отделни сцени, като различните сюжетни мотиви са свързани един с друг в цялостна монументална творба.

      В сцената "Христос на съд пред Пилат" римският управник е представен във величествена триумфална поза. Личи предпочитанието на неизвестния Земенски майстор към сложни декоративни елементи - той изписва облеклото на Пилат и на неговите приближени с най-големи подробности, което придава на творбата наивна и земна свежест.

      В "Причестяване на апостолите" или "Евхаристия" Исус Христос е възпроизведен в двоен образ. Интересно е цветното съчетание между масленозелената мантия и виненочервения хитон на Спасителя, съчетание, което често срещаме у Ел Греко и издаващо тънка колоритна чувствителност.

      "Отричането на Петър" е особено внушително разработена сцена, изобразяваща тройното отричане на апостола от своя учител. Психологически углъбен и витален е образът на слугинята, излъчващ безизкусна простонародна хубост.

      В тази поредица е изписан и един твърде рядък сюжет - "Приготвянето на гвоздеите за разпятието на Христа". С точните си битови подробности този сюжет добива ярък жанров характер.

      Така със своята самобитна и ярка същност далечната - както на Търновската художествена школа, така и на византийското палеоложко изкуство - земенска живопис се оказва един от най-интересните и оригинални художествени паметници на Балканския полуостров.

* * *

      Като цяло изкуството на балканските народи за първи път в европейската средновековна култура - близо столетие преди италианското куатроченто - открива човека в неговите сложни измерения, обръща поглед към земния живот и така одухотворява вкаменените библейски и митични образи, разпознава Твореца в живия, пълнокръвен човешки дух.






- 4 март 1969.



© Венцеслав Константинов, 1969

| top | home | e-mail |

Created: 26.06.2009
 WEB Design © DarlSoft Workshop