СРЕЩУ СТЕНАТА НА ВРЕМЕТО

Венцеслав Константинов


      "Сега той работи над най-големия стенопис в света, три пъти по-голям по повърхност от стенописите на Микеланджело в Сикстинската капела, ще бъде изпълнен върху четиридесет и две пана и тавани с общо тегло над двеста тона, за покриването им ще са необходими повече от три тона бои..."

      Така американското списание "Нюзуик" започва своя разговор за последната творба на Давид Сикейрос, наречена "История на хуманизма" и имаща за тема хилядолетната борба на човечеството с глада, болестите и несправедливостта. По този повод Сикейрос казва: "Стенописът - това е непрекъснат разговор със зрителя, той не се разглежда, той се чете. Стенната живопис изразява човешката съвест, човешката драма и трагедия. Защото човек се нуждае от пространство около себе си, нуждае се от човешко величие..."

      А само година преди това, смазан от студенината на затворническите стени, задъхан от клаустрофобия и копнеж по една друга стена, върху която да изобрази идеите си за човека и смисъла на съществуването му, Сикейрос е трябвало да извика: "Липсва ми въздух! Задушавам се! Стативът, върху който съм принуден да рисувам, ми дава усещането, че съм затворен двойно! Не знам докога ще издържа..." А вече е четвъртата година, откакто влажната килия на "Черния дворец" в Лекумбери изцежда здравето и творческите сили на художника, сили, отдадени изцяло за осъществяването на една идея, подчинени на едно единствено политическо верую...

      С политическите борби Сикейрос свързва живота си още шестнадесетгодишен, когато драматично се разделя със семейството си - фанатични католици, - изкарва прехраната си като наемен работник и участва в размириците на студентите, при които намира морална опора сред един враждебен свят, а в лицето на д-р Атл - пропагандатора на модерното изкуство и марксическите идеи в Мексико - пръв духовен баща.

      Като участник в една битка край Гуадалахара през 1918 г. лейтенант Хосе Сикейрос (по-късно той ще приеме артистичното име "Давид") попада сред бохемския авангард и разпалва яростни полемики за службата на изкуството, за величието на старите култури, за необходимостта от ново, отговарящо на времето изкуство. Без да сваля военната униформа, той хваща молива и въглена и прави първите си опити да изрази политическите си възгледи с помощта на живописта. Дискусиите в Гуадалахара го убеждават в необходимостта от познаването на модерното европейско изкуство.

      Когато пламенният уличен побойник и доброволец в армията на конституционалистите пристига в Париж, там среща Диего Ривера - патриарха на космополитическия авангард от Монпарнас - и от тази среща се определя цялата по-нататъшна съдба на модерното мексиканско изкуство. Защото Сикейрос донася със себе си идеите на революцията, а Ривера е теоретик и блестящ познавач на съвременното и класическо изкуство. В Париж Сикейрос се възхищава от ренесансовата живопис, остава завинаги влюбен в Джото, но се удивлява и от теоретическите постановки на италианските футуристи. Без да стане техен последовател, той възприема от школата им някои техники, като изменяне на структурата на картинната повърхност, пластично-пространствено пресъздаване на времето, използване на сферичната перспектива. В своите "три възвания" към американските художници той прокламира освобождаването на американското изкуство от академизма и е убеден, че импресионизмът, кубизмът и футуризмът ще възвърнат на живописта и скулптурата тяхната същност на изобразителни изкуства.

      След завръщането си в Мексико Сикейрос рисува първия си стенопис и окончателно определя основните черти на своя поетичен език. Във фреската "Погребение на работник" той се обръща към образците на старото мексиканско изкуство, интересуват го начините за изобразяване на човешкото тяло у древните художници, занимава го своеобразната им колоритна гама с определен символичен смисъл. За него древното изкуство се превръща в откровение и той открито се обявява срещу комерсиализираната фолклористика, псевдонародното и "култивираното" народно изкуство. А в платната си от тези години, например в "Селска майка", Сикейрос се опитва да постигне резултати, запазени като че ли само за пластичното изкуство. Той превръща човешката фигура в застинал колос, в символ на експлозивна статичност, в сюрреалистично видение. В третирането на една тема, например "индианец", Диего Ривера изобразява човек, който е страдал, Ороско - човек, който страда, а Сикейрос изобразява самото страдание. Него го въодушевява по-скоро цялостната човешка съдба, отколкото индивидуалната психологическа наситеност. И без да спира на веднъж постигнатото, той с треската на откривател превръща всичко в трамплин към бъдещето, към неизвестното.

      Трудно е да се определи, кое в живота му заема по-голямо място - борбата за нова мексиканска живопис, или политическите вълнения. Партийната работа и идеологическата напрегнатост са за него жизнено необходима атмосфера. По различните профсъюзни и партийни конгреси в света той е известен повече като секретар на Мексиканската комунистическа партия, отколкото като теоретик и пионер на художественото възраждане. В живота му има периоди, в които той се отдава изцяло на революцията и години наред нищо не рисува, като че ли за да се хвърли с още по-голяма страст в творчество, почерпил нови сили и импулси във вихъра на политическите кипежи. И той рисува, прави изложби, пише критики, статии, пътува за да разпространява своята нова естетика, държи лекции, участва в събрания, конференции, издава политически вестник.

      В една лекция, изнесена в Буенос Айрес през 1932 година, той така обрисува представата си за изкуството на бъдещето: "Това ще бъде едно напълно човечно изкуство, освободено от потисничество, освободено от политика. За първи път в човешката история ще се роди едно действително чисто изкуство - чуждо на всяка декоративност, анекдотичност, описателност и подражателство, изкуство с абсолютна стойност, говорещо само за себе си, без философска или литературна маниерност, изкуство, родено в безкрайната радост от различните структури, радост от формите, телата и цветовете, от разнообразния ритъм помежду им, изкуство, в което няма да се разказват истории, няма да се държат речи или да се говори за морал..."

      След Гражданската война в Испания, където взима участие като дивизионен командир, Сикейрос прави цялостна преоценка на творчеството си и у него се събужда стремежът към универсално изкуство, в което да изрази едно тотално схващане за света. Използвайки комбинираната техника на фотомонтаж с живопис, той създава в стенописа "Портрет на буржоазията" невиждани ракурси, предизвикващи илюзията, че цялото живописно табло е в непрекъснато движение към зрителя. За своите експерименти, за революционизирането на живописните техники Сикейрос казва: "В изобразителните изкуства, подобно на науката и на общественото развитие, е направен неизбежен прогрес по отношение на формите, който започва със схематизма на пещерните рисунки, минава през възвишеността на Барока и довежда до конструктивното безпокойство на модерното изкуство. Достиженията на Ел Греко, който е изразител на най-висшите форми на Барока, не бяха възприети и доразвити от неговите последователи. Аз се стремя да възобновя художествените постановки на Ел Греко, съобразно със съвременните условия и форми. От модерната Парижка школа аз възприех творческата настървеност и голямата й свобода по отношение на формите - съвсем естествена реакция срещу закостенелите ''закони'' и рутинерството на академизма от следренесансовия период. Същевременно обаче аз отхвърлям деликатната и аристократична насока, която за съжаление това течение пое. Аз търся един нов реализъм, който трябва да бъде израз на всичко, постигнато досега, включително и на субективизма на модерното изкуство. Това аз наричам ''Неохуманистичен реализъм''..."

      След Бианалето във Венеция през 1950 г., където за целокупното си творчество Сикейрос получава втора награда (след Матис) усилията му се съсредоточават главно в превръщането на плоската живопис в пластична. От символични композиции той преминава към епизодичен разказ; от вътрешната наситеност - към външна експресивност, стреми се да освободи творбите си от романтични навеи, заменя старите религиозни алегории с фигури, създаващи пластични асоциации. Така рисунъкът му придобива епични черти и загубва нещо от своя предишен митологизъм. Новите образи на Сикейрос имат индивидуалност, национален, расов, исторически и класов характер. В барелефния стенопис "Народът към университета - университетът към народа" той постига с помощта на чисто технически прийоми изключително богат и противоречив психологизъм на образите. В зависимост от ъгъла на наблюдението, съдържанието на стенописа се променя и в своето движение зрителят попълва и довършва творбата.

      През 1960 г. Сикейрос е осъден на осем години затвор за политическа дейност. Под натиска на общественото мнение и на протестните декларации от цял свят мексиканското правителство се принуди да го освободи предсрочно. През петдесетте месеца, прекарани в затвора, Сикейрос нарисува повече от сто картини, отличаващи се от всичко рисувано от него дотогава. Седемдесетгодишният майстор е претворил върху платната цялата своя болка и копнеж по истинска човечност, по истинска свобода. В тежките часове на усамотението се е родила и идеята за най-мащабното му дело - синтез на усилията и достиженията му в един богат и разнолик живот, прекаран в неумолима борба със суровата стена на времето, стена, заплашваща постоянно да се срути над него. За последната си творба "История на хуманизма" Сикейрос казва: "Вярвам, че този стенопис ще даде нещо на младите творци, може би ще им посочи някакъв път, ще им предаде някаква идея, ще им отговори на въпроса ''Какво да се прави?''". Запитан от журналисти за "тайната на успеха" му, той отговаря: "Тайната е не да усещаш света, без да го виждаш, а да го видиш вярно, за да го почувстваш в цялото му творческо величие."

      Още в годините на уличните боеве, студентските демонстрации и бейзбола Сикейрос има определен житейски принцип: "За да схванеш и разбереш цялата многостранност на света, трябва да поставиш съдбата на обществото над собствената си съдба."






- In: в-к "Пулс", София, бр. 8, 16 април 1968 г.



© Венцеслав Константинов, 1968

| top | home | e-mail |

Created: 26.06.2009
 WEB Design © DarlSoft Workshop