"КОЙ СЕ СТРАХУВА ОТ ВИРДЖИНИЯ УЛФ" В СОФИЯ

Венцеслав Константинов


      Изтеклият театрален сезон в София бе ознаменуван от едно интересно събитие, даващо богата почва за мисли и разговори. Една от четирите постановки, с които повторно гостуващият у нас белградски театър "Ателие 212" се представи на софийската публика, бе "Кой се страхува от Вирджиния Улф" на Едуард Олби. А само дни по-късно софийският камерен "Театър 199" изнесе своята дългоочаквана премиера на същата пиеса. По едно и също време в София се представяха две "Вирджинии Улф", твърде различни една от друга - различни по външност, по целенасоченост, по характер... Любителите на театъра тичаха от единия салон в другия, за да сравняват, коментират, обобщават, правят заключения. Интересът беше засилен и от факта: белградската "Вирджиния Улф" шестваше вече втори сезон на своята и чужди сцени, а софийската току-що се раждаше...

      Едуард Олби не е непознат на българския зрител. Миналата година Телевизионният театър представи на екрана пиесата му "Смъртта на Беси Смит", а по различен повод статии в периодичния печат хвърлиха предварителна светлина върху неговото драматично творчество. Така че дълго преди появяването й на сцената "Вирджиния Улф" и нейният автор си бяха спечелили както приятели, така и критици. И софийската постановка дойде като закономерен резултат от един неотслабващ интерес към стремежите и постиженията на съвременната американска литература и драматургия.

      Какви са основните тенденции, прилики и различия в интерпретациите на тази пиеса върху сцената на белградския "Ателие 212" и на софийския "Театър 199"?

      "Вирджиния Улф" от Белград интригува преди всичко със своята съвременна режисура и изключително, стигащо до виртуозност актьорско майсторство. Режисьорът Мира Траилович си служи с възможния най-богат арсенал от изразни средства, за да разгърне в няколко плана и в няколко посоки сложното психологическо развитие на сюжета. Предварително определеният до най-малки подробности мизансцен става причина за съвсем точната съгласуваност в движението на актьорите на сцената, спомага им да наситят своето поведение с богат символичен подтекст, превръща спектакъла в един блестящо функциониращ, но... студен механизъм. За постановката е характерен методът на "отчуждаването" на актьора от своя образ - той не се идентифицира с пресъздавания от него герой, а разказва на зрителя за него, коментира го, поднася го в неговия стилизиран вид. Особено ярко се налага това в образа на Ник (Влада Попович). Така на сцената, а също и в зрителната зала се създава една напрегната, но "хладно-разсъдъчна" атмосфера, която предотвратява емоционалното "потъване" на театралния посетител в драматургичната ситуация.

      Като използва прийомите на "анти-театъра" и имайки работа с високо надарени актьори, специално обучени в този стил на изпълнение, режисьорът волно или неволно поставя поантата върху зрелищната страна на спектакъла. И въпреки дълбоко конфликтния характер на сюжета (а може би тъкмо поради това) в постановката се промъква известен фарсов оттенък.

      Белградската "Вирджиния Улф" разчита по този начин преди всичко на активното участие на мислещия зрител в окончателното изграждане на авторовата концепция в спектакъла.

      "Вирджиния Улф" от София на режисьора Стефка Прохаскова носи белега на задълбочено и сериозно търсене в една нова област. Необичайно малката сцена на "Театър 199" създава благоприятни условия за налагането на една крайно сгъстена и наситена атмосфера, която е необходима за точното извеждане на режисьорския замисъл. Главната тежест е сложена върху разкриването на вътрешното състояние на героя, на мотивите за неговите постъпки и на социалните условия, при които те се проявяват. Режисьорът се е опитал да изтръгне от сюжета цялата му човечност и топлота и да го направи близък и разбираем за зрителя. За това допринася изключително много опростеният и подчертано статичен мизансцен, което дава възможност на човека в зрителната зала да се съсредоточи в моментната ситуация, да усети нейния емоционален пълнеж, да почувства силата на словото. Така той ще преживее съдбата на героите като своя собствена, заедно с тях ще страда и ще се радва, ще се извисява и принизява, ще съчувства и ще мрази...

      Особено богата на стилни нюанси е Марта (Иванка Димитрова). Това е една неспокойна, противоречива жена, имаща някаква своя "позиция в живота", но явно недостатъчна и несигурна за нейната търсеща натура. Интересен е контрастът между Джордж (Любомир Кабакчиев) - един умен, чувствителен мъж, осъзнал цялата безизходност на положението си, неспособен да се справи с него, лишен от амбиции в своята научна кариера - и Хани (Цветана Енева) - едно наивно и мило "зверче", слабо и безпомощно до глупост, потънало в пустинята на сексуални комплекси, стремежи за власт и кариеризъм.

      Докато спектакълът на "Ателие 212" ангажира преди всичко разума на зрителя, води го из сложните лабиринти на авторовата мисъл, без да му ги разтълкува, "Вирджиния Улф" от сцената на "Театър 199" апелира повече към емоционалността на зрителя, към неговата способност да "съпреживява", прави го свой съучастник и герой.

      От белградската постановка човек излиза, изпълнен с мисли, обогатен с идеи за живота и за своето лично място и поведение в него, а от софийската - изживял дълбоко съдбата на героите, силно разтревожен за себе си и за света, принуден да взема решения, да търси изход от страха пред самотата и отчуждението, страха от безсмислието и абсурдността в един живот, съграден от "общоприети" илюзии: страха от Вирджиния Улф.






- In: сп. "Contacts", София, кн. 1, 1967.



© Венцеслав Константинов, 1967

| top | home | e-mail |

Created: 26.06.2009
 WEB Design © DarlSoft Workshop