МЕЛНИК - ГРАД НА МЪЛЧАНИЕТО

Венцеслав Константинов


      Уталожен в югозападните склонове на Пирин край тихата Мелнишка река, потънал дълбоко сред околните хълмове и поляни, ухаещ на меки тютюни, смокини и тежко вино, повит в богомолната тишина на някогашните си седемдесет и две църкви, подсилвана от слабия ромон на вечно свличащия се като в старинен часовник пясък, градът се е разтворил изцяло във времето и то се е разположило уютно сред развалините му... В Мелник всичко е по-осезаемо чрез своето отсъствие...

      В този къс южна земя, ръфан хилядолетия наред от вятъра и дъжда, могъщ със своя вечно променящ се от ерозията й вечно оставащ по дух един и същи пейзаж - причудлив и фантастичен, - мирно съжителстват културни пластове едва ли не от всички периоди на човешката история. Тук в края на старото летоброене са станували римски легиони, завзели долината от траките. В Брюкселския музей и досега събужда удивление мраморната скулптура на Дионисий, открита сред пясъците на Мелник. Минало още едно хилядолетие и през IX в. хан Пресиан включил тези отдалечени краища в пределите на Първото българско царство; след двеста години тук се настаняват византийците, а след още двеста Мелник става столица и укрепена твърдина на родопския властелин Алексий Слав, племенник на цар Калоян. В края на XIV в. градът е превзет от турците и става отново български едва след Балканската война, в 1912 година. И всеки завоевател, всеки нов жител на този старинен град е оставял подире си частица от себе си, своите несбъднати надежди и копнения, понеже животът в този Мелник е имал сладостния и тръпчив привкус на вечност, винаги е бил полуреалност-полуприказка, всичко в него е било обърнато към миналото и отвъдното...

      Легендата разправя, че в този благословен от смъртта и красотата град някога са били пращани на заточение неугодните на василевса, а сетне и на търновския владетел боляри. И всеки един от тях идвал тук и построявал църква за спасение на душата си и родовата си чест. В този град на аристократи-изгнаници хората живеели затворени в себе си, прислушани в призрачния шум на бавно сипещия се пясък. Деспот Слав довежда в тези краища дъщерята на латинския император Хенрих като своя съпруга, след като с достолепие е заявил на властния си тъст: "Аз съм човек твърде богат със земи и съкровища от злато и сребро и в моята страна ме почитат като благородник." Ала младата латинка, откъсната от земните радости на европейския двор, угасва само след две години, изнемогваща в това царство на виденията и съзерцанието. Пак легендата ще изведе името на града от гръцкото "мела никос" - черна къща. В тази останала и до днес като развалина най-стара жилищна постройка на Балканите живяла млада византийска принцеса, която споделила любовта на роба Милиникис. Разгневеният й баща посякъл и двамата, а къщата била изгорена - в тяхна памет.

      Тъй този град открай време е бил средище на вътрешен живот, на безкрайното съзерцание и радостта от тих, прекъсван от дълго трепетно мълчание разговор, подслаждан с тръпчиво черно вино и дъхав тютюн под лозата в манастирския двор. И до днес върху хълма над града се издигат развалините на манастира "Св. Богородица Спилеотиса", построен по изрична повеля и със средства на самия Алексий Слав. Тук е намерена и най-старата икона на града "Св. Богородица Одигитрия" с богата сребърна обковка. А в църквата "Св. Никола" се съхранява като че символичната за съдбата на това човешко поселище икона "Св. Теодор Тирон и св. Теодор Стратилат". На нея са изобразени двамата светци-воини с въздигнати към небесния свод длани, а оттам две ръце им подават мъченически венци. Техните изящни силуети, пищната драпировка на одеянията им, тънко моделираните им лица се открояват ярко върху златния фон, в който сякаш се примесва сиянието на жълтите пясъчни склонове, наобиколили града като непристъпни бойници. А на няколко километра източно от Мелник сред уханна южна растителност и безмълвни пясъчни пирамиди е спрял средновековният Роженски манастир, в който някога е преливал дълбок и успокоен духовен живот, оставил подире си няколко пласта изумителни фрески, съвършени дърворезби и ценни ръкописи. И досега в църквата на гроба господен в Йерусалим се пази един от най-хубавите, украсени с миниатюри ръкописи от XIV в., сътворен в Роженския манастир...

      Град на причудливата красота, мълчанието и виното... За това гъсто като кръв вино се казва, че може да се налива в кърпа; то е пътувало през Възраждането в огромни мехове, натоварени на мулета и камили, към пазарите на Беломорието, стигало е до Будапеща, Виена, Генуа, Венеция, та чак до Испания. В пясъчните изби, издълбани в хълмовете и свързани чрез подземни ходове направо със залитащите в синкавата омара възрожденски къщи, е зреела и прекипявала душата на този град. Само в избите на прочутата Кордопулова къща са отлежавали до 250 хиляди литра тежко мелнишко вино.

      Град на невероятното, изплъзващ се на всички понятия за съразмерност и определеност, Мелник изживява своята последна и може би най-голяма трагедия в деня на най-бурната си радост. Освобождението донася на града икономическа гибел. Гръцкото население се изселва, а турците избягват преди всички други. Границата с Беломорието е затворена, българските пазари са далеч. Така от едно население, наброяващо някога 25 хиляди души, в Мелник са останали да живеят днес малко повече от триста души, а от седемдесет и двете му църкви са се запазили около десет. И ако някой мълчалив старец или старица, взрени в спомените си от преди половин век, разтворят уста пред любопитния пътник, то ще е, за да разкажат как богатите гръцки търговци, преди да заминат на юг, избили чеповете на огромните бъчви в подземните изби и в коритото на монотонната Мелнишка река потекли като сълзи направо от пясъка стотици ручеи великолепно мелнишко вино. Водата почервеняла сякаш от кръвта на съсечени непокорни глави...

      За това многоезично, многолико и неповторимо българско селище четем в един вече остарял справочник: "Мелник е град със стари и съборени къщи, запустели дворове, обрасли с храсти и смокини, които също са подивели."

      Сега градът се реставрира, възстановява се древният му облик, постепенно оживяват тесните му стръмни улички, отново разцъфват градините пред надигналите се, прясно изписани домове. Тук, както и преди, както винаги, пристигат от всички краища на страната писатели и художници, за да вдъхнат неповторимата атмосфера, да заситят душата си с багри, форми, светлина и красота. Бъдещето на града е свързано с туризма - към Мелник води само един път, но много пътеки извеждат от него: към недостъпните върхове на Пирин, към Роженския манастир и гроба на Яне Сандански, към места, от които си откриват невероятни гледки, и пред очите, и пред въображението. Така този някога богат град, в който е кипял живот и възниквало изкуство, отново ще стане притегателен културен център.

      И все пак и днес, и утре, и завинаги Мелник ще си остане град извън времето и пространството, защото прекрасният му видим облик е само слабо напомняне за несметните незрими богатства, струпани в този малък къс южна българска земя...






- In: сп. "Отечество", София, кн. 11, 1977.



© Венцеслав Константинов, 1977

| top | home | e-mail |

Created: 26.06.2009
 WEB Design © DarlSoft Workshop