СЛЪНЧЕВИЯТ ГРАД

Венцеслав Константинов


      Живял някога един монах, който се увличал по магията и астрологията и прекарвал дните си главно в мечти за щастието на човека. Заради свободомислието си той бил обявен за луд и осъден от светата инквизиция на доживотен затвор. При мъждивата светлина на борината в тясната килия монахът съчинил книга, в която описал един въображаем град, чиито жители поминували в единение с природата и със себе си, а трудът им бил достоен и благодатен. Този млад несретник се наричал Томазо Кампанела, а книгата му била надписана с предизвикателното заглавие "Градът на слънцето".

      В същото онова далечно време в южните български земи по поречието на Струма живеело под небето неголямо човешко поселище, което поради необикновеното си местоположение се било превърнало в средище на мъдър, разсъдлив и целебен за духа и тялото живот. От земните недра бликала лековита вода, която дарявала на болните здраве и успокоение, а на здравите - душевна бодрост и увереност в начинанията им. Край минералния извор се извисявали меки гори, от които полъхвал свеж вятър; наоколо растели високостебли чинари, диви кипариси и дървовидни хвойни, а слънцето светело, сякаш без да залязва, кажи-речи през всичките дни на годината. Единственият шум, който раздвижвал покоя на това закътано в полите на Пирин и защитено от студените северни ветрища градче, било бълбукането на планинска река.

      Тук станували някога траките, привлечени от целебната вода. В наши дни един немски професор ще прочете по новому старинен текст от Плутарх, за да установи, че тъкмо в тази котловина е роден легендарният роб Спартак. Римляните нарекли града Дезудава, в мир и благополучие тук заседавал всесилен съвет и всяка година се провеждал голям тридневен панаир. Гостите прииждали от всички краища на полуострова, наслаждавали се на чистия въздух, опивали се от аромата на странни, невиждани храсти и цветя, дишали сякаш по-свободно под лъчите на несекващото слънце и бързали да се изкъпят в асклепиона - храма-баня за очищение на тялото и духа, - а сетне се намазвали с уханен елей или маслинено масло, доставено чак от остров Тасос. Знатната жителка на слънчевия град Флавиана Филократия ще нареди да се изпише върху паметна плоча, изпълнено с гордо достолепие, приветствие към всички пришълци в това благодатно селище, където почитали богинята на мъдростта и на изящните изкуства Атина. С необикновено умение тук изобразявали върху каменни плочи и странната богиня на девствеността и Луната, на лова и изобилието - Артемида, на почит бил и богът на виното и веселието Дионисий, но най-вълнуващ бил култът към Асклепий - могъщия и добронравен син на Аполон, който дръзнал не само да лекува болните, но и да възкресява мъртвите...

      Този култ към здравия дух и здравото тяло довел тук по-късно двама братя, чудотворци и лечители - безсребрениците Козма и Дамян. Те изцелявали нуждаещите се единствено с благодатта на слънцето, въздуха и водата на това благословено от всички богове място, възвръщали им загубените в козните на земния живот младост и сила - чрез единение с праелементите на вечната Природа. Славяните въздигнали на двамата мъдреци църква, която дала новото име на селището - Свети Врачове.

      Любовта на световрачани към техния целебен град, облъхнат от свежия дъх на Пирин и от топлия повей на Средиземноморието, проникваш през Рупелското дефиле, ги подтиква да се заловят с изграждането на своя прочут парк върху левия бряг на Бистрица. Наред със засадените някога множество чинари тук може да се намери днес скален кът, пиринеум, редки растения и храсти от лавър, олеандър и албиция, сред които пръскат прохладни струи красиви фонтани. Дебърски майстори изработили някога чешма за голямата джамия в Серес. Върху мраморната плоча те изобразили два вързани на синджир лъва, над чиито глави светели Луната и Слънцето. Високо над цялата група властвал херувим със смръщено човешко лице. Каймакаминът, който приемал новия санджак, разкрил символиката на изображението и наредил да се разруши чешмата. Защото - така говори преданието - двата лъва представлявали поробените Тракия и Македония. Някакъв българин прибрал парчетата от каменната плоча в двора си и там те престояли повече от половин век, докато след Европейската война били пренесени в Свети Врач. По-късно плочата, обгърната изкусно с гранит, била поставена под стария шестстотингодишен чинар на площада, символ на дълголетието на това честито място под слънцето.

      Днес градът се развива като балнеокурортен лечебен център, лятото тук е най-слънчево в сравнение с всички останали курорти в България. В Сандански есента сякаш се прелива в пролетта. За това несвършващо лято в своя роден край поетът Петър Караангов удивен ще каже:

                                                                Навярно силата на естеството
                                                                е в слънчевите лъчи.
                                                                И жар-птицата на дървото,
                                                                заслепена от слънце, мълчи.

      Това слънце на вечно внезапното лято, на възхитителния юг помага по долината на реката да зреят смокини, едри като круши, нарове, портокали, фъстъци и сусам. А в Санданското поле поради мекия климат се отглеждат по две реколти годишно. Градът е отворен за живота съгласно повелите на разума и законите на естеството. Паркът постепенно навлиза в пределите му, за да се слее органически с него, селището да се превърне в градина. И не напразно е възклицанието на една местна поетеса, влюбена в града си:

                                                                Тук капят кестени по тротоара
                                                                и всеки южен ден е кестен див...

      В този град на слънце и мрамор сякаш се сбъдва мечтата на несретния монах Томазо Кампанела за човешко поселище, дишащо сред единението между природата, труда и мъдростта... Преди петнайсетина години в Сандански бе открита старохристиянска базилика, в която се намери знаменателен надпис: "Ти желаеш да узнаеш кой е построил великолепната сграда, която радва очите с красотата си - това е Йоан, мъж разумен и мъдър, който получи да се грижи за архиерейския престол..." Традицията, която днешните потомци на слънчевия град усвояват, е традиция на разума и мъдростта. А, по думите на Томас Ман, да умеем да наследяваме, това в последна сметка е култура.






- In: сп. "Отечество", София, кн. 22, 1978.



© Венцеслав Константинов, 1978

| top | home | e-mail |

Created: 26.06.2009
 WEB Design © DarlSoft Workshop