ЧРЕЗ СВОЯТА ЕЗИКОВА СТИХИЯ

Интервю с Венцеслав Константинов
от Емил Стоянов



      Широко известен е фактът, че у нас се чете много повече преводна, отколкото българска литература. Този проблем далеч не е само български, но той ни подсказва, че трудът на преводача в голяма степен формира духа, културата и езиковия фонд на нацията. Много често обаче имената на преводачи със сериозни литературни заслуги остават в сянката на имената на писатели, чиито книги почти никой не е чел. Венцеслав Константинов е един от най-видните преводачи и популяризатори на немскоезична литература у нас. Превежда вече повече от двадесет години и книгите, преведени от него, постоянно се очакват с интерес.

      "Да започнем от края. Какъв е общият тираж на всички преведени от Вас книги?"

      - Не бях мислил за това, но грубото пресмятане даде резултата от близо един милион екземпляра. Това са книгите, в които се представям като преводач. Но в още около 300,000 екземпляра името ми фигурира като съставител, редактор или автор на предговор.

      "Ако приемем, че в България има около два милиона семейства и че половината от тях имат библиотеки, то значи във всяка българска домашна библиотека има Ваша книга. Това впечатлява ли Ви?"

      - При честите си пътувания из страната винаги ми е доставяло удоволствие да откривам у домакините си "мои" книги, дори такива, чиито екземпляри вече и аз не притежавам, защото съм ги раздал. Не бих казал, че това ме впечатлява, приемам го като нещо естествено.

      "Всъщност кога започнахте?"

      - Първата ми преводна публикация е от 1965 г. във в. "Народна младеж" - разказът на Хайнрих Бьол "Човекът, който се смее". Забеляза ме покойният писател Васил Попов, с когото после станахме близки приятели. Той ми направи и първите критични бележки, но ме убеди да продължавам да се изявявам и като преводач - вече бях публикувал и няколко критични статии.

      "Кои са най-известните Ви книги?"

      - До днес съм превел общо двадесет и пет отделни книги, участвал съм в още толкова сборници. Сред по-важните си работи бих посочил романите "Подозрението" от Фридрих Дюренмат, "Хомо Фабер" и "Щилер" от Макс Фриш; прозаичните (или смесени) сборници "Австрийски разказвачи", "До граница та на виреене" - десет немски разказвачи от XX век, "Календарни мъдрости" от Бертолт Брехт и "Преображението" от Франц Кафка; драмите "Майстор Солнес" от Хенрик Ибсен, "Дон Жуан или Любовта към геометрията" от Макс Фриш и "Сватба" от Елиас Канети; поетичните книги "Хотел за лунатици" от Кристоф Мекел и "Гибелта на ''Титаник''" от Ханс Магнус Енценсбергер.

      "Преди време открих името Ви в каталога на най-голямата немскоезична библиотека - ''Дойче бюхерай'' в Лайпциг. С какво ще привлечете вниманието на немскочетящите специалисти и приятели на литературата?"

      - Смятам, че за тях моите преводи ще са интересни преди всичко като част от рецепцията на немската култура у нас. Освен това по тях немските българисти биха могли да вникнат в някои тънкости на българския език, сравнявайки моите преводи с немските оригинали на произведенията. Защото за мен преводът е мост между две култури. Бих нарекъл превода изкуство на превъплъщението, подобно на актьорското или музикантското майсторство.

      "Често се говори за анонимност на преводача. Смятате ли, че името Ви е незаслужено непознато сред читателите?"

      - Анонимността на преводача е относителна. Преводът е добър, когато не се забелязва. Читателят поглежда за името на преводача, когато не е доволен от чепатия български език. Значителният преводач пресъздава чуждата творба чрез своята езикова стихия. Това вече се забелязва от изкушения в словото читател. Той отгръща заглавната страница, за да види името на преводача, и в погледа му може да се прочете благодарност. Този читател е душевно близък с преводача и е склонен да се идентифицира с него - защото и преводачът си е преди всичко ЧИТАТЕЛ. Лично аз не страдам от чувството, че съм непознат. Нещо повече: с интерес узнавам, че някои книги от още непознати немски автори са били купени заради това, че като преводач фигурира моето име - такъв е случаят с "Хотел за лунатици" от Кристоф Мекел.

      "Преди няколко години пловдивското издателство обяви, че ще издаде една от най-популярните книги на Фриш- романът "Ще се нарека Гантенбайн" във Ваш превод. Научих, че сте анулирали договора. Защо?"

      - Имам чувство, че творчеството на Макс Фриш за мен вече е преодолян етап - общуването с неговите идеи и художествен свят вече не ми носи нищо ново и интересно. Този роман като тема (изгубената самоличност), език и атмосфера ми е толкова познат от преводите на другите творби на Фриш, че трябва да мине още време, за да се обърна с желание към него. Просто трябва да го забравя! А издателството има свои планове и справедливо не се интересува от моите "капризи". Затова пък смятам да подготвя ново, значително разширено издание на сборника с разкази на Франц Кафка "Преображението", който също ще излезе в Пловдивското издателство.






- In: в-к "Комсомолска искра", Пловдив, бр. 16, 20 април 1987.



© Интервю с Венцеслав Константинов
от Емил Стоянов, 1987

| top | home | e-mail |

Created: 28.04.2009
 WEB Design © DarlSoft Workshop