ИЗКУШЕНИЯТА НА ПРЕВОДАЧА

Интервю с Венцеслав Константинов
от Емил Басат



      За изкушенията на преводача са написани толкова страници. Но историята на всеки "изкушен" в изкуството на превода е различна. И пълна с интересни перипетии. Неговият път към превода минава през музиката. Тя е първата му любов и мечтата му е била да стане пианист. Но в дома им се говорело на немски език, дядо му бил завършил философия в Йена и той се ориентира към немската литература — следва немска филология. И макар че родителите му били музиканти, той станал литератор.

      Музиката си остава "трайна болка", а в мигове на приятелско разположение той сяда на пианото и изсвирва нещо за госта си.

      Разговорът ни започва от въпроса за подтиците и учителите в превода.

      — От малък четях книгите на Ерих Кестнер и те толкова ми харесваха, че дори поглеждах кой ги е превел — споделя Венцеслав Константинов. — Така Владимир Мусаков създаде у мен интерес към изкуството на превода. Големият ми учител — и с преводното си дело, и с приятелските си напътствия — остава д-р Димитър Стоевски. Той разви у мен вкуса към заниманията с големи автори, над чиито страници преводачът расте и изпробва докрай възможностите си. Страшимир Джамджиев и Тодор Берберов пък ми внушиха увереност във възможностите на родната реч да изразява и най-сложни идеи и художествени състояния.

      "Спомняте ли си кой беше първият Ви превод?"

      — Спомням си добре първия превод, който излезе във в. "Народна младеж" през 1965 г. — разказа на Хайнрих Бьол "Човекът, който се смее". Бях забелязан от покойния писател Васил Попов, който не само ми направи някои критични бележки, но и ме окуражи в попрището на превода. През 1967 г. излезе първата ми самостоятелна преводна книга — разкази на Бодо Узе под заглавие "Марш през септември".

      До днес Венцеслав Константинов е превел над 20 книги — романи, разкази, детски приказки, драми, поезия. Съставил е и е участвал в десетки сборници. Сред преводите му се отличават романите "Хомо Фабер", "Щилер", "Човекът се появява през холоцена", както и пиесата "Дон Жуан или любовта към геометрията" от Макс Фриш, драмите "Майстор Солнес" от Хенрик Ибсен и "Сватба" от Елиас Канети, романът "Подозрението" от Фридрих Дюренмат, сборниците с разкази "Австрийски разказвачи", "Преображението" от Франц Кафка, "Бягащият кон" от Мартин Валзер, "До границата на виреене" и др.

      "Прави впечатление прецизният подбор на авторите, които превеждате. Кое определя избора Ви, как се ориентирахте към автори като Кафка, Хесе, Дюренмат, Фриш?"

      — За мен изборът е взаимен. Аз си харесвам някой автор, за когото имам чувството, че също ме харесва. В избора непременно присъства и някакъв личен мотив. Често пъти едни автор разрешава някой мой личен проблем. Кафка ми даде идея за решаването на проблема за красотата на грозното. При първо четене той изглежда зловещ, мрачен, безпросветен писател. Но когато вникнеш повече в него, виждаш, че цялата грозна и ужасна картина, която рисува, е озарена от някаква много силна вътрешна светлина, която превръща грозотата в нещо прекрасно. Той ми подсказа как трябва да се разреши проблемът за естетическото възприемане на грозотата — физическа, социална, нравствена — и по определен начин ме примири, сдобри ме със света. Кафка култивира у мен чувството за снизходителност и към себе си, и към нещата. Той завърши и чувството ми за хумор. Струва ми се, макар и да изглежда странно, че Кафка е писател-хуморист, който успява да хвърли ярка пречистваща светлина върху грозното. При цялата мрачна картина на света в разказите му прозира ведрост. Това е ведростта на познанието, което Кафка дава, ведростта от издигането над нещата. Ако Рилке "мисли със сърцето си", Кафка "чувства с мозъка си". Той оглежда света сякаш от птичи поглед.

      "А с какво ви помогнаха Хесе и Фриш?"

      — Хесе ми даде магическото отношение към нещата. Той разрешава за мен проблема за тленността. За преходността на живота, за значимостта на мига, за това, че няма нищо по-безсмислено от търсенето на "смисъл" в живота. Усещането за магията, за илюзията на съществуването е много силно у Хесе. Той е илюзионист, в смисъл, че дава възможност да усетиш карнавала на живота и сладостта от играта на живота. Хесе ме примирява с мисълта, че всъщност нашият живот е игра, т.е. нещо недотам сериозно, за да му посвещаваме прекалено много мисли, но и все пак достатъчно сериозно, за да изучим тази игра и да я играем добре. Фриш разрешава един-единствен проблем, предполагам не само за мен — това е проблемът за собствената ни несъстоятелност.

      "Осъзнаването на всички тези проблеми, потъването в тях не е ли твърде мъчително за един превод, не води ли до някакви вътрешни ''морални'' кръвоизливи?"

      — Съвсем естествено е преводачът да съпреживява целия писателски свят. Спомням си колко мъка ми струваше преводът на "Хомо Фабер" — това е моята любима книга. Но за преводача има много по-големи "изкушения" от тези. Общувайки непрестанно с големите духове, живеейки в сянката на писателите, преводачът изпитва често пъти дълбоко неудовлетворение. Та нали той владее литературните форми, знае как е направен един роман, разказ, как се композира. Но творческата задача на писателя е да отхвърли всеки чужд свят, за да изгради своя, а тази на преводача — да игнорира своята личност, за да се превъплъщава в световете на различните автори. Стихията на преводача е разтварянето в литературата, а на писателя — кристализацията на света. Преводачът е типичен хомо луденс — играещ човек. Съществува единствено в роля. Извън ролята си той не може да реализира своята личност.

      "Сигурно в тези безкрайни ''игри'' има нещо и трудно, и сладостно едновременно?"

      — Напълно вярно. Най-голямата наслада в превода е именно чувството за духовна близост, за душевно сливане с превеждания писател, и то с всеки един по различен начин. Ето защо в превода ме привлича възможността за превъплъщение. Преводът е изкуство на превъплъщаването. Така преводачът опознава се бе си. Най-мъчителното за мен е чувството за безсилие пред словото, невъзможността да намериш адекватния израз, чувството за неизразимостта на нещата.

      "Това води неизбежно до периоди на творчески кризи. Как се спасявате?"

      — Тогава гледаш с погнуса писалището и спасението е да се бяга в планината. И после пак — отначало...






- In: в-к "Пулс", София, бр. 20, 17 май 1988.



© Интервю с Венцеслав Константинов
от Емил Басат, 1988

| top | home | e-mail |

Created: 27.04.2009
 WEB Design © DarlSoft Workshop