КУЛТУРНОТО ПОСЛАНИЕ НА ПРЕВОДАЧА

Разговор с Венцеслав Константинов
от Илиян Александров



      "Емил Стоянов: Приятели, имам радостното задължение да Ви представя преводача, теоретика на превода и популяризатора на немскоезична литература у нас Венцеслав Константинов."

      Венцеслав Константинов е роден през 1940 г. в София. Завършил е немска филология в Софийския университет. Преди да се отдаде окончателно на преводаческа дейност, е работил като артист, музикант, преподавател и екскурзовод. Превел е над двадесет и пет книги и е участвал в още толкова сборници като преводач, съставител или автор на предговори. Най-известните му преводи са романите "Подозрението" от Фридрих Дюренмат, "Хомо Фабер" и "Щилер" от Макс Фриш, сборниците с разкази "Австрийски разказвачи", "До границата на виреенето" и "Преображението" от Франц Кафка, драмите "Майстор Солнес" от Хенрик Ибсен, "Дон Жуан или Любовта към геометрията" от Макс Фриш, "Сватба" от Елиас Канети, поетичните книги "Хотел за лунатици" от Кристоф Мекел и "Гибелта на Титаник" от Ханс Магнус Енценсбергер. В момента живее и работи на свободна практика в София.

      "Да започнем разговора си оттам, че книгите, които е превел, в които участва като съставител, или е автор на предговора им, са тиражирани в повече от един милион екземпляра. Това значи, че ако в България има два милиона семейства, неговите книги са гост на всяко второ българско семейство. Изкушавам се да задам първия въпрос. Бихте ли ни казал, кога според Вас се е появила нуждата от превод? Дали това не е станало още когато строителите на Вавилонската кула не са се разбрали помежду си."

      Венцеслав Константинов: За съжаление, роден съм малко по-късно от тези събития, но ако поразсъждаваме, ще видим, че нуждата от превод се е появила още по-рано. От момента, когато змията е подавала на Ева забранения плод и е казала нещо, което тя, предполагам, не е разбрала правилно. Ако там е имало един преводач, колелото на историята може би щеше да се завърти по друг начин. Това в кръга на шегата. Ако говорим сериозно, преводачът не само пренася думи от един език на друг, а е и тълкувател на идеи, на художествени послания. Обществената полза от един превод може да е много по-голяма от едно лично творчество, което няма същия социален и културен резонанс.

      "Симо Русев: Как постъпва един преводач, когато се натъкне на непознати или нетипични за българския читател теми, светоусещане или терминология?"

      Венцеслав Константинов: Ако назовем общо тези чуждокултурни обстоятелства "реалии", което ще рече особености на чуждата култура, неприсъщи на нашата, преводачът трябва да изрази с възможностите на собствения си език това, което обяснява чуждият текст. Почти невъзможно е обаче постигането на адекватното художествено внушение, което творбата има сред читателите на оригиналния език. Затова при превода винаги има една приблизителност, една неточност. Именно в това се заключава изкуството на преводача - с цената на отклонения от оригинала, без свободно съчинителство, а чрез приближаване на текста до нашите възможности, да постигне сходно внушение. Как ще постигне това внушение зависи от конкретния случай. Що се отнася до терминологията, тя най-често се изнася "под линия".

      "Емил Стоянов: В този процес има ли известно ирационално зърно? Много често преводаческият труд се схваща опростено, като механичен процес, който може да бъде научен от учебниците."

      Венцеслав Константинов: Всеки преводач има своята психо-интелектуална нагласа и по този начин определени факти му допадат повече, а други са му чужди. Аз обичам да сравнявам преводача с артист интерпретатор или музикант. Има универсални музиканти, които могат да свирят почти всичко от световната клавирна литература. Такъв е пианистът Святослав Рихтер. Има други, които свирят блестящо, но повърхностно, като Артур Рубинщайн. Така както различни пианисти свирят едно и също произведение по различен начин, така и различни преводачи интерпретират по различен начин един литературен факт. Не съм съгласен с твърдението на някои теоретици, че два добри превода трябва непременно да си приличат. Следователно в превода участва и нещо ирационално. Самият избор на текста, който ще превеждаме, е вече ирационален. Аз самият не мога да си обясня, защо съм превеждал толкова много Макс Фриш, а от Хайнрих Ман не съм превел нито ред. Това е съвсем ирационално...

      "Симо Русев: Какъв трябва да бъде критерият, за да не се възникне изкривяване на получаваната чрез превода информация?"

      Венцеслав Константинов: Винаги съм правил разлика между превод и интерпретация. Преводът, това е малко механично пренасяне на думи от един език в друг, такава е логиката на машинния превод. За мене обаче същинският преводен акт е интерпретацията, в която преводачът влага своята култура, емоционалния си свят, социалния си опит. Това машината не може да направи. Така че преводачът се разполага в полето между механичния превод и някакъв произвол, оттатък което започва деформацията. Границата не може да бъде определена точно. В световната практика има случаи на преминаване на тази горна граница и тогава започва преводаческият произвол. Често той е "узаконил" своето съществуване. Такъв е случаят с немския превод на "Хамлет", направен от теоретика Шлегел. Немският романтизъм търси в Шекспир изразяването на крайностите в човешкото поведение. Романтиците не могат да приемат, че Хамлет е дебел... Но кралица Гертруд, наблюдавайки дуела му с Лаерт, се обръща към краля с думата "тлъст", като - определение за Хамлет. При Шлегел това определение е отпаднало. Тъй като този превод е приет за конгениален, всички следващи пренебрегват думата "тлъст". Така е и с преводите на Гео Милев и Валери Петров. Брехт, в стремежа си да наруши театралните канони, привежда примера с Гьоте, който настоявал артистът, определен да играе Хамлет във Ваймарския театър, да е дебел. Ето как се е получила деформацията на Хамлетовия образ.

      "Илиян Александров: Натрапват ли Ви от издателствата произведения за превод?"

      Венцеслав Константинов: Издателствата искат от мене да представя качествен превод. Всичко останало решавам сам. В началото на творческия си път обаче преводачът е избираният! Аз също не съм избрал първата си книга. Това беше сборник с разкази от Бодо Узе, писател от ГДР, представител на класическия критически реализъм. Все пак имах шанса сам да направя подбора, изразявайки по този начин лично отношение. Работата върху сборника съвпадна с едно мое пътуване до ГДР. Там не само видях, но и усетих ужасяващата атмосфера на концлагер. Така че разказите ме вълнуваха като тематика, но като художествено изобразяване не бяха на много високо ниво. Моят личен интерес и интересът на издателството съвпаднаха още във втората ми книга. Това бяха разкази от Ерих Кестнер.

      "Анатоли Илиев: Отказвали ли сте някога да направите превод и какви са били мотивите Ви?"

      Венцеслав Константинов: Да. Отказвал съм превод на автори, които не ми допадат или не отговарят на естетическите ми изисквания. Отказвал съм и автори поради тяхната изключителна трудност. Например, преведох една статия от Теодор Адорно. На немски той звучи прекрасно, но понятийният му апарат е коренно различен от нашия. Не бях в състояние да хвърля мост между двете култури, затова и отказах да го преведа.

      "Анатоли Илиев: Може ли да се направи добър превод, без да се познава в тънкости езикът, от който се превежда?"

      Венцеслав Константинов: Ако Шекспир може да бъде преведен, без да се познава добре езикът, това не може да стане с Елиът, защото неговата поезия е много сложна, като пластове, като внушения, като вътрешни цитати, които не се долавят лесно. Шекспир не е труден за четене на английски. Трудностите при него не идват от проникването в дълбочината на идеите, а от трудната за предаване "шекспирова атмосфера". Тази атмосфера я има в преводите на Валери Петров, макар че той не познава в тънкости английския. Но има до себе си един отличен познавач на езика, какъвто е проф. Марко Минков. Най-ценното при преводите на Валери Петров е създаването на илюзията, че Шекспир е писал , комедиите си на български.

      "Емил Стоянов: Да се върнем при преводаческите Ви пристрастия. Факт е, че първият превод на Кафка в България е направен от Вас. Разкажете ни нещо повече за този превод."

      Венцеслав Константинов: Всичко започна от Шуменския театър, където, в един определен период, бях актьор. Там трябваше да се постави пиесата "Физици" от Дюренмат. Понеже имаше неясноти в текста, реших да помогна. Ровейки се около Дюренмат, се натъкнах на почти неизвестното за мене име на Макс Фриш. За него знаех, че е драматург и че някаква негова пиеса е поставяна в София. Името ме заинтригува. Случайно попаднах на руския превод на "Хомо Фабер" и го изчетох на един дъх. След това си намерих немското издание на книгата. Преведох я и я предложих в издателство "Народна култура", където ми казаха: "Ние не издаваме неизвестни автори". Предложих я и в издателството на "Отечествения фронт". Там книгата бе рецензирана и определена като "упадъчна, с много фройдизъм", и, естествено, бе отхвърлена. След това имах щастието да се запозная с редакторката Недялка Христова от Пловдивското издателство. То още тогава имаше нюх към непознати и "рисковани" автори. Книгата се прие много добре н веднага бе изкупена. Започнах да превеждам втора книга на Макс Фриш - "Щилер". В процеса на работата, продължила три години, стигнах и до неговите "духовни предшественици" - Киркегор и Кафка. Това бе сигнал да се запозная с творчеството на Кафка. Любопитството ми беше събудено и от факта, че всички говореха за него, но никой не го бе чел. Просто нямаше откъде. Предложих пак на Пловдивското издателство да го преведа. За радост то пак прие.

      "Анатоли Илиев: Преди време почетох във в. ''Пулс'', едно интервю с Вас, в което се изказвахте не много ласкаво за Хемингуей. На какво се дължи това Ви отношение към него?"

      Венцеслав Константинов: Аз открих и обикнах Хемингуей още като ученик. Трябваше да мине доста време, преди да се съглася с автори, които го наричаха "гениален неандерталец". За "напомпаните" му герои са достатъчни здрави мускули, чаша дайкири и красиво момиче, за да се чувстват добре. Дразни и пренебрежителното му отношение към писатели, стоящи десетки нива над него. Например за Фокнър той казва: "Добър е, но трябва малко да го редактирам. Изреченията му са прекалено дълги." Лесният за подражание стил на Хемингуей наплоди много последователи в нашата страна. Той стана причина да се унищожат като автори, много добри наши белетристи. За пример ще посоча само Васил Попов. До известна степен аз съм благодарен на Хемингуей. Преодолявайки него, можах да се обърна към Макс Фриш и Кафка.

      "Галина Славчева: Как се имплицира музиката в немска та литература?"

      Венцеслав Константинов: Немската същност е философска и музикална. Литературните факти в подкрепа на това становище са много, но достатъчно е да споменем книгата на Херман Хесе "Игра на стъклени перли". Там авторът прави безкрайни разсъждения върху преплитането на музика и литература. В поезията нещата стоят по същия начин, но не само като мелодия на стиха, а най-вече като усещане и внушение. Изобщо цялата немска култура е музикална. Неслучайно и Ницше пише трактата "Раждането на трагедията от духа на музиката".

      "Иван Шотлеков: Кога възниква необходимостта от нов превод?"

      Венцеслав Константинов: Нуждата от нов превод е свързана най-вече с промяната на културния модел. Например Асен Разцветников има великолепни преводи на Гьоте, но сега те "дразнят" с изяществото на изказа си. Все по-дълбоко в нашия изказ навлиза острият публицистичен стил. Оттук и нуждата от нов превод на Гьоте. Ще ми се да Ви припомня, че всяко поколение трябва да има свой превод на "Фауст". Но остаряващ превод няма!






- In: в-к "Пловдивски университет", Пловдив, бр. 1, 17 януари 1989.



© Разговор с Венцеслав Константинов
от Илиян Александров, 1989

| top | home | e-mail |

Created: 29.04.2009
 WEB Design © DarlSoft Workshop