ИЗКУСТВОТО НА ТВОРЧЕСКОТО ЧЕТЕНЕ

Венцеслав Константинов


                          Джеймс Джойс, "Дъблинчани", "Портрет на художника като млад",
                          превод от английски Асен Христофоров и Николай Б. Попов,
                          Издателство "Народна култура", София, 1981 г.


      Името на този писател се споменава на един дъх с това на Марсел Пруст и на Франц Кафка. Наричат ги "тримата влъхви" на модерната литература. Общото помежду им обаче свършва дотук. Защото всеки от тях е изградил своя неповторима художествена вселена, достъпът до която е СЯКАШ само за избраници. Днес, едно столетие след рождението на Джойс, можем да установим, че произведенията му са спечелили всеобщо признание, книгите му се издават в множество преводи, получили са ореола на "свещени четива".

      И все пак Джойс е сред авторите, които повече се обсъждат, отколкото четат. Защото неговата необятна култура, езиковата му ерудиция, владеенето до съвършенство на литературните похвати, многото пластове на повествованието стъписват мнозина - като всичко голямо, сериозно, гениално, създадено за вечността. Стефан Цвайг предава изживяването си от досега със словото на Джойс по следния начин: "Човек възкликва очарован, беснее от ожесточение, уморява се и отново се усеща разбуден като от камшик, накрая му се завива свят, сякаш десет часа се е въртял на карусел или е слушал без прекъсване музика - онази ослепителна, изящна като от флейта, после отново грубо тимпанна и джазово буйна, но винаги съзнателно модернистична словесна музика на Джеймс Джойс, която се отдава на една от най-изтънчените оргии на словото, каквито някога са били предприемани на който и да било език."

      Особено "Портрет на художника като млад" може да разчита на (млади) читатели, на такива, които търсят "истината за своето съществуване", защото тук ще видят едно самоизграждане (или саморазрушаване) на личността - във всеки случай едно СЕБЕПОСТИГАНЕ, което може да послужи като мярка за собствените криволици под слънцето. Но и нещо повече: докосването до Джойс неминуемо ни прави съпричастни към онова "незнайно изкуство" на ТВОРЧЕСКОТО ЧЕТЕНЕ, което превръща читателя в съавтор, в тълкувател, в друг вид художник.

      От "портрета" на Джойс наднича лице на фанатик, бледо и страдащо - по думите на Цвайг, - на човек с тих, но съвсем не мек глас, с трагични очи, иронично спасяващи се зад шлифованото стъкло на очилата. Един разяден от терзание човек, но твърд като желязо, упорит и жилав... С него, с "този ирландец", се сравнява сам Томас Ман, изричайки ревниво: "По отношение на стила признавам всъщност вече само пародията. В това съм близък с Джойс..." Наричат го "Омир на двадесетия век" не само заради напредващата му слепота, която го прави сякаш "по-зрящ от зрящите", но преди всичко заради гигантския му модерен епос "Улис", където той побира целия видим и невидим "инвентар" на съвременния живот...

      Да се каже, че превеждането на Джойс граничи с подвиг, е малко. Създаването на нов език, на нови изразни възможности, откриването на цели забравени или неизползвани пластове от българската словесност - от думата до фразеологията - правят тази книга необикновена, отреждат й особена съдба. И тя ще се чете - макар и трудно - с непозната интелектуална наслада. А както отбелязва в предговора си великолепният преводач Николай Б. Попов - страниците на Джойс никога не са студени при допир: те са човешки страшни.






- в-к "Пулс", София, бр. 48, 30 ноември 1982 год.



© Венцеслав Константинов, 1982

| top | home | e-mail |

Created: 04.03.2004
 WEB Design © DarlSoft Workshop