ИСТИНАТА ПРЕД КРАСОТАТА

Венцеслав Константинов


                                              Валентин Катаев, "Елмазен мой венец",
                                              превод от руски Кирил Кадийски,
                                              Издателство "Народна култура", София, 1980 г.


      Някога Пушкин изхвърлил от своя "Борис Годунов" сцената, в която - преди решителната си среща със самозванеца - Марина се чуди какво украшение да си сложи. Може би "любимия елмазен мой венец"? Защото, говорят хората, щом само някой я зърне с него, готов е да се влюби... Ала не, силна е не външната красота, а неподправената истина. И Катаев заключава: "Геният трябва да се ограничава, а най-важното, да умее да избира. Изборът - това е душата на поезията." И слага отхвърления елмазен венец за заглавие на книгата си.

      Пазим вълнението от "Светия кладенец" и "Тревата на забравата", които пак "Новый мир" публикува за пръв път преди десетилетие и половина. Още помним и онази необикновена повест "Малката желязна врата в стената", с която започна "новата проза" на писателя. Създавана бавно в подгорието край Переделкино, повече есеистика отколкото белетристика, тази проза сякаш бе несвършващ отломък от нещо много по-голямо, извеждащо извън времето - и в двете му посоки: към миналото и към бъдещето. От същата художествена сплав, от "космическо вещество", е отлят сега и "Елмазеният венец". И тук странността на изказа, преплитането на времената и събитията подтикват към мисловен труд, към читателско съпричастие при срещите с безсмъртните духовни спътници Маяковски, Хлебников, Пастернак, Бабел, Илф и Петров... И тук диренето на вярност, не към случката и факта, а към същината и цялото, става за сметка на безкрилата красивост.

      Някога в "Светия кладенец" Катаев отрече една мисъл на Курбе: "Онова, което не виждаме, несъществуващото и абстрактното, не спада към сферата на живописта." Според него ТО спада към "областта на новата - четвърта - сигнална система, която идва да смени остарялата". А опровергавайки пък Мороа, добави: "Фалит претърпява оня, който живее само в единия от двата свята - действителния и въображаемия; той се ограбва, защото се лишава от красотата и мъдростта на живота... Само сливането на тези две стихии може да създаде действително прекрасно изкуство. Може би тъкмо в това е същността на МОВИЗМА." Ето я "страшната дума", смутила критическото благомислие! Френското "mauvais" означава "лошо, неталантливо, бездарно", но и "хапливо, вироглаво". Тъкмо с това свое "лошо писане" патриархът Катаев (днес той е на 84 години) поведе школа от млади последователи. Устремени към пълнокръвна, дишаща проза, която "не превръща живите хора в паметници", те заедно с учителя си заявяват: "Вы старайтесь как лучше, а мы будем как хуже!"

      Най-после имаме на български и тази късна творба на писателя. Тук благодатно се е проявила езиковата дарба на преводача. Кирил Кадийски пресъздава "катаевския пламък" с особена лирическа напрегнатост, с изненадваща словесна свежест. Той леко избягва уловките на красивата фраза, кове нови, неблагозвучни, но верни думи. В катаевски смисъл преводът му е "лош". Но лош по забележителен начин!






- в-к "Пулс", София, бр. 26, 30 юни 1981 год.



© Венцеслав Константинов, 1981

| top | home | e-mail |

Created: 03.03.2004
 WEB Design © DarlSoft Workshop