ПО-ЗРЯЩ ОТ ЗРЯЩИТЕ

Венцеслав Константинов


                                              Джон Милтън, "Изгубеният рай",
                                              превод от английски Александър Шурбанов,
                                              Издателство "Народна култура", София, 1981 г.


      Подобно на Омир Милтън е създал своя епос в пълна физическа слепота. Но приликата свършва дотук. При древния грък долавяме бушуващия ритъм на земната стихия, неговите хекзаметри сякаш отмерват ударите на морските вълни по крайбрежните скали на Елада. А милтъновата музика е вселенска, това е "органовият глас" на Космоса, изтръгнат от тленната човешка гръд. През миналия век един критик възкликва: "Омир е съвършен бъбривец, макар и прелестен бъбривец, сравнен с дълбокия оракулски глас на Милтън. При Милтън ти се иска да спреш и да потопиш ума си във всеки велик образ или чувство, при Омир бързаш напред, за да вкусиш още от неговото приятно повествование." А романтикът Колридж ще предупреди: "Читателят на Милтън трябва да бъде непрекъснато нащрек - той е заобиколен от смисъл."

      Свободата на човека и нейните граници - ето темата на "Изгубения рай". И тази тема се извежда от представата за вечното движение, за самоусъвършенстването на материята, заложено в нея като неотменим физически закон. Така тя, произлязла от Бога, се връща обратно към него чрез човека. Това възходящо движение на битието поразително напомня онтологическия модел на Хегел: световният дух, който, отчуждавайки се от себе си, създава сетивния свят, а той по законите на диалектиката, "ставайки", чрез философията се възвръща при създателя си. От милтъновия свят до обръщането на Хегеловата мирова система "с главата нагоре" има само едва крачка!

      Но богатството на поемата е преди всичко в гигантската образност, в зашеметяващите картини и увличащия полет на една благородна фантазия. Фридрих Шилер посочва, че Милтън, панагиристът на ада, превръща и най-чувствителния читател за няколко мига в паднал ангел. Бляскавият образ на Сатаната, опустошеният завинаги Едемски рай, плахо пристъпящите Адам и Ева в света на разумната свобода - тяхната художествена внушителност подбужда душевното узряване на читателя.

      И тук непременно трябва да се кажат макар и две думи за подвига на преводача. Малко са онези като Александър Шурбанов, които с такава последователност и съзнание за "отговорността на свободата" изграждат своя "вътрешен рай" на поетични превъплъщения. След "Кентърбърийски разкази" на Чосър и английската ренесансова драма сега Шурбанов отново подарява на българската култура нещо свръхголямо и свръхтрудно. Това е книга, която въпреки проблемите на усвояването в "нашата журналистическа епоха", въпреки интелектуалната гъстота на текста ще се чете и препрочита: и зареди поезията, и заради философията в нея, и заради съвършения език на превода. А най-вече защото слепецът Милтън, изгубил поглед за видимия свят, е обърнат към извечните глъбини на човешката душа и тъй става - пак подобно на Омир - по-зрящ от зрящите...






- в-к "Пулс", София, бр. 29, 21 юли 1981 год.



© Венцеслав Константинов, 1981

| top | home | e-mail |

Created: 03.03.2004
 WEB Design © DarlSoft Workshop