ОТВЪД ПРАГА НА СЛОВОТО

Венцеслав Константинов


                                              Анри Мишо, "Безкраен глас",
                                              подбор и превод от френски Николай Кънчев,
                                              Издателство "Народна култура", София, 1981 г.


      Наричат го един от ранните предвестници на "това, което се носи из въздуха", величаят го като "най-своеобразното явление в съвременната френска поезия", Ален Боске е удивен от неудържимата му склонност към изключителното - "изключителното, което изяснява останалото, дори с риска да го промени", а Пиер Сегерс смята, че творчеството му "достига границите на езика и на разума"...

      Това е Анри Мишо - синът на валонски търговец на шапки, изучавал медицина, но зарязал науките, за да стане на двадесет и една година моряк... Пътувания из Азия и Южна Америка, после - Париж. Там белгиецът Мишо се сближава с немския художник, скулптор и поет Макс Ернст, който тъкмо е сътворил първата сюрреалистична картина, дружи с швейцарския график и писател от кръга "Синият ездач" Паул Клее - той вече е публикувал трактата си "Върху модерната живопис" (1924), общува и с италианския живописец-метафизик Джорджо де Кирико. Самият Мишо рисува и пише музика. Книгите му минават незабелязано за публиката, докато в 1941 година го "открива" Андре Жид. За свой учител Мишо признава преди всичко Лотреамон - любимата му книга на младини е "Песните на Малдорор"...

      И така: повече от половин век след излизането на първата му творба "Кой бях аз" (1927) Анри Мишо става ДОСТЪПЕН за българския читател - отделни негови стихотворения знаем от "Антология на съвременната френска поезия" (1966) и от сборника "Френска поезия" (1978). Навлизаме в един яростен свят, извисен от страдание и разведрен от "черен хумор", но винаги прояснен от неистовия копнеж по красота и хармония отвъд традиционните представи, отвъд спъващия праг на словото.

      Като своя немски събрат Готфрид Бен, представител на същото междувоенно поколение, Анри Мишо естетизира грозотата и с това й придава неочаквани метафизични измерения. Творбите му изразяват един "инстинктивен опит", носят онази "предмисъл", която още не е изкристализирала в реч, живеят от напрежението на съня, от халюцинацията на мечтата, от мощта на спонтанния жест. Думите на поета са детска лъжа, която очертава силуета на истината. И то каква истина!

      Николай Кънчев е знаел ЗАЩО превежда Мишо, знаел е и как да го превежда. И тук под стегнатото от наложена безучастност лице, под маската на безочливост и грубост се блъскат нежност и състрадание, трепти докосване до живото човешко сърце - едновременно хирургически жестоко и любовно освобождаващо...






- в-к "Пулс", София, бр. 42, 19 октомври 1982 год.



© Венцеслав Константинов, 1982

| top | home | e-mail |

Created: 04.03.2004
 WEB Design © DarlSoft Workshop