ПОЗЛАТЕНИЯТ ОРЕХ НА ПОЕТА

Венцеслав Константинов


                              Драгутин Тадиянович, "Прикован към земята", стихотворения,
                              подбор и превод от сърбохърватски Иван Коларов,
                              Издателство "Народна култура", 1982 г.


      След толкова години прекъсване отново интересът ни е насочен към поезията на западната ни съседка. Спомням си възторга от първия досег с интимния свят на Весна Парун, с наивно-приказните видения на Стеван Раичкович, а преди това вече бяхме вдъхнали земния мирис на мъдрите, затворени в себе си словесни изваяния на Десанка Максимович. Оттогава изминаха близо две десетилетия. И сега, след книгата с песни на Васко Попа, имаме още един от големите - Драгутин Тадиянович. С неговата лирика ще обогатим представата си за хърватската поетическа чувствителност, защото люлката на поета е в с. Растуше, край Славонски Брод. Там той е видял светлината на света в началото на века. И сега в своята вече патриаршеска възраст Тадиянович не престава да се взира в тази светлина, да й се удивлява, да я прославя. Защото вътрешното му око не се насища на звездата зорница, грейнала в небето, грейнала и в душата му като позлатен орех, увиснал на коледна елха. И още: момиче е тази звезда, момиче сънено, разглезено и сърдито, че толкова рано поетът го е събудил. А край потока ухаят нацъфтелите ябълки, звънтят хлопките на добитъка. От ниските храсти птича песен долита, бащата вика на конете след плуга, а техните сенки стигат чак до края на нивата, до края на живота върху тая земя, и от браздите пара се вдига към небето като тамян от скъпоценни кадилници...

      Така е в поезията на Тадиянович, значи, така е и в света. Критиците го наричат "архитект на стиха", виждат в песните му приказки за любовта и земята, поетичен летопис на човешкото съществуване. При него думите сякаш възвръщат своя първи, истински облик, те са като откъртени току-що от магмената сплав на Словото, сияят с острите си ръбове, с непомътеното си многоцветие. Свободен стих, разнообразна метрика, ритъм на народен говор - ето външните белези на една поетика, която върна на хърватската лирика простотата, наивността, чистия дъх на детето.

      У нас първа го превежда Бленика, още през тридесетте години. Тадиянович ни е познат и от антологията "Славянски поети" (1946) на Димитър Пантелеев, Людмил Стоянов и Мария Грубешлиева. А през седемдесетте години Иван Коларов публикува няколко негови стихотворения в свой превод. Сега вече държим в ръце книгата на поета с петдесет и шест подбрани творби - от "Песен за човека и слънцето", създадена от един ранозрял юноша, до "Хълм", дело на старец с детска душа. Иван Коларов обича този певец на горите, на бледосиньото небе през клоните, на пеперудите и кучешкия лай в далечината. Превеждал го е с умение, но и с радост, с познание, но и с усет. Подпирал е стиха с дума, но и с дъх. Защото щастието на преводача е като свещ, забравена на вятъра...






- в-к "Пулс", София, бр. 11, 15 март 1983 год.



© Венцеслав Константинов, 1983

| top | home | e-mail |

Created: 05.03.2004
 WEB Design © DarlSoft Workshop