ХАРАКТЕРЪТ - НАША СЪДБА

Венцеслав Константинов


                                              Теофраст, "Характери",
                                              превод от старогръцки Богдан Богданов,
                                              Издателство "Народна култура", София, 1980 г.


      Добросъвестността на един преводач проличава във второто издание на книгата му. Защото то дава нужната мярка за сравнение. Богдан Богданов е превел своя Теофраст почти наново, а коментарът му е сам по себе си увличащо четиво. Наред с всичко друго при него творбата на древния грък е запазила едно важно качество: и на български тя звучи СМЕШНО. Познаваме чужди академични преводи, които могат да се похвалят с голямата си точност и ерудирано тълкуване на текста, но които са мъртви по отношение на хумора. Остроумието на създадената преди 2300 години книжка българският преводач е пренесъл през вековете непокътнато.

      Удоволствието от познанието - ето с какво ни дарява Теофраст, когато четем неговите характерологични скици. Макар днес да разбираме под думата "характер" повече "личност" (времената се менят), тридесетте образа в книгата ни напомнят - не по своя външен вид, а по душевната си нагласа - наши съвременници. Ласкатели, празнодумци, сплетници, заплеси, черногледци, досадници, скъперници, страхливци, користолюбци - нима няма да ги открием около нас, ако се поогледаме! Само облеклото е друго, фризурата е по днешна мода, непосредствеността е понамаляла през вековете, но жестовете, погледите, усмивките, интонациите в гласа са същите! Сякаш наистина характерът - по думите на Томас Ман - е някаква митична роля, която човек в своето наивно заслепение играе, без да съзнава, че върви по вече дълбоки, отъпкани следи. А нашето достойнство и сигурност в играта сякаш се дължат на факта, че нещо извън времето се изявява чрез нас и става настояще - "това е митично достойнство, на каквото има право и най-жалкият и недостоен характер". Така малката книга на Теофраст ни напомня, че "характерът на човека е негова съдба", че - щем не щем - трябва да играем ролята, която ни отрежда душевното ни устройство и сме длъжни да я изиграем добре. И си спомням стиховете на Карл Сандбърг:

                                                    Това лице,
                                                    това лице, което носиш,
                                                    не е избирано от теб, нали?
                                                    Вземи го, виж там с него нещо да направиш...

      Колко неочаквано съвременен може да бъде един грък, ученик на Аристотел!






- в-к "Пулс", София, бр. 8, 24 февруари 1981 год.



© Венцеслав Константинов, 1981

| top | home | e-mail |

Created: 03.03.2004
 WEB Design © DarlSoft Workshop