МЕЖДУ МАШИНАТА И ЧОВЕКА

Венцеслав Константинов


                                              Норберт Винер, "Аз бях вундеркинд",
                                              превод от английски Теодора Давидова,
                                              Издателство "Народна младеж", София, 1981 г.


      Преди години в Бон се запознах с млад кибернетик, който работеше в научна група за създаване на универсална машина за превод. Групата беше пред разпускане, защото след многогодишен упорит труд резултатите все бяха незадоволителни: електронният "мозък" не бе в състояние да преведе приемливо дори кратък метеорологически бюлетин, съставен от минимален брой общоприети лексически единици. Машината не можеше да се справи с особеностите на различните граматики, с оформянето на изреченията по законите на човешката реч - на нея определено и липсваше "чувство за език"...

      Към тази проблематика ни насочва сега книгата с ранни спомени на Норберт Винер - истинското й заглавие е "Бившето чудо. Моето детство и младост." (Вече познаваме късната му автобиография "Аз съм математик", издадена през 1969 г. в превод от руски (?!) пак от "Народна младеж".) Още ненавършил дванадесет години, Винер постъпва в колеж, четиринадесетгодишен получава титлата "бакалавър", а преди деветнадесетата си година защитава дисертация. На двадесетгодишна възраст той е вече университетски преподавател. Впрочем ето как авторът определя задачата на книгата си: "Тя проследява времето на моето необичайно и твърде ранно обучение и последвалия го период, през който вроденото непостоянство и импулсивността на характера ми, подсилени от обстоятелствата, ме изтласкаха в началото на кариерата на учен и гражданин на света."

      Но това бляскаво развитие преминава под деспотичната ръка на бащата - неполучилия достатъчно признание филолог Лео Винер. Макар той да не е "безчувствен тиранин" (по думите на сина), в своята педагогика "стига до жестокост", и не ни убягва впечатлението, че в стремежа си към собствен успех бащата е напълно безразличен към емоциите и щастието на детето си. Ръководството му прилича повече на зоологически експеримент с "висока" научна цел. В редица статии и интервюта бащата изтъква, че синът му всъщност е съвсем посредствено момче, достигнало завидно ниво само и единствено благодарение на щастието да бъде негов ученик.

      Разбира се, "детето-чудо" научава от бащата много неща - най-главното: че "науката е призвание и свещенодействие". А също, че човек заплаща за заниманията си с нея голяма цена - "и нека онзи, който няма моралните и физическите сили да издържи да не се захваща с подобни дейности", предупреждава Винер. Цената, която той лично е платил, наистина не е малка: тясно ограничено развитие само в сферата на интелекта и непревъзмогната инфантилност в сферата на изкуството и литературата. Наред с трудовете по математика, медицина, биология, зоология, логика той чете... историите на Шерлок Холмс, "Островът на съкровищата" от Стивънсън, романите на Майн Рид, Жул Верн и Фенимор Купър. Забележителен е изразът: "По-късно, когато трябваше де проявявам по-голямо благоразумие и можех да си наложа по сериозна ''литературна диета'', в репертоара си включих Юго и Дюма." А като преподавател в университета в Мейн той, "скрит в един тъмен ъгъл на библиотеката", изчита от кора до кора всички произведения на Марк Твен и О'Хенри, защото "за съжаление модата на детективските романи още не бе дошла". Впрочем на едно място сам Винер признава: "Винаги съм знаел, че социалното ми развитие куца и че чувствително изостава от интелектуалните ми постижения..."

      И така: под натиска на властния баща (от него го избавя една женитба; посвещението на книгата гласи: "На моята съпруга. Под нейното внимателно ръководство за първи път познах свободата.") лишеният от истинско човешко общуване и връзка със себеподобните "вундеркинд" избира за обект на бъдещите си теоретически занимания именно изучаването на пътищата за комуникация и техните средства. Ето как след две десетилетия той ще напише прочутата си книга "Кибернетика или управление и свръзка в животното и машината" (1948) и ще стане основател на една нова математическа наука, която се стреми да обхване явленията в живота като система от отношения. И тук си спомняме думите на "човека на техниката" от романа на Макс Фриш "Хомо Фабер": "Най-главното обаче е, че машината не преживява нищо, тя не познава нито страха, нито надеждата, които да й попречат..."

      Някога "бащата на кибернетиката" предупреди, че машината може само да имитира човека, но не и да го замени напълно. Защото тя притежава "интелигентност", но и липсва емоционален и художествен опит, без които ТВОРЧЕСТВОТО е немислимо. А преводът очевидно е творческа дейност - нещо, което в бонската научна група не бяха взели предвид.






- в-к "Пулс", София, бр. 40, 6 октомври 1981 год.



© Венцеслав Константинов, 1981

| top | home | e-mail |

Created: 06.04.2004
 WEB Design © DarlSoft Workshop