МЕЧТАЯ ТЪЙ НЕЖНО ЗА ТЕБ

Немска любовна лирика от XII до XX век

в превод на Венцеслав Константинов


Съдържание


Ich träume so leise von dir

Deutsche Liebeslyrik von den Anfängen bis zur Gegenwart

Bulgarische Nachdichtungen von Wenzeslav Konstantinov




   
Хартман фон Ауе
Hartmann von Aue
(ок.1168-ок.1210) - Германия  ¤


Някой тъй ме поздравява

Някой тъй ме поздравява
    (поздравът ме натъжава):
"Хартман, хайде да вървим,
    знатни дами да следим!"
Оставете ме на мира,
    но идете, кой ви спира!
    Не очаквам аз награда -
    само болка и досада.

В глупостта си, в скръб голяма,
    заприказвах знатна дама:
"Ах, госпожо, сън не зная,
    вашата любов желая!"
Тя погледна ме с насмешка.
    Не повтарям тази грешка
    и задявам се с жените,
    дето чуват ми молбите.

Дамите ми вдъхват страх:
    както с мен са, тъй съм с тях.
Времето да отшуми,
    диря простички моми.
Вред са те, а ме ласкае
    тази, дето ме желае
    и жарта си с мен споделя:
    Що високо да се целя?

ок. 1180


Прощален поздрав

Прощален поздрав, родственици и другари.
Напускам ви, на всички мир желая!
Въпросът ви не бива да ме изпревари,
защо поемам - сам ще ви призная:
Любов държа ме в плен, но днес ще я прославя
и аз ще я запазя, като с порив смел
достигна крайната, едничка свята цел.
Не мога клетвата за вярност да забравя!

Мнозина хвалят се с успехи в любовта.
Словата чувам, где са им делата?
С отрада виждам как сега се моли тя
да служат ѝ по моя път в душата.
Любов, това е да оставиш свойта мила.
В земите свети днес тя праща ме с достойнство.
И Саладин*, да беше жив, с безчетно войнство,
от франките да ме откъсне няма сила.

А вие, минезингери, ще се сломите,
в заблуда, в скръб сърцето ви ще стене.
Аз пея с истинска любов в гърдите,
че цял съм в любовта, а тя е в мене.
Каквото аз жадувам, с жар то мене мами.
А вашата заблуда ви разочарова:
не ви желае тя, към вас е все сурова.
Защо не споделите, клети, любовта ми?

ок. 1193

* Салах ад Дин (Саладин) - (1137-1193) султан на Египет и на Сирия, велик
пълководец, унищожил армията на франките и превзел Йерусалим (1187);
воювал срещу Третия кръстоносен поход (1189-1192), в който участвал
германският император Фридрих Барбароса с Хартман фон Ауе - Б. пр.



 
Волфрам фон Ешенбах
Wolfram von Eschenbach
(ок.1170-ок.1220) - Германия  ¤


Из "Парцифал"

Владетелят ми, брат в полето,
намери дама на сърцето,
изящна, със снага омайна.
Коя бе тя, остава в тайна.
На нея предан, тръгна той
честта ѝ да опазва в бой.
От мощната му длан разбит,
в прахта лежеше всеки щит.
Красивият и храбър мъж
воюваше на шир и длъж.
Покри ли се с достойна слава
във всяка рицарска държава,
не ще узнаем в този миг.
Бе "Amor!"* бойният му вик.
Но този вик не бе смирен
за рицар, в битки закален!
И ето, кралят тръгна сам
(бе свитата му в смут голям)
да се пребори със смъртта:
повела бе го любовта,
наслади тайни го плениха.
Но на турнира го раниха,
отровно копие го спря
(той повече не оздравя),
че ударът не бе в гърдите,
а го прониза в слабините.

ок. 1200/1210

* "Любов!" (лат.) - Б. пр.


Изгря зората

I.

Изгря зората на пазача с песента
и сепна дамата, която тайно
нощес лежа в прегръдките на мъж любим.

И в ясните очи посърна радостта.

Горчиви сълзи рукнаха безкрайно
и жално рече тя: "О, ден неотвратим!

Ти радваш всяка твар - защо ли не и мен?
Жадува всеки да те зърне, а от теб боя се аз:
не може милият ми да остане в този час,

че твоите лъчи прогонват го сломен."

II.

Денят напираше в прозорците без жал.
Тя трескаво заключи си вратите.
Но знаеше, че няма полза от това.

Любимата обзе любимия с печал.

Очите ѝ намокриха страните
на двамата. Устата ѝ смълви едва:

"Ах, две сърца сме ние, но в едничка плът,
неразлъчима е предаността, която ни събра.
Омаяна съм от любов, пламтя като заря.

Когато в мен проникваш, в теб съм всеки път."

III.

Мъжът помръкнал се сбогува с нова жар.
Телата им блестяха в полумрака
и сляха се, когато изсветля денят.

Разплакани очи - целувка с женски чар!

Така дариха си частица всяка:
ръцете и нозете голи, устни, гръд.

Та кой художник нарисувал би страстта,
с която обладаха се докрай - не би му стигнал дъх.
Гнетеше ги на грижата убийствения лъх,

но злобата отвред сразиха с любовта.

ок. 1217


Потайна любов

Потайна любов възхваляваш,
но в ранния здрач възроптаваш:
печал иде вместо наслада.
Очакваш най-сладка награда,
сплели телата,
но скоро настъпва разлъка
и двама посървате в мъка:
пуква зората,
ах, нощни пазачо, възпри песента си,
звукът ѝ ранява сърцата.

Но който желание има
да легне с прекрасна любима,
без страх от безброй съгледвачи
и заран спокойно да крачи
вън от вратата,
той може деня да дочака,
а не да спасява в сумрака
с горест душата.
Такава любов ще намери при нежна
законна съпруга в кревата.

ок. 1217


Разцъфват цветята

Разцъфват цветята, напъпват листата,
и в майския въздух пак екват полята от старите песни:
аз нося все нови напеви в душата,
дори и в сланата, госпожо, без твоите дари чудесни.
Че скоро и горските звуци отслабват,
комай от средата на лятото вече слуха ни не радват.

Цветята сияят от багри прекрасни,
навсякъде ярко блестят, озарени от росните капки:
през целия май с гласовете си ясни
приспиват децата си дивните птички с мелодии сладки.
Там славеят бдеше сред нощите сини:
днес бодър съм аз, песента ми ехти в планини и долѝни.

Но моята песен сега се нуждае
и ти да я чуеш, омайна госпожо: раздай милостта си.
Награда прилична от теб тя желае,
тогаз ще ти служа, ще служа с безкрайна любов до смъртта си.
Дари ми утеха с усмивка ефирна,
та с песните да се избавя от тежката мъка безспирна.

Красива госпожо, сърцето ми бедно
се пита дали милостта ти с възторг ще заслужи правдиво,
та моята скръб да изчезне безследно
и дългото тъжно очакване с чест да приключи щастливо?
Тъй мили са твоите погледи сладки,
че само за тебе са моите песни, и дълги и кратки.

Достойна госпожо, словата добри,
но също гневът ти чаровен ме радват без мяра, уви.
Душата ми искаш ли да заискри?
Знай, дума едничка на отклик веднага ще ме оздрави,
тъгата с ликуване днес замени,
та бодро духът ми да пее до края на земните дни.

ок. 1217


 
Валтер фон дер Фогелвайде
Walther von der Vogelweide
(ок.1170-ок.1230) - Австрия  ¤


Под липата

Там, под липата
сред полето,
където сбра ни любовта,
покрай гората,
при дерето
ще видиш смачкани цветя.
В долината с кръшен глас,
тандарадай,
славей пееше над нас.

Бързах за среща,
да сме двама,
че чакаше ме моят драг.
Той ме посрещна
като дама,
щастлива бях до сълзи чак.
Сто целувки ми дари,
тандарадай,
ей, устата ми гори!

В миг ме направи
най-блажена
в постеля пъстра от цветя.
С радост ще слави
откровена,
дошлият тука заранта,
зърнал розите в прехлас,
тандарадай,
дето съм лежала аз.

Ако говори,
боже чуден,
от срам ще вляза в гроба, ой!
С мене що стори
моят възлюбен,
ще знаем само аз и той.
Малка птичка в оня лес,
тандарадай,
пази тайната ни днес.

1205


Какво е любов

Ах, кой ще ми каже какво е любов?
Май нещичко зная, но още да чуя желая.
За отговор има ли някой готов:
защо причинява тя толкова мъка накрая?
Любов ли е, трябва добро да създава;
изпълва ли с болка душата, не е любовта достоверна.
Дори няма име за нея, та всеки да я назовава.

Сега ако вярно ми смисля умът
какво е любов, отвърнете ми с "да" за отплата:
Любов значи двойка сърца да пламтят,
поравно делят ли я, има любов на земята.
Разцъфне ли някъде несподелена,
за клетото, слабо, самотно сърце става тя прекомерна.
Горко ми, прекрасна, дали ще ме срещнеш с любов озарена!

ок. 1205


Мига благославям

Мига благославям, когато с очи я открих,
живота ми, тялото тя начаса подчини,
тъй своите мисли и чувства докрай ѝ дарих,
защото получих в отплата безброй добрини.
Не мога в сърцето си да се откъсна от нея,
това тя извърши с безкрайно добра красота
и своята алена, вечно засмяна уста.

Все нея, прекрасната дама, съзирам в ума си,
замайват ме невинността, любовта, добротата,
дано са щастливи за двама ни дните ни къси,
за най-благородната милост копнее душата.
За дивната радост, от нея дарена, ще пея,
това тя извърши с безкрайно добра красота
и своята алена, вечно засмяна уста.

ок. 1210


 
Найдхарт фон Ройентал
Neidhart von Reuenthal
(ок.1180-ок.1246) - Германия  ¤


Лято, твоите разкошни дни

Лято, твоите разкошни дни защо ги няма:
тази люта зима носи болка и тъга.
Нямам и утеха от прекрасната си дама:
как ще минат тези дълги месеци сега,
щом от студ повехнаха в полето всичките цветя?
Птиците в гората са замлъкнали съвсем, забравили са песента.

ок. 1210


Майка и дъщеря

"Най-после снеговете се стопяват,
      нощта е къса, дните дълги стават.
Настъпва вече пролетта,
      на всички носи радостта -
      ехти на птиците щастливи песента.

Светът е чиста радост за очите -
      съзираш дивни рози из лъките,
расте цветец подир цветец.
      Как свежо лъхаше ветрец,
      когато моят мил оплете ми венец.

Гората сивотата си прогони,
      седял е вече Май по всички клони -
от тях шуми зелен листак.
      Побързай, дружке с поглед благ -
      ти знаеш, имам среща с моя рицар драг."

Но майката дочу това и рече:
      "Разбрах! Без полза ще отричаш вече.
Разпътна си и ще мълчиш!
      Днес трябва да се забрадиш.
      При дружки идеш ли, без рокля ще вървиш!"

"Но, майко, вечно слушам твойта воля.
      Защо пък и за дрехи да те моля?
В тях няма твой конец дори.
      Не вдигай шум, а се смири!
      Къде е ключът? Раклата ми отвори!"

Заключена бе дрехата в сандъка.
      С едно дърво разби го тя без мъка.
А майката се съкруши -
      детето скрина ѝ строши.
      Езикът ѝ скова се, гняв я задуши.

Извади роклята с кенари тънки,
      надиплена на чудни ситни гънки.
Коланчето ѝ тясно бе с везма.
      И виж - на Ройентал сама
      подхвърли топката си кипрата мома.

ок. 1210


 
Йоханес Хадлауб
Johannes Hadlaub
(ок.1280-ок.1340) - Швейцария  ¤


Красивата песен

Красива песен щом обичаш,
      сърцето е с красиво чувство.
      А песента, красиво дело,
възниква от красиви мисли:
      Любов красива и изкуство -
      от тях духът пораства смело.

Светът какво е без жена прекрасна?
      От нея иде толкоз сладост,
струи поезия и младост,
      звучи тя в песен сладкогласна:
      сърцето пълни с дивна радост.

ок. 1300


Чиста любов

Прегърнах я неволно с обич сляпа,
      тя трепна и ухапа
      ръката ми.
Но горест в мен това не породи,
      по-скоро услади
      душата ми.

Ухапването беше тъй приятно,
че болка не изпитах, страдах само
      за нежното ѝ рамо,
      невероятно.

ок. 1300


Целува тя дете

Видях я как прегръщаше дете -
      това душата ми погали.
Притискаше го, милваше го тя
      и любовта ми се разпали.
Държеше личицето белоснежно,
докосваше го с устни и страни.
      О, как целуваше го нежно!

А то искреше, сякаш че бях аз -
      прегръщаше я доверчиво
и като че топеше се от страст.
      То беше толкова щастливо!
При гледката в мен завист забушува
уви, защо не бях това дете,
      та тъй и мене да целува!

Но в миг от нея то се отдели
      и аз го взех нетърпеливо.
Потръпвах - милвала го беше тя,
      сега притисках го щастливо.
Държах го, както тя го бе държала.
Целувах го по същите места.
      Усещах сладостна премала!

"Едва ли ти по нея страдаш тъй -
      говорят ми със присмех злъчен, -
изглеждаш здрав, а не болнав и блед,
      съсухрен, от любов измъчен."
Не виждат, че от горест се раздирам.
Една надежда само ме крепи,
      напусне ли ме тя - умирам!

ок. 1300


 
Ханс Закс
Hans Sachs
(1494-1576) - Германия  ¤


Какво прави брака щастлив

      Граф някой крал Алфонс запита
Кога е любовта честита?
      "Мъжът когато оглушее,
А пък жената - ослепее."
      Отвърна графът разсъдлив:
"Защо бедата страховита
Да прави брака ни щастлив?"

      И рече кралят: "Щом ушите
Не чуват вече ругатните,
      Мъжът прогонва от слуха си
Словата злобни на жена си
      На масата или в кревата.
Така, избавен от кавгите,
Живее в мир, с душа благата.

      Подобно случва се с жената:
Щом не съзира светлината,
      Не може да следи съпруга
Дали не кръшка тайно с друга,
      Тъй ревността ѝ се стопява,
Във всичко вярва слепешката
И бракът се успокоява."

1547


 
Андреас Грифиус
Andreas Gryphius
(1616-1664) - Германия  ¤


На Ойгение

Така се чувствам сам, живея в самота,
Макар и да не съм захвърлен сред пустини,
Сред тигри, хищна гмеж, бърлоги на гадини.
Така се чувствам сам, задавен от скръбта;

Дори и сред народ, ликуващ с волността
На нови мирни дни и небосводи сини,
Все тъй се чувствам сам. А нявга сред жасмини
Целувахме се с жар. Но днес далеч е тя.

Така се чувствам сам, самотен, слят с тъгата,
Понеже мойто Аз е тъй далеч от мен,
Без нея нищо тук не гали ми душата.

Но скъпият ѝ лик с любов ме изненадва.
Самотен ли? Ликът пред мен е всеки ден?
Какво ли би било, щом още с лик ме радва!

1663


 
Албрехт фон Халер
Albrecht von Haller
(1708-1777) - Швейцария  ¤


Из "Траурна ода за смъртта на любимата Мариане"

Как за смъртта сърцето да говори?
О, Мариане! Как да пея днес,
Когато вопъл с думата се бори,
А смисълът побягва с вик злочест?
Насладата, която с теб получих,
Сега уголемява ми скръбта;
Раненото сърце докрай отключих
И чувствам по-изгарящо смъртта.

Ах, любовта ми беше твърде жарка,
Но ти я заслужаваше без спор,
Ликът ти мил изпълва ме без мярка,
Как да мълча за теб с помътен взор!
И в знак, че любовта добри ни прави,
За ново щастие намирам тих завет:
След себе си ти нещо ми остави -
На верността ни нежния портрет!

1736


 
Фридрих Готлиб Клопщок
Friedrich Gottlieb Klopstock
(1724-1803) - Германия  ¤


Гердан от рози

Открих я в пролетните сенки;
С гердан от рози я обкичих;
Тя нищо не усети, спеше.

Погледнах я; животът ми
С тоз поглед в нейния се влюби:
Почувствах го, не го съзнах.

Все пак зашепнах ѝ без глас,
Герданът ми от рози шумна:
И тя пробуди се от сън.

Погледна ме; животът ѝ
С тоз поглед в моя се залюби,
И в миг край нас настъпи рай.

1753


Лятна нощ

Когато блясъкът на месеца се стича
    Над горите, а ухания се смесват
        С мирисите от липите
            И лъхат в нощната прохлада;

Тогава като сенки ме връхлитат мисли
    За гроба на любимата и виждам само
        В гората здрача, не долавям
            Аромата на цъфтежа.

А някога, о, мъртви, сладостта бе обща!
    Как ни обвяваше уханната прохлада,
        Как те красеше месецът,
            О, прелестна природо!

1764


 
Йохан Волфганг Гьоте
Johann Wolfgang Goethe
(1749-1832) - Германия  ¤


На Анете

Античните поети
Наричали са книги
На богове и музи,
Но не и на любими.
Защо ли, ах, Анете,
Щом всичко си за мене -
Любима, бог и муза -
Не дам на тази книга
Прекрасното ти име?

1767


Теменужка

В дола цъфтеше нежен цвят,
Умислен, свит и непознат -
Омайна теменужка,
Овчарка млада с весел вик
И лека стъпка припна в миг
Натам, натам,
Запяла с ясен глас.

"Ах - мисли цветето, - да бях
Най-гиздавото стръкче, ах,
Та милата ми дружка
Да спре и да ме приюти
С любов до своите гърди!
Уви, уви,
Поне за четвърт час!"

Ах, ах! Момичето едвам
Съзря цвета и стъпка там
Горката теменужка.
Тя клюмна, но в захлас подзе:
"Умирам в нейните нозе,
От нея, ах,
От нея гина аз!"

1773


Спасение

Любовта ми измени
И в мене се всели тъгата;
Замаян тръгнах към реката,
Там спрях пред бързите вълни.

Стоях отчаян, вкаменен,
Главата ми в несвяст ехтеше,
Водата властно ме зовеше,
Светът се завърта край мен.

Внезапно чух гласец висок
Зад моя гръб да се раздава,
Тъй мил сред китната дъбрава:
"Ей, ти! Потокът е дълбок!"

Тозчас кръвта ми заигра,
Съзрях момиче с лик приветен
И питам: "Как се казваш?" "Кетхен!"
"О, Кетхен! Ти си тъй добра!

От смърт спаси ме днес и знай:
На теб дължа живота бъден!
Но този дар е тъй оскъден -
В живота радост ти ми дай!"

Признах ѝ своята беда,
Тя нежно взор към мен обърна;
Целунах я, тя ми отвърна
И... в миг забравих за смъртта.

1774


Любовна жажда

Кой ще чуе? На кого да кажа?
А да плача, ще ли ме пожалят?
Устната, която толкоз радост
Вкусваше и даваше в замяна,
Се разцепи и боли ужасно.
Раната кърви, но не защото
Милата ми в пламенна целувка
Сладко зъб е впила, та по-силно
На любимия да се порадва:
Нежната ми устна се разцепи,
Ах, понеже в дни на мраз и хали
Ветрове враждебни ме връхлитат.

Нека сок от скъпо грозде, смесен
С пчелен мед край моето огнище,
В миг ме изцели: но, ах, едва ли,
Ако любовта в сместа не влее
Капка от балсама си чудесен!

1776


Из "Римски елегии"

I

Камъни, о, говорете! Мълвете ми, горди палати!
      Улици, дума кажете! Жив ли си, дух на града?
Да, всичко има дихание между стените свещени.
      О, вечен Рим! Само за мене все още мълчиш.
Ще ми пошепне ли някой на кой прозорец ще зърна
      Нежния поглед, който с жарта си ще ме съживи?
Може би още не зная пътя, по който при нея
      Често ще ходя и своето време ще ѝ даря?
Още разглеждам църкви, палати, руини, колони -
      Тъй разумният странник прилично използва деня.
Скоро обаче ще свърши това! Тогава единствен
      Храмът на бога Амур посветения ще приюти.
Цял един свят си ти, о, Рим! Но любов ако няма,
      Няма светът да е свят, няма и Рим да е Рим.

IX

Есенно пламъкът свети от ведрото селско огнище,
      Пука и блясва, как бързо от съчките лумва възбог!
Но тази вечер ме радва премного; защото преди да
      Стане на въглени снопът и пепел да скрие жарта,
Моето нежно момиче ще дойде. Главнѝте ще пламнат.
      Сгряната бляскава нощ ще е сладостен празник за нас.
Утре, забързана, тя ще остави любовното ложе,
      От пепелта ще разбуди наново пламтящи главни.
Че преди всичко Амур е предал на Лъстивката дарба
      Радост да буди, която не чезне сред пепел и прах.

1788-1790


На изгряващия месец

Бързаш ли да ме оставиш?
А тъй близко бе за миг!
Посред облаци се бавиш,
Где е милият светлик?

Виждаш, сълзите потичат:
Блясваш с лъч като звезда!
Казваш ми, че ме обичат,
Но далеч е още Тя.

Хайде, прекоси небето
В орбита от чистота!
Нищо че боли сърцето,
Преблажена е нощта.

1828


 
Фридрих Шилер
Friedrich Schiller
(1759-1805) - Германия  ¤


Силата на жената

Силни сте вие с добрата магия на свойто присъствие;
      Всичко постигате с благост, никога нищо със гняв.
Мощ диря аз у мъжа, достойнството той отстоява,
      Ала жената владее - и нека! - единствено с чар.

Вярно, владели са някои с мощ на ума и делата,
      Ала на тях им е липсвал пък този най-царствен венец.
Истински властна е само женската хубост в жената:
      Щом появи се, в появата вече е нейната власт.

1796


Към Музата

Как ли без теб бих живял, не разбирам - но ужас изпитвам,
      Гледайки толкова хиляди как поминуват без теб.

1796


 
Фридрих Хьолдерлин
Friedrich Hölderlin
(1770-1843) - Германия  ¤


На Диотима

Хубав живот! Като нежните пъпки през зимата крееш,
    Сред остарелия свят ти разцъфваш потайно, сама.
С обич стремиш се навън, да се сгрееш на пролетен лъч,
    За да се стоплиш, подиряш сега младостта на света.
Твоето слънце, прекрасното време, е вече залязло,
    Днес в мразовитата нощ урагани се гонят с ненавист.

1797


Сбогуване

Ако безчестно загина, ако душата ми
Не отмъсти на безсрамните, ако надвит
От враговете на гения, вече съм паднал
В страхливия гроб,

Забравѝ ме тогава, о, само от гибел спаси
Моето име и ти, отзивчиво сърце! Нищо друго,
Тогава поруменявай и ти, която
Бе мила към мене, но не и по-рано.

Ала не го ли предчувствам? Трижди проклет ще си,
Ангел-хранител! Далеко от тебе навярно
Всичките демони на Смъртта ще засвирят раздиращо
Върху струните на моето сърце.

О, побелейте тогава, къдрици на смелата
Младост! И по-добре днес, отколкото утре.

... тука, където на този уединен
Кръстопът горестта,
Смъртоносната, ме покоси.

1798


Залязвай, прелестно Слънце

Залязвай, прелестно Слънце, тъй малко светът
    Те почиташе, тебе, светеца, никой не знаеше,
        Понеже без мъка и тихо
            Възлизаше над угнетените.

За мене залязваш и се възраждаш приятелски, о, светлина!
    Добре разпознават очите ми тебе, прекрасната!
        Понеже и аз се научих божествено кротко да тача,
            Че Диотима душата ми в миг изцели.

Вестителко на небесата! как в тебе се вслушвах!
    За теб, Диотима! Любов! как от тебе
        Към златния ден, блестящи и предани,
            Вдигнах аз тези очи. И ето, по-живо

Заплискаха извори, а цветовете на тази
    Тъмна земя с любов ме облъхнаха,
        И с мила усмивка над сребърни облаци
            За благослов се надвеси над мене ефирът.

1800


 
Новалис
Novalis
(1772-1801) - Германия  ¤


Валс

Въртете се буйно в кръга на живота,
      Не спирайте, пейте, играйте с охота,
Сърцата да тупкат, галете момите,
      Че бързо летят младостта и шегите.

Раздори и ревност далеч оставете,
      С мъчителни мисли мига не сквернете,
Обичайте с вяра, с мечта несломима,
      Тъй всеки от вас ще намери любима.

1794


Последна любов

Последен приятелски поглед към края на дългото странстване,
      Преди да затвори гората беззвучната порта зад мен.
Закичвам признателно знака на вярната спътница Обич,
      С душевна наслада разтварям пред нея сърцето си днес.
Единствено тя през живота ме водеше с умни съвети
      И нейна е само заслугата, ако постъпвах с добро,
Щом нежни сърца безутешно след скитника ронеха сълзи
      Или пък надежди посърваха с мене у мъдри мъже.
Но още когато детето почувства напиращи сили
      И в своята седма година навлезе честитият син,
С най-трепетна длан любовта до момчешката гръд се докосна -
      Тъй женската прелест безмер разкрасява му ранните дни.
Как майката своя любимец от дрямка разбужда с целувка,
      Как зърва я той преди всички и тя му разкрива за миг:
Навред любовта ще е с тебе - и ето, света опознавах,
      Чрез нея намерих и себе си, как да обичам разбрах.
Превърна се в нещо значимо, което игра бе дотука,
      Не ме изоставяше тя и когато съмнения, смут
Нерядко коварно опитваха да ме откъснат от нея.
      Най-сетне настъпи на моята вътрешна цялост денят,
Когато съдбата с любима жена ме дари и - навеки
      Свободен - в безкрайното щастие вдъхна ми вяра без страх.

1798


Из "Духовни песни"

VII

­ХИМН

Малцина познават
Тайнството на любовта,
Незаситеност сещат
И нескончаема жажда.
Небесният смисъл
На вечната Тайна вечеря остава
За сетивата ни тленни загадка;
Но който вече е всмукал
От пламенни, любещи устни
Дъха на живота,
Комуто свещеният огън
Стопил е сърцето в трептящи вълни,
Комуто очите веднъж са разкрити
И той е измерил глъбта непристъпна
На Небесата,
Той ще се храни от тялото
И ще поема кръвта
Навеки.
Та кой е разгатнал високия смисъл
На тленното тяло?
Кой може да каже,
Че проумява кръвта?
Всичко е тяло,
ЕДИНСТВЕНО тяло,
В небесната кръв
Плава блажената двойка. -
      О! Как морето световно
Вече е поруменяло,
В ухаеща плът
Набъбва скалата!
Никога няма да спре тази сладка вечеря,
Любовта няма никога да се засити.
Несъкровено, несъщностно
Тя може да има любимия.
От все по-изнежени устни
Преобразена става насладата
По-съкровена, по-близка.
По-жарко блаженство
Разтърсва душата.
По-жадно, по-алчно
Става сърцето:
Така и пребъдва насладата на любовта
От вечност към вечност.
Щом разсъдливите
Вече веднъж са опитали,
Всичко оставят
И сядат при нас
Край трапезата на въжделението,
Никога празна не ще я намерят.
Ще опознаят безкрайната
Щедрост на любовта,
И ще възхвалят храната
От тяло и кръв.

1799


Из "Песен на мъртвите"

Вечно ще цъфти копнежа
Към любимия, стремежа
На душите си в кипежа
Да се слеете докрай,
Жаждата да утолите,
С ласки да се изтощите,
Двама пир да си дарите,
Двама само в своя рай.

1800


 
Клеменс Брентано
Clemens Brentano
(1778-1842) - Германия  ¤


Когато слънцето се скри

Когато слънцето се скри,
Потънах в непрогледен мрак,
Ей в злато залезът искри,
Ала нощта е с тъжен знак.

Откакто любовта се скри,
Осиротях като дете,
Възторг в очите не искри,
Печални и без зрак са те.

О, мракът в мен ще премълчи
И болката, и радостта;
Но звездно-лунните лъчи
Ще кажат всичко на света.

Устата ми ще премълчи
В сърцето как пламти жарта,
Сълзите ми като лъчи
Ще озаряват любовта.

1801


Вечерна серенада

Чуй, пак флейтата ридае,
Хладният поток ехти!
Златен звук ще ни омае,
Тихо, тихо, не шепти!

Мила дума, ласка нежна,
Ах, сърцето не мълчи!
Сред нощта, в тъма безбрежна,
Звуците са рой лъчи!

1802


Чуй потока под звездите

Чуй потока под звездите
Чуй щуреца как цвърчи!
Тихо, тихо, най-честит е,
Който в сън склопи очи.
Който в облаци се рее
И живее сред мечти,
Месецът комуто пее
И насън в захлас лети,
Който пъстра китка свива
От звезди като цветя:
Спи, сънувай, тъй щастлива
Ще те будя заранта.

1811


Ти

Мъртвило бе Земята,
Самотни - мойте дни,
Зарееха в тъмата
Очите ти едни.

Подаваш ми да пия,
Но с поглед раздвоен,
Ако извърнеш шия,
Знай, свършено е с мен.

Сред пролетна омая
Земята спи в мечти,
Да си до мен желая
Едничка, мила, Ти!

1817


 
Аделберт фон Шамисо
Adelbert von Chamisso
(1781-1838) - Германия  ¤


Сватбена песен

Навсякъде цъфнали рози
    Съзираш в градината ти -
Но по-прелестна и от роза
    Една девойка за тебе цъфти.

Старателно свързах на китка
    Най-красивите нежни цветя -
Ти целуна червените устни
    И после над мен се надсмя.

1829


Откакто в миг го зърнах

Откакто в миг го зърнах,
    Сякаш ослепях;
Където да погледна,
    Все него виждам, ах;
Като сън наяве
    Ликът му ме следи
Струи от тъмнината,
    По-светъл от преди.

Иначе безцветно
    Е всичко покрай мен,
Игрите със сестрите
    Заглъхват ден след ден,
Бих искала да плача
    В стаята си, ах;
Откакто в миг го зърнах,
    Сякаш ослепях.

1830


 
Лудвиг Уланд
Ludwig Uhland
(1787-1862) - Германия  ¤


Сбогом

Ах, сбогом, сбогом, моя мила!
Час иде за разлъка.
Целувка дай ми ти за сила!
Да стихне мойта мъка.

Един цветец ми откъсни
от твоята градина!
Че няма плод да румени
в далечната чужбина.

1807


Завръщане

О, мостче, не потрепвай в този ден!
Скали, не се надвесвайте над мен!
Небе не рухвай, искам свят да зърна,
Преди любимата си да прегърна!

1811


Вечерни облаци

Сред вечерните простори
Зървам облаци в жарава,
Ярка светлина огрява
Тях, неясните в тъмата.
И сърцето ми говори:
Мигом да се слеем ние,
Нека слънцето изтрие
Мрачините ми в душата.

1834


 
Хайнрих Хайне
Heinrich Heine
(1797-1856) - Германия  ¤


През прелестния месец май

През прелестния месец май
Потъва в цвят полето,
И ето, любовта
Разцъфна ми в сърцето.

През прелестния месец май,
Ах, всички птички пеят,
Тогава ѝ признах
Копнежа си по нея.

1822


На север смърч самотен

На север смърч самотен
Заспива в бледия зрак.
На голия хълм се белее,
Покриват го лед и сняг.

Сънува прекрасна палма
На изток, в далечна страна,
Как тиха, самотна тъгува
В пламтящата тишина.

1822


Лорелай

Не зная какво означава,
Но мъчи ме смътна тъга;
Легенда прастара не дава
Покой на ума ми сега.

В прохлада денят си отива,
А Рейн в полумрака мълчи;
Планинският връх се облива
В сетните ярки лъчи.

Там чудно красиво момиче
Върху канарата седи,
Ликът ѝ е в злато обкичен
И златни коси тя реди.

Разресва ги с гребена златен
И песен запява в нощта;
Звукът ѝ е сладък и властен,
Най-дивният на света.

Лодкаря, замаян от грижа,
Изпълва тя с дива печал;
Скалите подводни не вижда,
А гледа върха онемял.

И вярвам, вълните поглъщат
Каика с лодкаря накрай;
Това с песента си могъща
Е сторила Лорелай.

1823


Накрая на хоризонта

Накрая на хоризонта
Изниква в мъглив полумрак
Градът с високите кули,
Загърнати в късния зрак.

Влажният вятър набръчква
Посивелия речен лик;
Тъжно с веслата поскърцва
Лодкарят в моя каик.

Но слънцето мигом просветва,
Надига се в сетна заря,
Показва ми свидното място,
Където любовта ми умря.

1823


Годините бързо минават

Годините бързо минават,
Род иде и в гроба прехожда,
Ала любовта ми не стихва,
Сърцето ми тя пробожда.

Ах, само веднъж да те зърна,
И на колèне пред тебе сам,
Умирайки, да ти кажа:
"Обичам Ви, мадам!"

1823


Те двамата влюбени бяха

Те двамата влюбени бяха,
Но никой не си го призна;
Враждебно се гледаха с обич,
И чезнеха в горчивина.

Така се разминаха, само
Се срещаха в сън призори.
Но бяха безжизнени вече -
Не го осъзнаха дори.

1823


Ах, ти си като цвете

Ах, ти си като цвете,
Тъй чиста, нежна, жива;
Поглеждам те и скръбно
Сърцето ми се свива.

С молитва бих докоснал
Главицата лъчиста,
Бог нека те запази
Тъй жива, нежна, чиста.

1823


Нека снежна буря вие

Нека снежна буря вие,
Нека зла градушка бие
По прозореца ми в здрача;
Няма аз да се оплача -
Че понесъл съм в гръдта
Образ мил от пролетта.

1823


Който люби първи път

Който люби първи път,
Но нещастно, пак е бог;
А повторно, който люби,
И нещастно, е глупец.

Аз глупецът, пак съм влюбен
Безнадеждно, безответно!
Слънце и звезди се смеят,
С тях се смея - и умирам.

1823


Вярно ли е, че ме мразиш

Вярно ли е, че ме мразиш,
Вярно ли е, че си друга?
Пред света ще се оплача,
Че ме пъдиш без заслуга.

О, неблагодарни устни,
Как говорите хапливи
За мъжа, целувал с обич
Вас блажено в дни щастливи?

1823


Смъртта, това е хладна нощ

Смъртта, това е хладна нощ,
Животът е задушен ден.
Стъмява се, жадувам сън,
Денят остави ме без мощ.

Над моето легло навън,
В клонака пее славей млад;
Той пее страстно за любов,
Дочувам го дори насън.

1823


"Где е нежната любима

"Где е нежната любима,
Някога от теб възпяна,
С чудни пламъци когато
Бе душата ти огряна?"

Пламъците прегоряха,
Студ и мрак царят в гръдта ми;
Тази книжка днес е урна
С пепелта на любовта ми.

1823


 
Николаус Ленау
Nikolaus Lenau
(1802-1850) - Австрия  ¤


Из "Песни на тръстиките"

4

Залезът гори,
Облаци чернеят,
Сякаш сред искри
Ветрове лудеят!

Мълнии отвред
Гонят се в небето;
Образът им блед
Странства из полето.

В мен се възкреси
Гледка величава:
Твоите коси
Бурята развява!

1831


Празник на любовта

По стъпала от звънки песни
Пак чучулигата лети;
Сред цвят и мириси чудесни
В гората весел хор ехти.

Навред олтари се разкриват
Пред тайнството на пролетта
И хиляди сърца забиват
За празника на любовта.

И сякаш свещи в катедрала
Припламват рози на възбог;
Навлезли в жертвената зала,
Душите тръпнат от възторг.

1832


На едно красиво момиче

Като розата в косата
Скоро ще повехнеш ти:
О, красавице, душата
Гледай да не прецъфти!

Знай, прогони ли те есен
От божествения рай
На цъфтежа ти чудесен,
Ще настъпи твоят край;

В лиха горест ще униваш,
Ще изгубиш дързостта
С рози алени да скриваш
На лицето бледостта.

О, душата ти тогава,
Ако я опазиш в мраз,
Като цвете ще огрява
Мрака в сетния ти час.

1836


 
Едуард Мьорике
Eduard Mörike
(1804-1875) - Германия  ¤


Сбогом

"Сбогом!" - Чувстваш ли за миг
Тази дума как ранява?
Казваш я с уверен лик,
Сякаш туй те забавлява.

"Сбогом!" - Смазан от печал,
Сам изрекох под небето.
Стенех в непосилна жал,
Тъй погубих си сърцето.

1834


Песен на ловеца

Бързи стъпки птица по снега реди,
Виждам върху хълма нежните следи:
Дваж по-нежно пише милата ми днес,
Писъмце ми праща в девствения лес.

Вдига се бекас над стръмната скала,
Няма да го спре куршум или стрела:
По-високо, устремно като на лов,
Литват мислите на вярната любов.

1837


Незаконна стока

"Мастило! Мастило! Най-хубаво черно мастило продавам!"
      Звънливо подвикваше в тихата улица живо момченце.
Пламтящият поглед със смях ме уцели до моя прозорец,
      Преди да усетя, хлапето безшумно се шмугна при мене.
Не съм те повикал! - "Но само опитайте моята стока!"
      Изви се и пъргаво сне от плещите си малка бъчонка.
Неволно за миг пораздраната дрешка почти се отметна
      От рамото, и ослепително там се подаде крило.
Я гледай ти, синко, изглежда търгуваш и с птичи пера?
      Амур, преоблечен хитрец! На секундата ще те оскубя!
А той се усмихна, разкрит, и допира до устните пръст:
      "По-тихо! Не са обмитени - не ми нарушавай кроежа!
Мастилница дай, ще ти сипя безплатно, бъди ми приятел!"
      И речено-сторено, после изчезна без звук през вратата. -
Все пак ме измами: сега ще напиша май нещо полезно,
      Навярно любовно писмо ще излезе, или еротична поема.

1837


Лесна плячка

Ако поетът в душата си чувства пленителна песен,
      Ден не отдъхва, догдето в поема не я сътвори.
Вчера, красавице, бегло те зърнах на твоя прозорец,
      И закопнях: ала днес вече в мойте прегръдки лежиш!

1838


Нощем пред писалището

Примула, астра и люляк, от тихата свещ озарени,
      Как отчуждени от вазата гледате с призрачен вид!
Слънце зареше, стъкми ви любимата, бяхте приветни:
      Ето че нощ е край вас и любимата няма я тук.

1838


На една духовна жена

Комуто в сърцето, усещащо чисто, прелестни музи
      Са вдъхнали грация и са му дали обайващо слово -
На него му вярваме; ала на тези тъй ласкави устни
      Май всичко повярвах, преди да съм чул и думица даже.

1843


 
Детлев фон Лилиенкрон
Detlev von Liliencron
(1844-1909) - Германия  ¤


Копнеж

Вървя по пътя, който всеки ден
Минавам сам, от мисли угнетен.
Край мен безлюдното поле мълчи
И само вятър в храстите фучи.

Простира се навред безбрежна степ -
Сърцето ми жадува само теб.
И дойдеш ли с протегнати ръце,
Ще ти се поклоня: обичам те.

При твой едничък поглед приветлив
Ще знам, че жребият ми е щастлив.
Но срещнеш ли ме с каменно лице,
Момиче, ще река: обичам те.

А поздравиш ли ме със слънчев смях,
Ще се разпръсне моят нощен страх,
Ще сграбча с трепет свидното сърце
И тихо ще шептя: обичам те.

1889


Щастлив съм пак

Когато в моите прегръдки спиш,
Дъха ти слушам в сладката почивка;
Насън щом името ми промълвиш
И устните ти затрептят в усмивка -
Щастлив съм пак.

Когато след горещ, усилен ден
Прогониш с ласка грижата ми тежка;
Щом до гръдта ти легна уморен,
Без мисълта за участта човешка -
Щастлив съм пак.

1892


Смълвени стихове след безсънна нощ

Ах, ти, ах, ти -
Защо ли не обви
Ръце около мен
И не прошепна името ми?
Защо не приюти главата ми
На своето рамо?
Защо не чух словата ти насън
И не узнах какво сънуваш?
Когато се престорих на заспал,
Ти предпазливо се изви над мен
И ме достигна тихата ти, сладостна молитва;
Но ти не пожела да ме събудиш,
Защо не ме събуди,
Защо не чух да ме повикаш
В тази безутешна нощ?
Не се притисна в мене,
Дланите ти не погалиха косите ми.
Исках да те сгуша до гърдите си,
А вместо да намеря устните ти,
Целувах твоите възглавки
В луд копнеж
По теб, по теб.
Час подир час
Летяха сенките,
А мрачините ме разтърсваха
В ужаса на любовта.
Сега стоя до празния прозорец.
Разкъсах ризата си над сърцето,
Да ме охлади росата.
В едва светлеещите небеса
Безстрастно избледнява
Утринна луна.
Долита от реката
Бавно и отмерено плющене на весла.
При всеки удар
Ремъците скърцат и прохлипват в своите колчета.
Самотно, сред заслушаната тишина,
Пропява дрозд
В съседната градина.
Не помръдват в здрача бледосиви и сребристи
Листата на дървета и на храсти;
Единствено една окръглена леха с мушкато
Светлее яркоалена към мен.
И всички най-смирено, сякаш
С наведени очи,
Очакват този ден.

1892


Мартенски ден

Облаци се носят над лъките,
В синкава омара спят горите.

Жерави небето разорават,
С крясъци ятата прилетяват.

Чучулиги хвъркат на рояци,
С трели пролетта ни дава знаци.

Ах, момиче, с твоите кордели
Блян лети из ширните предели.

Блян лети и в облаците пее;
Спреш ли го, в мига ще занемее.

1903


След лов на яребици

Разгорещен и жаден след лова в полята,
Прибирам се задъхан в моя горски хан.
Окачвам пушка и фуражка на стената,
Ведрото търси алчно песът изтерзан.
Застава пред тезгяха младата вдовица,
Нерадостна, без глас, а залезът дими.
Усмихва ми се скришом, метнала къдрица;
И скоро гостите оставят ни сами.

1903


 
Рихард Демел
Richard Dehmel
(1863-1920) - Германия  ¤


Под младата круша

Под младото дръвче стоеше ти.
И първите зелени малки плодове
замаяна докосна с нежни пръсти;
последни цветове окапваха край теб.

Под младото дръвче стоях и аз.
Коравата ми длан и не докосна
малките зелени първи плодове;
последни цветове окапваха край мен.

1896


На кръстопът

Поисках чèлото ти да целуна
и да ти кажа на сбогуване: "Благодаря!"
Ала в очите ти съгледах светлина
като предутринна жарава върху непристъпни върхове;
и трябваше да ѝ се подчиним
безмълвно.

1896


Благопожелание

Желая ти щастие с ярки лъчи.
Донасям ти слънцето в свойте очи.
Сърцето ти чувствам в гърдите си аз:
Желае ти то не суетен прехлас.
То чувства, желае ти: слънчеви дни,
Дори да съзираш навред съсипни.
Желае ти в миг да забравиш гнета,
Тъй сякаш понесла си в скута света.
Желае ти в блянове да запламтиш,
Тъй сякаш Земята сега ще родиш.
Желае ти силата в теб да гори,
Която от зимата пролет твори.
Да светят безспирно в живота суров
Цветята на святата вечна любов!

1896


След дъжда

Виж, небето става синьо;
лястовиците се гонят
като риби между мокрите брези.
А ти ще плачеш?

В душата ти ще се превърнат скоро
голите дървета, всички сини птици
в изображение от злато.
А ти плачеш?

С моите очи
съзирам в твоите
две мънички слънца.
И ти се смееш.

1896


 
Арно Холц
Arno Holz
(1863-1929) - Германия  ¤


Сбъдновение

После светлината угаси
и в тишината
само ударите на сърцето ти ...

Блаженство!

В градината, в зори, изчурулика птичка,
от хиляди треви се стичаше росата,
цялото небе пламтеше в рози.

Любим! Любима!
И пак: целувка след целувка ...

Какво ли още можеше светът да ни предложи!

1898


Дълбока майска нощ

Тъй
сладко ...  дишаше
нощта!
Под
тъмни кестени ... до лунноозарената стена
лежеше
ти
с притворени ... очи ... сред сенките.
Не се ... целувахме.
Мълчанието
казваше ... ни ... всичко.

1898


Трудна раздяла

Ти тръгна си.

Листата ... падат.

И в синкав ... здрач ... потъва долината.

Аз
взирам се ... в ... надигащата се
мъгла.

. . . . . . . . . . . .

А там,
за сетен път,
в далечината
се вее ... твойта ... кърпа.
Привет!! Привет!!
Протягам, копнеещи, ръце.

. . . . . . . . . . . .

Това е.

От
високите, отвесни,
безмълвни, сякаш вкаменени,
сребърни тополи
крещят скорците ... в ... слънчевия залез!

1898


Отзвук

Аз
съм
звезда.

Аз
... сияя ...
Тъжно ... умоляващо,
от сълзи бледо,
към мен ... повдигаш ти ... лицето си.

Твоите
ръце ... ридаят.
"Утеши ме!"

Аз
... сияя ...
Моите лъчи
трептят
в
сърцето ... ти!

1898


 
Рикарда Хух
Ricarda Huch
(1864-1947) - Германия  ¤


Спомен

От много птичи песни
Събудих се и, ах,
Градините на татко
В съня си пак видях;
Там в нощите чудесни
Сред люляци копнях,
Любимия тъй сладко
Очаквах с порив плах.

1891


Участ

Какво е в твоята душа,
Какво е в моите гърди,
Та в жарки мисли се руша:
Кажи, обичаш ли ме ти?
От дом, където бях богата
И в мил уют живях самичка,
Измъкваш ме като луната -
Към теб пристъпям лунатичка.

1891


Копнеж

Да бъда само с тебе,
Приех беди, несгоди,
Оставих дом, другари,
Кристални небосводи.

Към теб се устремявам
Като вълнà към бряг,
Като наесен птица
Към южноземен злак.

Като алпийско цвете,
Бленуващо в нощта
За снежните чукари
В подлунна бистрота.

1891


Както, щом Бог пожелае

Както, щом Бог пожелае, морета, реки по Земята,
Кипнали, рукват обратно, подвластни на воля пресвята,
Тъй, щом и ти пожелаеш, кръвта ми изригва в сърцето,
Руква по твоя повеля, гореща струи към небето.

1891


Край пианото

Не искам да слушам мелодии стари,
Спомени те ми навяват;
Тъжни, красиви, искри от пожари,
Сребристо море, звънтящи поляни,
Отдих и сън върху зъбери вечни,
Над нас небесата остават
Смълчани,
Преливащо щастие, сълзи сърдечни.

Твойте целувки бяха за мен
Сладки, но стават по-сладки сега.
Твоите мисли, надежди, тъга,
Всичко, годините взели ни в плен -
Възторга на всяка пропусната нощ,
Копнежа на неутоления блян,
Младата кръв с божествена мощ,
Живота, от обич пиян -
Облъхва ме с жар,
Облива ме пак,
Тъй както планински върхар
Заискрява от лунната си белота -
С далечния слънчев зрак,
Подсладен от нощта.

1907


Музика

Скръбта мелодиите изцеляват,
Те връщат пак
На радостта изчезващия зрак,
Балсам за болните сърца даряват.

От този свят, където в грижи сиви
Гнетът расте,
В лъчисто царство ни отнасят те
Върху криле на демони щастливи.

Ехти, звучи навред, вълшебна песен!
Че без следа
Лети Земята - кървава звезда,
А любовта ръми с дъжда небесен.

1907


 
Стефан Георге
Stefan George
(1868-1933) - Германия  ¤


Цветя

През мартенските дни посяхме семената
Когато пак сърцата ни димяха в кръв
За мъртвата година с болка непозната
За битката на лед и слънце с дива стръв.

Желаехме да им дадем опора силна
За тях издирихме поток кристалночист ·
Та леко да растат сред светлина обилна
Да руменят под поглед нежен и лъчист ·

С душевна радост ги поливахме грижливо ·
Към облаците гледахме с напрегнат страх
И заедно надявахме се търпеливо
Да избуи листо да тръгне филиз плах.

Набрахме ги на път край лозова градина
Покрай съседски плет от месеца огрян ·
Без дъх от блясъка на нощната пъртина
Държахме ги щастливи в детската си длан.

1897


 
Елзе Ласкер-Шюлер
Else Lasker-Schüler
(1869-1945) - Германия  ¤


Любовни звезди

Очите ти чакат пред моя живот
Като нощи, които жадуват за дни,
А сластният сън е полегнал на тях
Неразгадан.

Странни звезди са вторачили взор към Земята,
Железни на цвят, от копнеж набраздени,
С пламтящи обятия дирят любов
И посягат в прохладата на ветровете.

1902


Краят на света

Светът задавя се от плач,
Като че Бог е вече мъртъв пламък,
Оловна сянка в падащия здрач
Тежи като надгробен камък.

Ела, да излетим от тесните кафези...
Животът свива се в сърцата
Като в ковчези.

Ела, до кръв да се целунем -
Светът потръпва от копнеж,
От който скоро ще загинем.

1903


Моята любовна песен

Като извор потаен
Шепне кръвта ми
Вечно за теб, вечно за мен.

Под тази пияна луна
Моите голи, ламтящи мечти,
Деца-сомнамбули,
Тихо танцуват над мрачни трънаци.

О, твоите устни са слънчеви...
Тази уханна омая на твоите устни..
От сини съцветия в сребърен кръг
Ти се усмихваш... ти, ти.

И лъкатуши извечният ромон
По моята кожа,
Над раменете, нататък...
Цяла съм слух...

Като извор потаен
Шепне кръвта ми.

1905


О, моята болезнена наслада

Мечтата ми е млада жилава върба
И вехне в маранята.
Тъй както дрехи денем парят:
Обгръщат ме полята.

Трябва ли да те примамя с песента на чучулига,
Или пък да те викам като полска птица?
Тюю! Тюю!

Как кипят край двете ми нозе
Сребърните класове - - -
О, моята болезнена наслада
Плаче като мъничко дете.

1910


Мечтая тъй нежно за теб

Винаги сутрин прииждат болезнени багри,
Те ми напомнят душата ти.

О, трябва да мисля за теб,
Но навсякъде цъфват тъй тъжни очи.

А ти разказвах за много велики звезди,
Ала ти гледаше само в земята.

Нощи израстват от моята мисъл,
Не зная къде да вървя.

Мечтая тъй нежно за теб,
Бяла коприна вече забулва очите ми.

Защо ли заради мен
Не остави Земята - кажи?

1913


Раздяла

Винаги съм искала да те обсипя
С купища любовни думи,

Без покой сега издирваш
Загубените чудеса.

Но засвири ли моята малка латерна,
С теб ще празнуваме сватба.

О, твоите сладки очи
Са мои любими цветя.

А сърцето ти - моето царство небесно...
Позволи ми там да надникна.

Ти целият си от блестяща мента
И толкова отдадено вглъбен.

Винаги съм искала да те обсипя
С купища любовни думи,

Защо ли не го сторих?

1913


Тайно нощем

Избрах те
Между всичките звезди.
И съм разбудена - едно слухтящо цвете
Сред жужащия листак.

Устните ни ще приготвят мед,
Лъчистите ни нощи разцъфтяха.

От съкровеното сияние на твоето тяло
Сърцето ми разпалва небесата си -

Всичките ми блянове летят към твоето злато,
Избрах те между всичките звезди.

1913


Отдалече

Сърцето ти е ясно като нощ,
И виждам го да бди
- За мене мислиш - спират всичките звезди.

Като луната златно, твоето тяло
За миг отлита вече
И свети отдалече.

1913


Когато заговориш

Когато заговориш,
Обагреното ми сърце се буди.

Всички птици изпълняват песните си
С твоите устни.

Вечна синева разпръсва твоят глас
По пътя:

Където заразказваш, грейват небеса.

Думите ти са изваяни от песен,
Обзема ме тъга, когато млъкнеш.

Музика обгръща те отвсякъде -
Какви ли сънища сънуваш?

1913


Стар тибетски килим

Душата ти, която моята обича,
В килим тибетски с нея се обрича.

Лъчи в лъчи, встрастени шарки,
Звезди разменят ласки в небесата жарки.

Нозете ни почиват върху скъпоценност,
Хилядобрънкамногочисленанетленност.

Прекрасен син на лама в трон от мускусни цветя,
Как дълго устните ти моите целуват,
Дали страните ни са вплетени в безкрайността?

1917


Когато дойдеш

Ще скътаме деня в потира на нощта,
Тъй като за нощ копнеем.
Златни светила са нашите тела,
Те жадни са да се целуват - да целуват.

Усещаш ли дъха на дремещите рози
Над тъмната морава -
Такава ще е и нощта ни.
Да се целуват жадни са телата ни от злато.

Винаги потъвам в мрака на нощта.
Всички небеса разцъфват от искрящата любов.
Да се целуват жадни са телата ни, да се целуват - да целуват.

1920


 
Кристиан Моргенщерн
Christian Morgenstern
(1871-1914) - Германия  ¤


Къде си

Къде си, сладко цвете на живота ми?
Протягам уморени, лакоми за щастие ръце
към твоята благословена чашка?
Къде си -
та непорочната ти, мека като кадифе главица
да целуна?
Къде си -
та пърхащата пеперуда на душата ми
от прашеца на цвета ти
наново да се позлати?
Жадувам, гладен съм за твоето ухание!
Къде укриваш красотата си?
Коя градина в рая
обгръща твоето великолепие?
Къде си - де си -
сладко цвете на живота ми?

1894


Раздяла

Знаеш ли какво сънувах?
С тебе се разделяхме
за цял живот.
Ръцете ти
ме сграбчиха,
устата ти пламтяха
и трепереха...
Пламтяха и трепереха с пророчество
за една Едничка Нощ,
едничка хаотична нощ...
Някъде...
Някога...
Може би дори
не на нашата Земя...
Може би на някоя звезда,
където в съкровена свобода
невинността все още взима и раздава,
каквото пожелае.

И те притиснах
до себе си по-силно,
и те целунах по-чистосърдечно.
Но накрая
ти отпусна бавно
свидната прегръдка,
косата вдигна си отзад
на стегнат кок.
Загърнах раменете ти
с палтото.
Вратата хлопна.
И долу сред снега
потегли тъничка следа,
девичи стъпки
отминаха
далеч, далеч,
в лунноозарената,
самотна нощ.

1894


Подобно на потънала мелодия
долавям как отминалите дни
около мен звучат.
Горещи от сълзи
са бузите ми,
с тягостни въздишки
шумят гърдите ми,
където ти -
ах, ти!
полагаше отдавна русата си
пламнала главица,
о, любима!

1898


Нощ е
и сърцето ми при тебе идва,
не издържа,
не издържа повече при мене.

Ляга на гърдите ти,
като звезда,
потъва,
при твоето сърце потъва.

Там едва,
там едва покой намира,
лежи на дъното
на своето вечно Ти.

1908


 
Хуго фон Хофманстал
Hugo von Hofmannsthal
(1874-1929) - Австрия  ¤


Безкрайно време

Нямаш ли сили да си припомниш блаженото време?
Над долината стъмена просветваха първи звезди,
Двама потръпвахме в сенките. Ала гигантският бряст
Сякаш насън се люлееше, пръскаше тропащи капки
Долу в тревата: не беше изминал и час от дъжда!
Ала това бе за мене време безкрайно. Понеже
За преживяващия се разтваря мигът: мълчаливо
Зейват безбрежните бездни от блян между поглед и поглед:
В себе си всмуках докрай твоя двайсетгодишен живот.
- Имах го, докато брястът изцеждаше своите капки.

1891


Терцини за тленността

Дъха ѝ още чувствам по страните:
Как стана тъй, че тези близки дни
Изтляха, вече няма ги следите?

Не може никой туй да разгадае,
А страшно е човек да се вини,
Че всичко се изплъзва и не трае,

Че мойто Аз, от нищо невъзпряно,
Избяга от едно дете, така е,
Подобно пес - безмълвно, нежелано.

А също: че съм жив за кой ли път
И моите предци, след век, незвано
Едно са с мене като моя плът -

Тъй сродни като собствената плът.

1894


Двамата

Тя стискаше бокала в крехка длан
- А устните ѝ се топяха в блян -,
Тъй леко, сигурно вървеше тя,
Че даже капчица не се разля.

Тъй лека, с мощ бе неговата длан:
Той яздеше пламтящ жребец умело
И с жест небрежен го застави смело
Да спре треперещ като закован.

Но щом от нейната гореща длан
Пое бокала лек, за миг в тъмата
Той тежък стана за една ръка,

Понеже двама тръпнеха така,
Че всяка длан протегна се без свян -
И тъмно вино плисна на земята.

1895


 
Райнер Мария Рилке
Rainer Maria Rilke
(1875-1926) - Австрия  ¤


Любовна песен

О, как сега душата си да спра,
та твоята да не докосва? Как
над теб да я издигна в небесата?
Бих искал да я скрия в пещера,
затулена сред местност непозната,
за да не тръпне в стихналия мрак,
когато в теб потръпва глъбината.
Но всичко ни раздвижва - теб и мен, -
и като лък, две струни хванал в плен,
извлича пак ЕДИН акорд чудесен.
Кой инструмент разпъва ни така?
И кой ли цигулар ни взе в ръка?
О, сладка песен.

1907


 
Ернст Щадлер
Ernst Stadler
(1883-1914) - Германия  ¤


През тези нощи

През тези нощи зъзне мойта кръв за твойта плът, любима.
О, жаждата ми е като тъмнееща вода, заприщена от шлюзи,
Натрупана сред обедната тишина, сковано дебнеща,
Ламтяща да изригне. Лятна буря,
Която трудно сдържа заредените в засада облаци. Кога ще дойдеш, мълния,
Та бурята да разразиш, тежаща от наслада, мост,
Далеч от язовете да разтвориш тръпнещи бедра?
Желая да те донеса при себе си в леглото като снопче млади детелини
От рохкава земя. Ще бъда градинарят, който
Най-нежно ще те засади в лехата. Облак, който
Ще те полива, въздух, който ще те обкръжава.
В пръстта ти искам да заровя полудялата си жар и,
С копнеж разцъфнал, над плътта ти да възкръсна.

1914


La Querida

Прегръдките ти като буря
Ни люшкат над световни бездни,
Прегръдките ти като див уханен дъжд
Поят кръвта с мечта и лудост.
Но после идва ден. Натегнали от нощ, очите се разтварят,
Сломен от златно разорение и смърт,
През реки от тъмна кръв, подобно отлив, шумно се завръщам,
Чувствам пронизително злочестие,
Долавям ударите на сърцето ти как тупат върху моето сърце
И все пак знам: че си съвсем недостижима и далечна.
Чувствам: че над пламъците на насладата, която разразихме,
Повява скръб,
До вас по-близо! Небеса, които от безмълвното ми
Всекидневно упование изтръгват твоя лик,
Чуждеещ, в него ти се скриваш, в него твойта пламенност,
Напяваща любовни шепотни литания, ще коленичи,
Сърдечна кръв, която капе, разпилени думи,
Поглаждане на парещо чело, събрани пръсти,
Нежно разтопени погледи, които никога не съм познавал -
Безкрайност се простира като тайнствено
Дълбока, тънеща сред здрач земя,
Градини, сраснали се, цъфнали в светлика на деня,
Обграждат твоята душа -
Зная: че ти трябва да преминеш
През стотици мостове, през дълги заградени пътища,
Назад,
Обратно в твоята момичешка земя,
Че трябва да ми подадеш ръка
И цялото безмерно разстояние
Да пребродиш с мен,
Догдето спомени, наслади и страдания те изоставят,
И сред утринно раззеленените бразди
Застанем пред дола на новото начало...
Но ти отвръщаш поглед. Сепваш се и тръпнеш.
Усмихваш се. И твойте устни,
Крила на диви лебеди, се спускат към устата ми,
Като че искат да не се събудят
От пиянство до несвяст.

1914

------
La Querida - Възлюбената (исп.) - Б. пр.


 
Бертолд Фиртел
Berthold Viertel
(1885-1953) - Австрия  ¤


По мелодията на една стара песен

Нещастието ни венча,
То своя благослов ни даде.
Вървяхме, сплетени в една душа,
По път, обстрелван от снаряди.

Ти дрипаво платно разви
Там, дето любовта ни свари.
Под него в мрака криехме глави
От смрад на кръв и на пожари.

Така, побягнали в нощта,
Дарихме си за миг наслада.
Целувката ни плаха сред прахта
За мъката ни бе награда.

1946


Любовта

Аз нямам власт, о, не -
Ала все още мога да те нараня.
Живея в неприятелска страна
И дъвча хляб по милост,
Стаята ми гледа безнадеждно към морето -
Ала все още мога да те нараня.
Принадлежа на два народа,
И двата ги загубих.
Единият е беззащитен, като мене.
Другият ще стане скоро беззащитен, като мене -
Ала все още мога да те нараня.

1946


 
Хуго Бал
Hugo Ball
(1886-1927) - Германия  ¤


О, Мариета-Крипистика!

О, Мариета-Крипистика!
Престолно канапе в сарая на Севиля!
Ти пò си ценна от ликуващата
паплач на тирантите,
чиито лакоми хоботи
имат навика
да душат
по корема ти.

1916


 
Георг Хайм
Georg Heym
(1887-1912) - Германия  ¤


Твоите мигли, дългите

                                  На Хилдегард К.

Твоите мигли, дългите,
На твоите очи водите тъмни,
Позволи ми да се гмурна в тях,
Позволи ми да достигна дълбините.

Както миньорът слиза в мината,
А мътната му лампа се люлее
Над портата от руда,
Високо на стена от сенки,

Виж, аз се спускам,
В твоя скут, за да забравя,
Далече, каквото горе тътне,
Светлината, болката, деня.

Сраства се с полята,
Където вятър вее, пиян от зърното,
Висок бодил, висок и болен
Към синевата на небето.

Подай ръката си
И нека един с друг се сраснем,
Трофей за някой вятър,
Полет на самотни птици,

Ще слушаме сред лятото
Органа на немощната буря,
Ще се къпем в есенната светлина,
Край брега на синия отмиращ ден.

Понякога ще се изправяме
Пред прага на тъмнеещия извор,
За да прогледнем надълбоко в тишината,
Да потърсим любовта ни.

Или ще се измъкваме
От сянката на златните гори,
Безкрайни сред жаравата на залеза,
Която нежно челото ти ще докосва.

Божествена печал,
Мълчание на вечната любов.
Вдигни си чашата,
Изпий съня.

Веднъж на края да застанем,
Където океанът в жълтеникави петна
Безшумно вече се прелива
В заливите на септември.

Да отпочинем горе
В дома на жадните цветя,
Надвесен над скалите,
Ще пее и трепери вятърът.

Но от тополата,
Издигната във вечния лазур,
Най-сетне се отронва кафеникаво листо
И върху тила ти си отдъхва.

1911


Последно бдение

Как тъмни са ти страните,
дланта ти поемам едва.
Далеч ли си вече оттука,
не чуваш ли мойте слова?

В светлика на мътните свещи
ликът ти е тъжен и стар,
а устните, свити жестоко,
се вкопчват в невидим олтар.

Тук утре ще бди тишината
и може би в сивия ден
ще плъзне шумът на венците
и тежкият мирис на тлен.

Тъй с всяка изтекла година
по-празна ще става нощта,
че някога тук ти лежеше,
но сетният дъх отлетя.

1911


 
Георг Тракл
Georg Trakl
(1887-1914) - Австрия  ¤


Вечерна песен

Вечер, щом по тъмни пътища поемем,
Пред нас изникват бледите ни образи.

Жадни ли сме,
Пием белите води на езерото,
Сладостта на тъжното ни детство.

Угаснали, почиваме под бъзовия храст
И гледаме сивеещите чайки.

Пролетните облаци се камарят над мръкналия град,
Мълчи възвишеното време на монасите.

Когато тясната ти длан поех,
Разтвори тихо ти учудени очи.
То бе отдавна.

Но ако тъмно благозвучие душата осени,
Ще изникнеш бяла в есенната гледка на приятеля.

1913


Соня

Слиза вечер в старата градина;
Времето на Соня, син покой.
Странстване на дива бекасина;
Дънер гол сред есенен покой.

Слънчоглед поляга нежно, сплита
В клуп на Соня белия живот.
Рана алена, незнайна, скрита,
Дири тъмни стаи за живот,

Дето сините камбани бият;
Стъпките на Соня, благ покой.
Там умиращи животни вият,
Дънер гол сред есенен покой.

Слънцето на стари дни огрява
В миг на Соня белите ѝ вежди,
Сняг ланитите ѝ овлажнява
И пустинята на двете вежди.

1913


Лято

Вечер млъква жалбата
На кукувицата в леса.
По-ниско се привежда зърното,
Аленият мак.

Черна буря се извива
Там над хълма.
На щуреца древната мелодия
Замира сред полето.

Дори не трепват листите
На кестена.
На вита стълба
Роклята ти шумоли.

Тихичко пламти свещта
В тъмната ти стая;
Една сребриста длан
Я угасява;

Безветрие, беззвездна нощ.

1914


 
Курт Швитерс
Kurt Schwitters
(1887-1948) - Германия  ¤


На Анна Блуме

О, ти, любима на моите 27 сетива, обичам ти!

Ти твоят тебе ти, аз ти, ти ми, ---- Ние?
На това (без друго) мястото му не е тук!
Коя си ти, неизброима жено, ти си -- -- ти ли си?
Хората говорят, ти би била.
Нека си говорят, те не знаят откъде изгрява слънцето.

Ти носиш шапката върху нозете си и се разхождаш на ръце,
На ръце пътуваш ти.

Ей, червените ти дрехи, сразяни на бели гънки,
Червена я обичам Анна Блуме, червена ти обичам.

Ти твоят тебе ти, аз ти, ти ми, ---- Ние?
На това (без друго) мястото му е в студената жарава!
Червено цвете, червена Анна Блуме, как говорят хората?

                            Въпрос с награда:
                1. Анна Блуме има птичка на главата.
                2. Анна Блуме е червенокоса.
                3. Какъв цвят има птичката?

Син е цветът на твоята жълта коса,
Червено е цвъртенето на твоята зелена птичка.
Ти, простичко момиче с всекидневна рокля,
Ти, миличко зелено животинче, обичам ти!
Ти твоят тебе ти, аз ти, ти ми, ---- Ние?
На това (без друго) мястото му е в ---- сандъка за жарта.

Анна Блуме, Анна, А----Н----Н----А!
Капя твоето име.
Името ти капе като разтопена овча лой.
Знаеш ли го, Анна, знаеш ли го вече,
Човек може също да те прочете отзад.
А ти, най-прелестна от Всички,
Отзад си същата като отпред:
А------Н------Н------А
Овча лой прокапва и ме ГАЛИ по гърба.
Анна Блуме,
Ти, капещо животно,
Аз-------обичам-------ти!

1919


 
Курт Тухолски
Kurt Tucholsky
(1890-1935) - Германия  ¤


В партера

Пиесата е с мироглед. Като мишленце
седи до мен Отилия, съвсем без мощ.
Един очаква след театъра каренце,
друг - сладка нощ...

Долага за търговците слугата,
гърми шампанско, дамата е с тоалет.
А тази шие шапки... Галя ѝ ръката...
Какъв късмет!

На сцената любов и страст до изнемога,
но всичко - сдържано, прилично, с красота.
"Отилия - шептя, - цениш ли ме, за бога?!"
Ах: кимва тя.

И вече ми е все едно: не забелязвам
трагедията, даже чувствам малко хлад.
Щом дамата отрова глътва, казвам:
      "И съм богат..."

Не ме засяга глупавата им интрига!
Виж само как стърчат покрай трупа любим!
Достатъчно!
                      "Отилия! - изричам. - Стига,
да си вървим..."

1913


Пролетта дойде!

Симптома забелязваш първо в песа,
а после в календара и в лъха;
и най-накрая някоя принцеса
обгръща се на пролетта в пуха.

Човек! Какво от пролетта желае?
Нали целогодишно тъне в сласт?
Ала нагонът му предел не знае -
и механизмът му е в божа власт.

И всеки път процесът се повтаря:
наслада дирим, не молитвен слог;
свещената одежда в надпревара
скверним - нима това желае Бог?

И фауната също се нарежда:
ей там виж пуделката с шпица бял -
изисканата дама поглед свежда,
а надничарят в завист тръпне цял.

Но крясъците двойката не плашат,
Ромео получава здрав ритник -
разбирам: влюбените ги пердашат...
Така е всяка пролет, всеки миг.

Е, майко, дай ми мойта мандолина,
кафето ми сложи до стола мек -
и моят бас кънти: "Сабина, бина..."
Какво да правя? Също съм човек.

1914


Любовна двойка на прозореца

Сега е неделна утрин;
и просто за разсънка
стоим си на прозореца
и гледаме навънка.
            Слънцето грее. Животът тече.
            Мъничко куче, дебело момче...
            Открихме се двама, любовта ни зове
            за дни, за седмици, месеци,
                  за часове - часове.

Аз, мъжът, за нищо не мисля.
Днес мога у дома да остана,
днес не ходя в бюрото, но трябва
с данъка да се захвана...
            Часът колко е? Туй не важи.
            Като съпруга тя с мен се държи,
            привързан се чувствам, не сме врагове -
            за дни, за седмици, месеци,
                  за часове - часове.

Аз, жената, тук идвам с охота.
За сватба сега не говоря.
Но един ден ще го вкарам в ярема,
с него ще се преборя.
            Дебеланата на онзи балкон
            на детето си дава бонбон
            и играе си с кучета - две...
            Такъв ще е и моят живот,
                  не само за часове - часове.

Между главите ни ток протича;
все още влече ни любов.
След време ще се разделим,
ще дойде друга... ще дойде нов...
      Или ще живеем завинаги двама:
            тогава ще угасне големият пламък,
            а любовта ни ще стане рутинна.
            И само нарядко в нас ще кълве
            споменът за една чудна година
                  и за часове - за блажените часове.

1928


Край!

Някой ден двама трябва да се разделят;
някой ден те вече не могат да се разберат -
някой ден се разклонява всеки път - и всеки
            тръгва сам - вината у кого е?

Вина тук няма. Ход на времето е това.
Такива пътища се пресичат в безкрайността.
Всеки разнася със себе си другия -
            винаги нещо остава.

Някога един към друг вълна ви е плъзнала,
нажежили сте се, слели сте се, после сплавта е замръзнала -
били сте рожба на себе си. Сега всяка половина отпада -
            нов човек се е появил.

Всеки към дребната си съдба лети.
Животът е промяна. Всяко Аз търси някое Ти.
Всеки търси своето бъдеще - и ето, с тромав вървеж,
тласкан от волята, без обяснения и поздрав, пеш
            поема към далечна страна.

1930


Другият мъж

Ти срещаш го в някаква светска среда.
Той бъбри. Вежлив е. В подем.
Познава добре всяка тенис-звезда.
Изглежда красив. Без корем.
            Танцува отлично. Не снемаш очи...
            Но там и мъжът ти стърчи.

Сравняваш ги тайно - това все пак може.
Мъжът ти е с нисичък ръст.
Как само стои като пън - о, боже!
Вратът му направо е тлъст!
            И мислиш си вече: "А всъщност... Освен...
            Да, онзи е тъкмо за мен!"

Ах, мила госпожо! Изслушай добре
стареца врял и кипял:
И с другия мъж, след година, след две,
ще бъдеш на същия хал!
            Тогаз ще му знаеш ръцете, устата;
            тогаз ще го гледаш по гащи в кревата;
            тогаз ще е сит той на твойте кавги;
            тогаз ще си чула ти всички шеги;
            тогаз ще го виждаш за радост и яд
            отгоре, отдолу, отпред и отзад...

Повярвай ми: в близостта идва момент,
когато спасява ни хепиенд.
На прием сме често чаровно-красиви...
но в делника пак сме еснафи свадливи.
За нас не съди по добрия ни миг.

А щом си открила все пак хубостник,
който безкрайно не ти се въси:
            то остани при мъжа си!

1930


Тя, към него

Дарих ти всичко със охота -
душа и плът, пари и дни.
      Ти мъж си - ти си ми животът,
      мой малък ад и висини.
            На щастие се наслаждавам
            от твоето лице, коси.
            Така подробно те познавам -
            ах, нежен с мен не си.

Целуваш хубаво. Показваш
наслада що е. Аз мълвя -
обичаш клюки. Забелязваш,
че трябва да се начервя.
            Към всяка друга си безчувствен -
            тя няма да те изкуси;
            и вярвам, че не си изкуствен...
            Но нежен с мен не си.

Да беше нежен!
                            О, за мене
да би намерил топлота!
Подобно пролетно ръмене
ще ме обгърне нежността!
            Но ти си твърд и гледаш строго.
            Аз слаба съм. Не се муси!
            Обичаш ли, ще страдаш много.
                  Ах, нежен с мен не си.

1931


 
Франц Верфел
Franz Werfel
(1890-1945) - Австрия  ¤


Любовна песен

Всичко, от нас произлязло, в други пространства отива.
Даря ли ти своята обич, така и света ще обикна!
Извисиш ли се заради мене, походката ти сияе,
Изличи ли се моята болка... духът ми криле ще разпери!
Ах, каквото съдба назовават, нека ме прати в небето!
Ако пък ме улучи стрелата... дано само ти си щастлива.
Зазвучиш ли край мен като флейта, денят ми за миг разцъфтява!
И ето че тук на земята ставаме богоподобни!

1910


 
Йоханес Р. Бехер
Johannes R. Becher
(1891-1958) - Германия  ¤


Общият ни път с теб

Обичам те, че зорко в мене бдиш,
Обичам те, че тайно ме градиш.

Обичам те, че мразиш слабостта
И всичко излиняло в любовта.

Обичам те, че искаш ти от мен
Без страх да крача, с поглед извисен.

Обичам те, че само ти успя
В сърцето ми да разгориш борба.

Да те обичам трябва. Ти в нощта
Живот ми вдъхна с любеща уста.

Да те обичам трябва. С твоя смях
Просветнах сам и своя лик огрях.

Да те обичам трябва като зрак,
Обичам те, мой блян и таен знак.

Обичам те, мой кестен в паметта,
Бял облак, литнал в синя висота.

Ти бе в полето малкият поток,
Ти беше моят небосвод дълбок.

Да те обичам трябва. Всичко в мен
Е твое - аз от теб съм озарен.

Каквото бях, каквото даде плод -
То с мен ще те обича цял живот.

1919


 
Нели Закс
Nelly Sachs
(1891-1970) - Германия  ¤


Молитва за мъртвия жених

Да знаех само
на какво се е спрял твоят последен поглед.
Било ли е камък, изпил вече много последни
погледи, докато ослепени,
са падали върху слепеца?

Или е било пръст,
достатъчна, за да запълни обувка,
и вече почерняла
от толкова разлъки
от толкова насилствена смърт?

Или е било последният ти път,
донесъл ти сбогуване от всички пътища,
които си изминал?

Или пък локва, къс блестящ метал,
навярно катарамата на твоя враг,
или някой друг, нищожен прорицател
на Небето?

Или тази Земя, която
никого не пуска да си тръгне необичан,
пратила ти е по въздуха едничък знак на птица,
припомнящ на душата ти, че тръпне
в твоето изпепелено от страдание тяло.

1946


Закриляни са влюбените
под зазиданите небеса.
Незнайна сила им дарява дъх
те носят камъните за благодатта
и всичко тук което расне
при тях тепърва ще намери дом.

Закриляни са влюбените
и единствено за тях все още славеите пеят
не са изчезнали сред глухотата
а приказките тихи на леса, сърните,
кротко страдат пак за тях.

Закриляни са влюбените
те отгатват затаената тъга на вèчерното слънце
кървящо върху върбов клон -
и упражняват през нощта усмихнати умирането,
тази тиха смърт
с всички ручеи, изтичащи в копнеж.

1949


Отвърната
те чакам аз
ти пребиваваш надалеч от живите
или пък близо.

Отвърната
те чакам аз
тъй като не бива освободените
да бъдат заловени
с примки на копнежа
нито увенчани
с корона от планетен прах -

Любовта е пясъчно растение
което служи в огъня
и не изгаря -

Отвърната
те чака тя -

1959


Линия
като жив косъм
изтеглен
с блясъка на смъртна нощ
от теб
до мен.

С колеблива стъпка
излизам вън
и се привеждам
жадна
да целуна края на далечините.

Вечерта
прехвърля моста
на нощта над заревото
удължава твоя морски провлак
и аз с боязън слагам крак
върху треперещата струна
на започващата вече смърт.

Но това е любовта -

1959


 
Бертолт Брехт
Bertolt Brecht
(1898-1956) - Германия  ¤


Спомен за Мари А.

1

През оня ден на синия септември
Под млада слива аз държах смълчан
В прегръдките си бледата любима,
Безмълвна и красива като блян.
А в лятното небе високо горе
Над нас се рея дълго облак бял.
Когато после пак глава повдигнах,
Подирих го - той беше отлетял.

2

От оня ден изминаха години.
Без шум отплуваха към вечността.
Изсечени са сливите навярно
И питаш ти: "Що стана с любовта?"
Повярвай ми: не мога да си спомня
И знам какво си мислиш в тоя час.
Наистина лицето ѝ забравих,
Знам само, че целунах го тогаз.

3

Целувката май също бих забравил,
Ако не беше онзи облак бял.
До днес го помня, ще го помня вечно -
Над нас сред синевата затрептял.
Пак сливите цъфтят. А на жената
Навярно седми син се е родил.
Но облакът цъфтя минути само,
Подирих го - той беше се стопил.

1920


Балада за "еврейската курва" Мари Зандерс

1

В Нюрнберг съчиниха закон
И той разплака някои жени, които
С незаконен мъж деляха леглото си.
            В предградията месото поскъпва,
            Трещят барабаните с мощ!
            О, господи, каквото настъпва,
            Ще ни слети тази нощ!

2

Мари Зандерс, твоят възлюбен
Има много черна коса -
По-добре днес не бъди с него такава,
Каквато довчера си била!
            В предградията месото поскъпва,
            Трещят барабаните с мощ!
            О, господи, каквото настъпва,
            Ще ни слети тази нощ!

3

Мамо, дай ми ключа!
Не може да е толкова страшно -
Виж, луната си грее, както преди...
            В предградията месото поскъпва,
            Трещят барабаните с мощ!
            О, господи, каквото настъпва,
            Ще ни слети тази нощ!

4

Една сутрин в девет часа
Те я прекараха през града -
По риза, с дъска на гърдите,
С остригана коса.
Тълпата крещеше. Тя
Гледаше безучастно.
            В предградията месото поскъпва,
            Тази нощ Щрайхер* реч ще държи!
            Велики боже, какво за тях настъпва,
            Биха разбрали, ако имаха уши.

1935

* Юлиус Щрайхер (1885-1946) - националсоциалистически политик и
издател на антисемитския седмичник "Дер Щюрмер", осъден на смърт
в Нюрнбергския процес и екзекутиран - Б. пр.



 
Ерих Кестнер
Erich Kästner
(1899-1974) - Германия  ¤


Нощна песен на камерния виртуоз

Симфония Девета си за мене ти!
Застанеш ли в нощта, облечена небрежно,
подобно чело между коленете ми,
желая нотите ти да разгърна нежно!

Ах, дай ми да прелистя твойте партитури!
(В тях има Хендел, Граун и много тремоло.)
Жадувам да раздухам в тебе всички бури,
ти, мой копнеж, трикратно подчертано "О"!

Ела, с див устрем да напредваме в октави!
(А фуриозото ще го повторим и с вокал!)
Дали ръката ми глисандо да направи?
Но при крешендо трябва повече педал!

О, звънкото ти тяло! Мощните акорди!
И на синкопите ритмичният контраст!
Сега очите ти блестят като фиорди...
Продумай с глас, макар задавена от страст!

1927


Една госпожица горчиво се оплаква

Красива съм. Като красива съм известна.
У мене почти всеки вижда Ботичели.
Не съм приятна дама. Нито интересна.
Аз съм красива! При това се казвам Ели.

Щом срещна някого и само промълвя,
набожен става той, поглежда ме с тревога
и сякаш моли се да го благословя...
Мъжете вярват, че да благославям мога.

Да си красива като мен не е забавно.
Да си красива като мен е просто мъка!
За идеал мъжете са ме взели явно.
А щом избрана си, не можеш се измъкна.

За тях светица съм, икона претворена.
Не пита никой искам ли да съм светица!
Аз съм момиче здраво, не и мъченица.
Защо да бъда, ах, божествено смирена?

Да, вижте ме! Аз съм красива поначало!
Не ми приказвайте изискано-несмело...
Че най-божественото в мен е мойто тяло,
и да ме любите не е престъпно дело.

Извайте ме в портрет! В поема вдъхновена!
Съгласна съм, но тези песни са преструвка.
Не зяпайте, като че съм ви забранена!
Красива съм, но заслужавам и целувка.

Позирам в профил, сгушена сама на стола.
Усещам се покрита от църковен прах.
Красива! А не ме е виждал никой гола.
Кой мъж ще връхлети, без страх от ореола!
Това, че сте така набожни с мен, е грях.

1929


Действителен романс

След като се любеха вече осма година
(а можем да кажем: любеха се добре),
любовта им изчезна съвсем без причина,
сякаш бе шапка или цигаре.

Те бяха тъжни, но пак се желаеха,
целувката сякаш пак същата беше,
какво да направят и двама не знаеха.
И тя се разплака. А той мълчеше.

От прозореца можеха навън да погледнат.
Той каза, че пет е часът и е рано,
време е някъде на кафе да поседнат.
В съседство подрънкваше някой на пиано.

Отидоха в близкото кафене на квартала,
внимаваха чашите си да не разлеят.
Вечерта ги завари с уста онемяла.
Седяха сами, а луната бе цяла,
и просто не можеха да го проумеят.

1929


Балада за недоверието

Изведнъж почувства: "Трябва да я видя!"
Влака взе, пътува дълго, слезе плах.
След това по улиците обикаля.
Да застане пред дома ѝ бе го страх.

Привечер събра кураж, откри адреса.
Но видя, че горе лампа не гори.
И зачака под прозорците ѝ в мрака.
А луната скоро в кметството се скри.

Много късно спря едно такси пред входа.
С радост си помисли: "Сигурно е тя!"
Беше тя! Но с нея слезе мъж и бързо
двама минаха през пътната врата.

Той остана пак на улицата пуста.
А пък в стаите ѝ грейна светлина.
По завесите се залюляха сенки.
Кучи лай отекна в мъртва тишина.

Часовете залетяха в надпревара.
Пушеше на пейката с посърнал лик.
Призори започна тихо дъжд да капе.
Ала времето се бе стопило в миг.

Щом разсъмна, той извади ѝ писмата,
писани до него с неугасващ плам.
И зачете как безкрайно го обича...
И глава заклати към дома ѝ ням.

В шест часа излезе господин Заместник,
тръгна си, подсвиркващ песен с бодър звук.
А мъжът на пейката смълви засрамен:
"Само да не забележи, че съм тук!"

Горе дамата прозорците разтвори,
слезе на балкона, шумно се прозя.
Той се вдигна и към гарата закрета.
Тя се сепна, проследи го през сълза.

1932


 
Мари Луизе Кашниц
Marie Luise Kaschnitz
(1901-1974) - Германия  ¤


Твоето мълчание

Отдалечаваш се тъй бързо
Отминал си отдавна Херкулесовите стълбове
По водите на никога
Неизмерени в дълбините си морета
Под орбитите на никога
Неизчислени светила
Летиш
С отворени очи.

Твоето мълчание
Моят глас
Твоето успокоение
Моето движение
Твоето всичко-е-минало
Моето все-още-сме-тук.

1962


Не бива

Не бива да ме гледаш в миг когато
Гримасите ми огледалото разчупват
Когато нощем се въртя в леглото
Към стената към прозореца
А завивките въздишат.

Не бива да ме виждаш как пристъпям ослепена
Пипнешком покрай веригата от свои поражения
(На нея също можеш да се задържиш)
Нито да присъстваш
Когато патетичните си стихове чета.

Но нужна е понякога една-едничка твоя дума
И зад гърба ми стъпките затихват
Пъхнеш ли дланта си под страната ми
И аз заспивам.

1965


 
Розе Ауслендер
Rose Ausländer
(1901-1988) - Австрия  ¤


Прославям

Живота
прославям
който се губи
и отново изниква
в теб

Със стихове
утешавам
скърбящите
за своите покойници


Най-красивото

Спасих се
в твоята вълшебна шатра
Любов

в дъхащия лес
където връхчета трева
се скланят

понеже
няма нищо по-красиво


Пак ще се намерим

Пак ще се намерим
в езерото
ти като вода
аз като лотос

Ти ще ме носиш
аз ще те пия

Ще си принадлежим
пред погледа на всички

Дори звездите
ще се чудят:

тук двама
се превърнаха обратно
в своята мечта
която ги избра


Островът

Когато
на острова се срещнахме
слънцата бяха сплетени
в гоблен
където бе втъкано
диханието на водата

През дните на прахта
слънцата се откъснаха
едно от друго
островът отнесен бе при сушата
а ти лежеше като златна рибка
в стъклен съд

И тези дни изчезнаха
Брега на острова
извезвам
в книга


Все още ти си тук

Страха си захвърли
във въздуха

Скоро
времето ти ще премине
скоро
небето ще прорасне
под тревата
мечтите ти ще се продънят
в Нищото

Все още
ухае карамфилът
пее дроздът
все още може да обичаш
да даряваш думи
все още ти си тук

Бъди каквото си
Раздай каквото имаш


Етапи

Когато го очакваше
розите разцъфваха
тя държеше лятото
в ръцете си

Когато не дойде
тя преброи до сто
до хиляда
до безкрай

Когато той дойде
тя беше статуя
с безжизнени очи
с разкъртена уста


 
Ерих Аренд
Erich Arendt
(1903-1984) - Германия  ¤


Песен

                            На К. Х. А.

Солен е
на скалата езикът, който
ветреца целува
в Евбея,
а също къдрица
в косите ти.

Първият шепот: вълна
и всичко
е спомен! Гол
като златния полъх на пясъка,
голата червенина
на тръпнещ сред заника
връх: устата ти,
твоето лоно.

Блясък на пореста кожа,
заоблена! Хубава
като извивка
на гръдна кост.

Над твоето дишащо рамо
море и сенки,
водата, от бял варовик
дълбокото дъно - ела,
разпростри светлината
на тези очи, която
дървото без птици възпя,
над острова.

Кършете
от клона на всяка усмивка покой,
тесни листа,
когато морето, чуждеещо,
пак
до сърцето ни плисне,
за нощна
постеля.

1961


Зъл шепот
в Песента на Соломон

изравяш
в пясъка:
                      Измяна!


                                          но тъй че
                                          сякаш съществуват само
                                          ти и аз и
                                          Словото

1981


 
Кристине Лавант
Christine Lavant
(1915-1973) - Австрия  ¤


Омагьосах твоята и моята сянка
в един всесилен лешников храст,
да дочакат Второто пришествие,
да си спомнят Първото пришествие
и постигнат своята прослава.
Щом луната в стаята пристъпи,
в мътното ми огледало
смаяно се свежда челòто на нощта
пред многоликото ми упование.
Уповавам се под лешника,
уповавам се над покривния мъх,
уповавам се така дълбоко, тъй високо и тъй силно,
че от това ушите ми свистят.

1949


Позволи ми да съм тъжна
под твоите очи, звездите.
Навярно те не виждат, че тъгувам,
понеже раковината на месеца се е отвърнала
и не долавя моите слова.
А денем слънчевото чèло сигурно не размишлява
никога за мене, помрачената -
позволи ми да потъна и да се изгубя
докрай сред дебрите на меланхолията.

1956


Кажи ми една дума
и ще ти извая от цимента цвете,
понеже станах силна в своята слабост
от безсмисленото чакане,
станах магнетична в сетивата си.
Със сигурност ще трябва да се появиш!
Над гарата трепери въздухът,
рояци гълъби очакват
настъпването на голямата ми радост.
Светлината нежно е полегнала на релсите,
далече от косите на девойките
и от очите на мъжете.
Престанах да ридая,
дори престанах да очаквам чудото,
защото непрекъснато се случва същото,
докато моята слабост все нараства,
издига се, издига се, излита чак над гълъбите
и се спуска в тъмни кладенци,
където даже денем може да се видят
скритите звезди.
Там долу не се сменят ден и нощ,
там долу непрекъснато жадуваш
нежното цветче на моето желание.

1956


Пусни ме да вляза, преди да запеят петлите ти
и аз ще ти служа отдадено във вкостенения дом,
на твойто сърце барабана ще бия и дъх ще ти дам,
свещената роза три пъти на ден ще поливам,
сутрин, обед и вечер.

Пусни ме да вляза, преди да изтлеят очите ми,
в тях твоя лик ще стопя, за да стане свободен,
владетел на светлите ангели ще го направя,
на Бог ще го пратя за негов заместник, изпълнен със
вяра, надежда, любов.

Пусни ме да вляза, преди да се скършат крилете ми,
и девет пъти за теб със змията смъртта ще убия,
на мъката корена ще ти изтръгна, сама ще го сдъвча
и после от мрежата слънчева ще ти извадя
хляб, вино и гълъб.

1959


 
Кристине Буста
Christine Busta
(1915-1987) - Австрия  ¤


Коледата на първата любов

Онази година аз нямах елха.
В снега пред дома ти видях заскрежена
стъпкана клонка и ти я изрови - зелена
и свежа ухаеше тя под твойта стреха.

Ти смелост събра и вейката целуна скришно.
Минаваха толкова хора - те носеха разни
пакети, а нашите голи ръце бяха празни.
В студа се сбогувахме - тъй да стоим бе излишно.

Вечер аз дъвчех иглици, от клона обрани.
С вкуса им горчив се изпълних докрай самата.
А ти си отдавна преселен в земята,
която елхите с вечна Коледа храни...

1958


Безсънната

Моят мил ми казва, че го будя, щом запея
нощем,
можел да ме чуе и от километри.

Ах, при този тънък слух на далечния
любим,
той дори не знае, че мога да се будя
и от тишината.

1958


Птици

Очите ти са птици в сенчести гнезда.
Щом допрях кората на дървото,
те хвръкнаха и полетяха срещу мен.

Сега гнездят в сърцето ми,
дълбоко в пламенната плът на моето пладне.
Животът ми вече е сън и слухтене
за птичите тайнствени песни.

1959


Остаряването

За любовта е всичко важно и любимо:
една невидима трапчинка на страната,
плетеницата от бръчки край очите
белег от детинство на петата,
скрито петънце по кожата
една подуваща се вена
и оголяващото място сред косата.

Всяка загуба превръща се в печалба
и спомените умножава.
По-скъпи от насладата ни прави нежността,
страданието от преходността ни обновява.
През филтрите на предпазливата печал
натрупваме безсмъртна красота.

1981


 
Щефан Хермлин
Stephan Hermlin
(1915-1997) - Германия  ¤


Те няма да се видят вече

Кипне ли в гроздето сокът,
С теб ще сме заедно, знай.
И пред вълната висока,
С теб ще сме заедно, знай.
Чезнат ли пагубно дните,
С теб ще сме заедно, знай.
Литнат ли в здрача скорците,
С теб ще сме заедно, знай.
И като дойде часът ни,
С теб ще сме заедно, знай.
Нашите сенки безплътни
Пак ще са заедно, знай.
Пламнеш ли цяла от властни
(Пак ще сме заедно, знай)
Ласки - и злобни, и страстни, -
С теб ще сме заедно, знай.
Щом и скръбта ни е сладка,
С теб ще сме заедно, знай.
Смели в житейската схватка
С теб ще сме заедно, знай.

Слънце и хляб, и вино ми дай -
С теб ще сме заедно, знай...

                                              *

Но отлетяха годините. И на сърцето по склона пасат,
Черни, конете на часовете. Изпречват се вече дори
Есенни бранища - късните пътници в тях не сноват,
Сянка се спуща от неспасени гори.

Тя повява по пътя. И на децата незрими
Затулва очите уплашени край реката стъмена.
Мъртвите само с безстрастния взор на дванадесет зими
Лежат в камънак и чакъл за почивка смирена.

В сянката всички оттеглят словата, които
Оратори разни измислиха. А върху щика цветята
Повехнаха. Мъртвите вече отплаваха скрито
На бързия сал, обливан от гривата на водата.

В сянката никой не става докрай безтегловен.
Неразпозната - неразпозната и всеизвестна, тя си отива.
Стенем насън, щом в нашите вчерашни рани, отровен,
Днешният ден като пареща киселина се излива.

Тази нощ раните няма да се затворят още.
Вдругиден също открити остават.
Вслушвам се в знаците, щом потекат часовете нощем,
Взирам се в знаците, които понякога се изпълняват.

1949


 
Карл Кролов
Karl Krolow
(1915-1999) - Германия  ¤


Любовно стихотворение

Говоря ти с притихнал глас:
Ще го дочуеш ли
Зад билковогорчивото лице на месеца,
Който се разпада?
Сред божествената красота на въздуха,
Когато се разсъмва,
А зората е червена риба с трепкащ плавник?

Красива си.
Ще го кажа на полята, пълни със зелени пащърнаци.
Хладна е и суха кожата ти. Ще го кажа
Между жилищните кубове на този град, където аз живея.
Погледът ти - нежен и уверен като погледа на птица.
Ще го кажа на стремителния вятър.
Твоят тил е - чуваш ли - от въздух,
Който като гълъб се провира през пролуките на сините листа.

Лицето си повдигаш.
На тухления зид изниква то повторно като сянка.
Красива си, ти си красива.
Хладен като водна струя беше моят сън край теб.
Говоря ти с притихнал глас.
А нощта се разтрошава като сода, черна и лазурна.

1955


Стихове за Й. С.

На декемврийския перон в един часа след полунощ.
Фигурата ти изрязана в студа,
с бяла дреха, шалът ти преметнат над главата,
и със сияещо в раздялата лице.

Измислям те за сетен път в момента на сбогуването:
Объркана от нежност и копнеж за щастие,
с притихнал от желанието глас
сред зимния замръзнал въздух.

Измислям те за сетен път: сега създадена
да тръгнеш с мен, не с другия, мъжа
с изправена яка на шлифера,
свалил стъклото на прозореца в купето
на влака за далечни разстояния, и махащ.

Оставаш там, полюшвана от вихрите на сивата виелица,
оставаш там с прегръдката, целувката, с уханието на твоята кожа.
И черно-белият шахмат на тази снежна нощ
поляга на лицето ти; разбирам,
че нищо в теб за мен не е предназначено.

1955


Твърде много щастие

Твърде много щастие
е нужно,
едно тяло да се понесе
по въздуха
с гърди, рамо и коляно,
и в този въздух
да срещне друго тяло,
като него
на път.
Атмосферата от тях създава
два споени торса.
Неусетно техният възторг изписва
нежни линии в короните на дървесата.
Дълго време още
долавям тяхното шептене,
и как един на друг
си подаряват
своята лекота.

Да си щастлив започва винаги
малко над земята.

Но никой не е можел да го наблюдава.

1955


 
Йоханес Бобровски
Johannes Bobrowski
(1917-1965) - Германия  ¤


Неизречено

Трудно
прораствам надолу,
корени
разстилам в дълбините,
водите на земята ме намират
и в мен възлизат.
Но устните ми пият
горчивина:
земята е далеч под тебе,
ти птица си на ветровете
и ставаш все по-лека
в светлината.
Единствен моят страх
те спира още
сред земния кипеж.

1962


С твоя глас

С твоя глас
до късна нощ
мълви върбакът, светлини
летят наоколо.
А по небето водна лилия
пътува в мрака.
С животните си
диша пак реката.

Сред папура
сплитам своя дом.
Охлювът
безшумно
по стряхата ми лази.
В линиите
на дланта си
откривам твоя лик.

1963


Пристигане

I

Моята врата
те призова, затворих
прозореца, строшеното стъкло
затулих, облакът,
мой покрив под свистящи ветрове,
се вдигна, цветове на слез
поникнаха през сламата, откраднах
светлината на дъжда и светлината
на разплискана вода - така в дома си
мрака изгорих.

На прага
твоята страна
запита устните ми, рамото
отвърна на бедрото:
"Някога отлитна ти, но есен
прозираше все още, зимата
пристигна, носена от светилата, пурпурни
огньове, ала ти живееше сред чужденци."
Зелена пукнатина пропълзя в леда.
И стонове обгърнаха реката.
А белота - снега.

II

Аз съм, който към тебе пристъпва,
ала не казвам: "Ето ме, идвам!"

            Бяла, по пътя
            тръгна си ти, белите викове
            свиха в селата, зеленият
            глас на брега,
            заизраства
            малинов клонак през нашите
            длани. Бял и зелен.

Кой ли стои
зад вратите, слухти:
почукване
скита под покрива?

Тук ще говори,
който на портата спре,
живият, той ще ни каже:

"Дойде ли някой по пътя,
нека да влезе!"

1963


 
Маргарете Нойман
Margarete Neumann
(1917-2002) - Германия  ¤


На Х. П.

1

Завърши този хубав ден.
сега заспи, струи нощта,
завърши този ден.

Денят бе тих, тъй уморен,
разцъфна бледата уста,
завърши този ден.

Разцъфна бледата уста,
сега заспи, тъй уморен,
заспи на моята ръка.

2

В изблик на пламенността си,
хиляди уста целунах,
те останаха безмълвни
и потънах аз в съня си.

Ала да обичаш, значи
брат си да намериш,
двамата да израстете
в нещо трето, ново, непознато.


 
Паул Целан
Paul Celan
(1920-1970) - Австрия  ¤


Мариане

Без люляк са косите ти, ликът ти е чисто стъкло.
От око към око плава облакът, като Содом към Вавилон:
като листак окършва кулата и вилнее край серния храст.

Тогава трепва светкавица около устните ти - онази урва с останки от цигулка.
С белоснежни зъби някой тегли лъка: О, по-красиво звучеше тръстиката!

Любима, и ти си тръстиката, а всички ние дъждът;
вино невиждано е твоето тяло, а ние с дузини отпиваме;
лодка сред житото е сърцето ти, с нея гребем към нощта;
каничка синева, тъй леко прескачаш над нас, а ние спим . . .

Пред шатрата крачи центурията, а ние пирувайки те отнасяме в гроба.
Сега по плочите на света ехти твърдият талер на бляна.

1945


Corona

От ръката ми хрупа есента своя лист: ние сме приятели.
Измъкваме времето от орехите и го учим да ходи:
времето пак се завръща в черупката.

В огледалото е неделя,
в съня си спим,
устата говори истина.

Окото ми плъзва надолу към пола на любимата:
ние се гледаме,
мълвим си тъмно,
обичаме се като мак и памет,
спим като вино в раковини,
като морето в струята кръв на луната.

Стоим прегърнати на прозореца, от улицата ни гледат:
време е да узнаят!
Време е камъкът да поиска да разцъфти,
в безпокойството да затупти сърце.
Време е да стане време.

Време е.

1952

------
Corona - Венец (лат.) - Б. пр.


Най-белият от гълъбите полетя

Най-белият от гълъбите полетя: позволено ми е да те обичам!
В тихия прозорец се люлее тихата врата.
Тихото дърво пристъпи в тихата ми стая.
Ти си толкоз близо, сякаш не си тук.

От ръката ми поемаш едроцъфналото цвете:
то не е бяло, нито пък червено, нито синьо - ала ти го взимаш.
Където никога не е било, там завинаги ще си остане.
Ние никога не сме били, значи ще останем с него.

1952


Преброй бадемите

Преброй бадемите,
преброй каквото е било горчиво и те е държало будна,
преброй и мене с тях:

Очите ти потърсих, когато ги отвори и никой не те гледаше,
опънах тази скрита нишка,
по която росата, за която мислеше,
при чашите се плъзна,
закриляни от мъдрост, не намерила ответ от ничие сърце.

Там едва напълно встъпи в името, което ти принадлежи,
пое уверено към себе си,
разлюляха се свободно чукалата в камбанарията на твоето мълчание,
дочутото те наближи,
мъртвото обгърна с длан и теб,
и тримата закрачихте през вечерта.

Направѝ и мен горчив.
Преброй и мен с бадемите.

1952


Езикова решетка

С окръглени очи помежду пръчките.

Трепкащо животно клепката
гребе нагоре,
погледа освобождава.

Ирисът, плувец, без блян, помътен:
небето, сърцесиво, трябва да е близо.

Косо, в желязната съдина,
димящите отломки.
По усета за светлината
душата ще отгатнеш.

(Да бях аз като теб. Да бе ти като мен.
Не ни ли брулеше
ЕДИН пасат?
Чужденци сме.)

Плочите на пода. Върху тях,
една до друга, двете
сърцесиви локви:
две
гърла мълчание.

1959


Където се забравях в теб

Където се забравях в теб,
ти се превръщаше на мисъл,

нещо
профучава през нас двамата:
първите
от сетните криле
на този свят,

козината ми
пораства
над буреносната
уста,

ти
не вървиш
към
себе си.

1970


 
Ханс Цибулка
Hanns Cibulka
(1920-2004) - Германия  ¤


Мадригал

Сламка
наместо халка
около пръста ти сложих -
крехка и тънка.

Свят
през детски очи,
върху лунния диск
изписахме
своите две имена,
от звезда до звезда
прокарах аз линии
за твоята длан.

По птичите пътища,
където са пощенските кутии,
синева в синевата,
отнасяха лястовици
целувките ни
из страната.

А през ноември
старо разпятие стърчеше край пътя.
планинският вятър лъхтеше на сняг,
пееше вече в клонака на имела
птицата
на Забравата.


 
Дорис Мюрингер
Doris Mühringer
(1920-2009) - Австрия  ¤


Любов
и ето полъх
дъх
нокът
сън
люлка
може би
багер
може би
помежду ни
път
може би
път

1976


С боси нозе

Докато обущата си търсех
преминах
през светлини и сенки
през години и дни
през поля и морета
през мене и тебе

Днес ги зърнах
да висят
над тебе и мене
над мляко и кръв
много бели
много червени

2000


 
Волфганг Борхерт
Wolfgang Borchert
(1921-1947) - Германия  ¤


Легенда

Всяка вечер тя унива в сива
самота, за щастие копнее.
Ах, в очите ѝ тъга прелива -
няма той да оцелее.

През нощта от тъмен вихър диво
в уличен фенер бе претворена.
Влюбените там шептят щастливо:
Знай, обичам те, благословена - - -

1946


Целувката

Вали, но тя едва ли забелязва,
сърцето ѝ от щастие трепти:
В целувката дори денят залязва,
а мократа ѝ рокля все лети -

запретва се, като че ли тепърва
нозете ѝ на всички ще дари.
Една дъждовна капка само зърва
какво се случва там преди зори.

Такава страст ѝ беше непозната,
навярно зверовете тъй пламтят!
Светлее ореолът на косата -
фенери в нея лъчове плетат.

1946


Аранка

Коляното ти с моето е слято,
а смръщеното ти носле в екстаза
косата ми намокря несъзнато.
Изваяна си като синя ваза,
ръцете ти разцъфват като астри,
които с трепет се отдават, греем
и двамата, сред бурята се смеем:
грехът - любов и скръб ще спастри.

1946


Раздяла

Дай ми розата-уста
за една целувка само.
Днес поемам през нощта
на пътуване голямо.

Дай ми светлия си скут
за една молитва в мрака.
Спри в душата всеки смут!
- Чуй морето как ме чака.

Дай ми меките коси
бързо за една надежда:
Че любов ще ме спаси -
дай ми светлата надежда!

1946


 
Ерих Фрид
Erich Fried
(1921-1988) - Австрия  ¤


Любовно стихотворение

Домът ни ще се срути:
реката гризе почвата
вятърът разгонва пясъка
на който вдигнахме дома си

Вятърът разгонва пясъка:
тъй разбойници разгонват стадото
песъчинките скърбят
че домът ни ще се срути

Реката гризе почвата:
тъй плъховете гризат в зимника
почвата скърби
че домът ни ще се срути

Домът ни няма да се срути:
свободни от почвата и пясъка
измити от реката
изсушени от разнопосочни ветрове
зидовете ще разперят каменни криле

1968


Каквото е

Това е безумие
казва разумът
Това е, каквото е
казва любовта

Това е нещастие
казва пресметливостта
Това не е друго освен страдание
казва страхът
Това е безнадеждно
казва познанието
Това е, каквото е
казва любовта

Това е смешно
казва гордостта
Това е лекомислено
казва предпазливостта
Това е невъзможно
казва опитът
Това е, каквото е
казва любовта

1979


Обаче

Най-напред се влюбих
в сиянието на твоите очи
в твоя смях
и радостта ти от живота

сега обичам и твоя плач
и страха ти от живота
и безнадеждността
в твоите очи

обаче аз ще ти помогна
срещу страха
защото радостта ми от живота
е все така сиянието на твоите очи

1979


Нощно стихотворение

ще те покрия
не с целувки
а само
с одеялото
(което
от раменете ти
е паднало)
та да не зъзнеш
в своя сън

по-късно
когато
се събудиш
прозореца ти ще затворя
и ще те прегърна
и ще те покрия
с целувки
и ще те
открия

1979


Как да бъдеш целувана

Когато те целувам
целувам
не само устните ти
не само пъпа ти
не само скута ти
целувам също твоите въпроси
и твоите желания
целувам твоите размишления
твоите колебания
и твоята смелост
любовта ти към мен
и свободата ти от мен
твоите нозе
които са дошли
и пак ще си отидат
целувам те
каквато си
и каквато ти ще бъдеш
утре и след дни
и когато времето ми свърши

1979


Храст със сърцевидни листа
(Танка в старояпонски стил)

Топъл летен дъжд:
Когато падне тежка капка
потръпва цялото листо.
Така потръпва всеки път сърцето ми
когато името ти върху него падне.

1979


Два мъдри съвета

"Много е просто
да заживееш без любов:
Нужно е само да се обградиш
с красота която да те радва
без да те уморява"

И тъй аз се заобграждах
с все повече красота
но тя не ме радваше
а ми изглеждаше
скучна
и ме натъжаваше.
Тогава пак потърсих мъдреца.
И той рече:

"Много е просто:
Непрестанно
красотата може да радва
само онзи,
който има и любов"

1979


Само че

Животът
навярно
щеше да бъде по-прост
ако изобщо
не бях те срещнал

По-малко тъга
всеки път
когато трябва да се разделяме
по-малко страх
от следващата
и по-следващата раздяла

А също не толкова
от този безсилен копнеж
когато те няма - тебе
която желае само невъзможното
и то веднага
в следващия миг
и която после
понеже не може да го получи
е поразена
и тежко диша

Животът
навярно щеше да бъде
по-прост
ако не бях
те срещнал
Само че нямаше да е
моят живот.

1979


Въпроси и отговори

Къде живее тя?
В къщата при отчаянието

С кого е сродна?
Със смъртта и страха

Къде ще иде
когато си тръгне?
Това никой не знае

Откъде е дошла?
От съвсем близо или съвсем далеч

Колко дълго ще остане?
Ако имаш сполука
докато си жив

Какво ще иска от тебе?
Нищо или всичко

Какво означава това?
Че е едно и също

Какво ще ти даде
- или пък на мене - за всичко това?
Точно толкова колкото ще ти вземе
Тя не запазва нищо

Ще те държи ли
- или пък мене - в плен
или ще ни освободи?
Може да ни се случи
да ни дари свободата

Да сме свободни от нея
Това добро ли е или лошо?
То е най-лошото
което може да ни се случи

Какво всъщност е тя
и как можем да я определим?
Знае се: Бог е казал
че той е тя

1979


 
Илзе Айхингер
Ilse Aichinger
(р. 1921) - Австрия  ¤


Зимна утрин

Преди мечтите да ръждясат и се преломят,
нека влюбените да се спуснат,
големите и малките
в сивите палта,
ето тук, светлеещата линия, ледът.

1961


 
Анемари Бострьом
Annemarie Bostroem
(1922-2015) - Германия  ¤


Аз бях дете, когато те открих

Аз бях дете, когато те открих,
не знаех как пред теб да проговоря,
със своя детски свят се разделих,

но първа стъпка не посмях да сторя.
Ти зърна погледа ми неуверен.
Копнежът, с който исках да се боря,

спря моя смях, направи прекомерен
възторга и плача ми неуморен.
Преди бе всеки кълн недостоверен,

понеже спеше в свят неплодотворен.
Ти сипна пак звездите в небесата,
ти сгря мечтите ми да пуснат корен,

от твойта пръст роди се кълн в земята.

1947


Ще дойде ден и ще се влюбиш в мен

Ще дойде ден и ще се влюбиш в мен
тъй неизбежно, както се редуват
сезоните. И ще ме вземеш в плен

с целувка, без да питаш как жадуват
за теб очите ми. Така лъчите
на слънцето безмилостно нахлуват

в снега, затиснал с тежък сън лъките.
На тях се доверява планината,
тъй както аз повярвах на звездите

и устните ти. Искам в синевата
на нови дни с усмивка да се слея.
Ще ми стопиш леда, сковал душата,

ще се пробудя, скъпи, ще живея!

1947


И пролетта ще понеса, любими

И пролетта ще понеса, любими,
ако с очакването струни нови
в душата се изопнат, не за химни,

а само за мига да са готови,
когато твойте пръсти в чернотата
на мрака, кипнал в нощите сурови,

с любов ще пратят звуци в светлината.
Но ако лятото пристигне тук
и стъпче святостта на самотата,

смутена, за да се спася напук,
аз се превърна в немощна лъжкиня,
че чувствата ми се стремят към друг...

ела тогава, за да не загина.

1947


Как чужд ми стана, как изтля далече

Как чужд ми стана, как изтля далече
ликът ти, щом си тръгна този ден.
Не знам дали ще те обикна вече,

преди гласът ти да затихне в мен?
Безсилно гледам: чувствата отлитат,
не мога с разум да ги хвана в плен.

Нерядко погледите ни се сплитат,
лек поздрав, топъл смях душата галят
и сякаш часовете ще опитат

жарта у нас наново да разпалят,
но всичко се оказва сладък сън -
разбити арфи само глухо жалят,

от тях не еква възкресяващ звън.

1947


Дълбоко твоята вина усещах

Дълбоко твоята вина усещах,
когато днес при мен дойде. Лежах
без глас, любими, и посрещах

страстта ти, твоето "Защо?" разбрах,
но отговор така и не открих
гнета в сърцето си с един замах

да потуша. Ах, само заглуших
премногото въпроси, натежали
от бремето си, мислите стопих

в ума си, бяха тягостно заспали
и нямах власт над тях в нощта безкрайна.
Обичам те, узна ли го, едва ли,

все пак ще трябва да го пазя в тайна.

1947


Дъхът ти още гали ми косата

Дъхът ти още гали ми косата,
по кожата ми твоят жар пламти.
Очите ми излъчват яснотата

на странно тъмния ти взор. В мечти
все още тръпне младото ми тяло,
целувано от теб. Любими, ти

тъй близък си ми, сякаш отначало
обиквам твоя мирис, твойта сласт -
тъй сладостно изпълваш ме изцяло,

че, струва ми се, своя собствен глас
не чувам повече. - Жълтеещ мрак
нахлува в стаята. - Сама съм аз...

Но в моите прегръдки ти си пак.

1947


Настъпи вече нощ, и твоят лик

Настъпи вече нощ, и твоят лик
изплува горд и чист от мойта кръв.
Луната се съблече и за миг

се гмурна цяла в този прилив пръв
на вечни океани, в синевата
на чужди светове, и с тъмна стръв.

В косите ми се насъбра росата
на вечерта, а звездният кръжец
в очите ми се отразява. Слята,

любими, с теб, трептя като листец,
облъхната от теб, от твойта мощ,
сред пламъци - без було, без венец -,

нощта настъпи вече, сладка нощ.

1947


 
Фридерике Майрьокер
Friederike Mayröcker
(р. 1924) - Австрия  ¤


Песен между теб и мен

виждаш ли Вечерницата?
виждам я
чуваш ли вятъра?
чувам го
чувстваш ли вечността?
чувствам я
а името ти как е?
наричай ме Нощ
откъде идеш?
от твоята самота
къде отиваш?
в твоята душа
подай ръка

1954


Песен на Медея

какво да правя с любовта си
къде да ида с любовта си
ти не я желаеш
на някого
на нещо
ще я дам
но няма да съм радостна

какво да правя с любовта си
къде да ида с любовта си
щом не я желаеш

1954


Понякога при случайно движение
ръката ми докосва твоята ръка китката ти
или пък тялото ми напъхано в дрехи почти без да съзнава за миг
се обляга на твоето тяло в дрехи
тези най-леки почти растителни движения
твоят отместен поглед и очите ти умишлено втренчени
в празнотата
твоят секнал още в началото въпрос къде ще ходиш през лятото
какво четеш в момента
ме пронизват през сърцето
и направо през гръкляна като сладък нож
и аз пресъхвам като извор в жарко лято

1967


Когато днес си тръгна сърце мое
допрях устни до ръба на чашата ти
когато днес си тръгна сърце мое
прокарах длани през долчѝнките
които лактите ти бяха издълбали в покривката на масата ни
когато днес си тръгна сърце мое
пратих сълзите си като ручей да тече нагоре по баира
подир тебе

1967


Пътешествие без край
поклонничество на колèне
всички пътища покрити с тръни
реките през които трябва да премина
сама изплаках.

Но твоят шепнещ глас напред ме носи и
почти изтритите следи
на любовта ти.

1967


Ти си далечна страна
с наслада ти пишех писма под дърветата
ти си далечна страна
с кого ли днес се целуваш?
ти си далечна страна
луната изгря над дърветата
о моя любима страна
дните притихват

1967


Погрешно движение

вчера
когато се раз-
деляхме
си подадохме
и двете ръце -
но не и устните
за целувка -
  : внезапно вдървена
прегръдка?
питам се
неспокойна
и в сълзи /
ти поглеждаш назад
без усмивка
през рамото

7.5.1981


 
Ернст Яндл
Ernst Jandl
(1925-2000) - Австрия  ¤


Лежа до тебе

лежа до тебе. твоите ръце
ме държат. твоите ръце
държат повече от това, което съм.

твоите ръце държат това, което съм
когато лежа до тебе и
твоите ръце ме държат.

1954


Между другите

Мъжът търси
жената
с очите си и
с ръцете си
и крачи по улици
(Лесно се намира
казват други)

Мъжът търси
жената
за очите си и
за ръцете си
за очите си и
за устата си

която иска да изкаже думи
които трудно се намират
между другите.

1956


 
Волфганг Бехлер
Wolfgang Bächler
(1925-2007) - Германия  ¤


В буковата сянка

Не в стаята ти,
не в леглото. Не в леглото.
Навярно под върбите край реката
или пък в буковата сянка,
когато първите листа се ронят,
падат върху тебе, върху мене,
и аз изчиствам от лицето ти листата,
и ти изчистваш от лицето ми листата,
и ги струпваме накуп.

Изтръгваме си снопчета трева,
увиваме си стръкчета около пръстите,
разменяме си тревни пръстени,
пъхаме си сламки между устните...
Ти слагаш ризата си под главата ми
и кората на деня прорязваш.

1982


Очакване

Гара. Дъжд.
Влакът закъснява.
Чакам те.

Но никой влак
не закъснява толкова,
колкото те чаках,
преди да те познавам.

1982


 
Хелмут Прайслер
Helmut Preissler
(1925-2010) - Германия  ¤


Времето не си скъпи

Времето не си скъпи,
далеч от мен;
дори в раздялата
любовта ти ме ощастливява.

Любовта не е
близост между вечеря и закуска;
ласки и наслада
за любовта не са достатъчни;
хиляда часа заедно
не засищат любовта.

Любовта се сбъдва в усилието
да променим света:
Любовта се сбъдва в устрема
един за друг да бъдем ценни.


 
Ингеборг Бахман
Ingeborg Bachmann
(1926-1973) - Австрия  ¤


Още се боя

Още се боя да те обвържа с преждата на своя дъх,
да те покрия със знамената сини на мечтата,
по призрачните порти на зловещия си замък
да запаля факли, та да ме намериш...

Още се боя да те откъсна от мъждеещите дни,
от златния наклон на тази слънчева река на времето,
когато върху ужасяващия образ на луната
сърцето ми сребристо се разпеня.

Вдигни очи, ала не ме поглеждай!
Спуснати са знамената, факлите догарят,
а луната плаче пак по своя път.
Време е да дойдеш и ме вземеш, свята лудост!

1950


Да мълвя тъмно

Като Орфей върху струните
на живота свиря смъртта
и в прелестта на Земята
и на очите ти, които владеят Небето,
мога само да мълвя тъмно.

Не забравяй, че в утрото,
когато твоето ложе бе още
в роса, а карамфилът
до сърцето ти спеше, ти също, внезапно,
зърна тъмната река,
която покрай теб течеше.

Струната на мълчанието,
опъната върху вълните от кръв,
подръпнах звънтящото ти сърце.
Къдрицата ти се превърна
в призрачния кичур на нощта,
черните снежинки на тъмата
засипаха лицето ти.

Ала аз не ти принадлежа.
И двамата сега пак пеем жалби.

Но като Орфей откривам
живота наред със смъртта,
и за мене синеят
твоите навеки склопени очи.

1952


Из "Песни от един остров"

Когато някой си отива, трябва
шапката с миди, събрани
през лятото, в морето да хвърли
и да си тръгне с развени коси,
трябва масата, която за любовта си
е подредил, да катурне в морето,
трябва глътката вино,
останала в чашата, да изсипе в морето,
трябва хляба си на рибите да подари
и капка кръв да смеси с морето,
трябва с ножа си добре да промуши вълните
и обувката си да потопи,
сърце, котва и кръст,
и да си тръгне с развени коси!
Тогава пак ще се върне.
Кога?
Не питай.

1954


Обясни ми, любов

Твоята шапка се повдига леко; поздравява, сред вятъра се люлее,
непокритата твоя глава е омагьосала облаците,
сърцето ти е заето някъде другаде,
устата ти усвоява нови езици,
треперещата трева в полето се разраства навсякъде,
лятото разпалва и угася астрите,
ослепен от цветни листенца, повдигаш лицето си,
смееш се, плачеш и загиваш от себе си,
какво повече може да ти се случи -

Обясни ми, любов!

Паунът, в тържествен захлас, разперва опашка,
гълъбът вдига яката си пухена,
препълнен от гукане, разширява се въздухът,
патокът кряка, от дивия мед похапва
целият свят, а в насадения парк
всяка леха е покрита от златен прашец.

Рибата поруменява, изпреварва пасажа
и се стрелва през пещерите в коралово ложе.
Под музиката на сребърен пясък скорпионът плахо танцува.
Бръмбарът подушва отдалеч най-прекрасната;
да имах и аз сетивата му, също бих чувствала,
как под нейната броня проблясват крилца,
и бих поела далечния път към горските ягоди!

Обясни ми, любов!

Водата умее сама да говори,
вълната улавя друга вълна за ръка,
в лозето се наливат зърната, пукат и падат.
Тъй доверчиво излиза охлювът от дома си!

Камъкът умее да размеква друг камък!

Обясни ми, любов, каквото не мога да обясня:
нужно ли беше в краткото страшно време
да общувам единствено с мисли и сама
нищо мило да не позная и нищо мило да не извърша?
Трябва ли човекът да мисли? Няма ли да липсва на някого?

Ти казваш: друг дух разчита на него...
Нищо не ми обяснявай. Виждам как саламандърът
преминава през всякакъв огън.
Не го преследва страх, нищо не го боли.

1956


Дни в бяло

В тези дни ставам от сън с брезите
и отмятам пшеничената си коса от челото
пред огледало от лед.
Примесено с моето дихание,
млякото се сгъстява.
То кипва лесно тъй рано.
А щом на стъклото подухна, изниква,
изписано с детско пръстче,
пак твоето име: Невинност!
След толкова време.

В тези дни не изпитвам болка,
че може и да забравя
и ще трябва да си припомням.

Обичам. Нажежена до бяло,
обичам и благодаря с ангелски поздрави.
Научих ги в полет.

В тези дни мисля за албатроса,
с който излетях на възбог
към една непозната страна.

На хоризонта долавям,
блестящ в своя залез,
там отвъд, моя приказен
континент, който ме освободи
в мъртвешки саван.

Жива съм и отдалеч слушам лебедовата му песен!

1956


 
Йенс Герлах
Jens Gerlach
(1926-1990) - Германия  ¤


Любима, светът е прекрасен

Винаги когато с теб се любим скрито,
искаме да зърнем през стените
как далеч дърво и облак се преплитат,
щом полъхне вятър над горите.
Милиони влюбени върху Земята
като нас за щастие жадуват,
не пропускат даже и минута
в светъл унес да не се целуват.

      Любима, светът е прекрасен!
      Но сенки ужасни
            още се мятат
                  навред по Земята:
сърца похабени,
      гладуващи майки,
            от скръб угнетени,
                  гаменски шайки,
бомби, вдовици,
      фугасна зараза,
            мъртви войници,
                  омраза, омраза...
      Любима, не искам, дордето съм жив,
      да бъда едничък щастлив!

Винаги когато с обич се притиснем,
ще поглеждаме и през стените:
любовта желае бъдното да смислим,
та звездите мирно да прелитат
да не бъдат в мрака искри от пожари -
смърт за всяка радост краткотрайна.
Като нас когото обич пари,
мисли само за любов безкрайна...


 
Уве Бергер
Uwe Berger
(р. 1928) - Германия  ¤


Такава една

Дали на коварствата
устояваме
или
на враговете
си показваме
зъбите,

дали с радост
се втурваш напред
или несмутимо
гърба ми прикриваш,
такава една

ще си ти,
с която
и в Космоса
бих излязъл.

1985


Все още

Все още са живи тази плът,
тези мускули, които
нежно и крепко докосвам,
трепет си пращаме и приемаме,
все още сме живи да си признаем:
любовта е само борба
за освобождение на любовта,
все още сме живи, смисъл
да си дадем, радост от зеленината
на дървесата, от словото
на другия, наслада
другото да опознаем и
самите себе си
да намерим. Все още.

1990


Което е било

Което е било
Е нищо и нищо е
Което е забравено
Аз имам всичко само
Не блещукането
На водата в
Пърполещия вятър
Блещукането върху твоите
Колене пърполенето
В твоите коси

1995


 
Петер Рюмкорф
Peter Rühmkorf
(1929-2008) - Германия  ¤


Освен любовта нищо друго

Закратко настанил се в този мой градински квадрат,
където вечерта още не иска да напусне очите ми,
хубаво е
да мога сега да кажа: хубаво е
как небето се прояснява и любовта ме замайва,
всичко след толкова безумия и скитания,
да заудрям по едно уседнало сърце, усещаш
удар с нож дълбоко във вкоравената гръд
­РАДОСТТА.

Щом остроумието ми не променя страната,
устата ми заговаря веднага,
- ръката се вдига и клепачът се спуска за нищо -
но докато все още дишам, пуша и съществувам,
докато все още тъгата ме разяжда
и все още моето щастие ме интересува,
искам
онова, от което аурата ни припламва,
да възхваля с несдържан език!

Дръзка в прелестта: Тебе,
когато нощта вече хвърля своя плащ
върху твоята неука плът, всички неща
се обръщат откъм тленната си страна,
а от обилния мрак струи
тъмно веселие...
Аз обаче отсам и оттатък челото си не назовавам
освен любовта нищо друго,
което ме държи и ми действа.

1976


 
Ханс Магнус Енценсбергер
Hans Magnus Enzensberger
(р. 1929) - Германия  ¤


Лариса

1

на пазара при конете
сладък писък на кларнети
хлопки, шатри и килими
боси циганки; лениво
шишове с овни превъртат
мръсни мургави хлапаци

там: край тлеещия огън
сред дима те зърнах.

2

яркото вечерно слънце
свети в медните казани
а жените се усмихват
рибата цвърчи в тигана,
вятър шумоли в листата
на върбите край реката

там: на камъните бели
улових те в здрача.

3

пада вечер застудява:
здраво хъркат в сън опушен
циганите въглищари
в дрямка сладостна клепачи
и кръчмарите отпущат:
черна нощ стърнища сухи

там: на есенната слама
любихме се до насита.

4

заранта: в косите плява,
в нивите пълзи росата
от небето кряскат птици,
тъмна пак тече реката
как се казва? не научих
и не искам да узная

там: в зелената вода
за последен път те зърнах.

5

в лед реката се сковава
вятърът разнася слама
и студена черна пепел.
там: в снега свещеник крачи
тропа с прът по камънака
дето любовта ни свари.

тропа: сетне се заслушва.
хубаво: че поп не съм.

1957


Среднощни въпроси

къде чезнеш, дордето ми стискаш
ръката, спътнице моя; дордето
камбаните в кулата своята смърт
сънуват, какви лабиринти изброжда
сърцето ти?

къде, през какви ли сечища тичаш,
дордето нежно милвам страните ти,
каква ли омайна нощна трева те гали
в съня ти, какъв ли брод опръсква
нозете ти?

къде ли, дордето пусто небето сивее,
обхождаш, любима, камъша на бляна,
докосваш порти и гробове; с чии вестоносци
разменяш целувки, та тихо потрепва
устата ти?

къде ли е флейтата, към която свеждаш ухото си,
къде ли е крясъкът, който безшумно изправя
косите ти, а пък аз лежа вцепенен и слухтя,
и будувам; накъде те отнасят
крилете ти?

къде, в кои лесове, дордето ми стискаш
ръката, спътнице моя, те въвлича
сънят?

1957


Отговор на приказното същество

драконът се е венчал със карамфила,
теб да създаде.
все някъде живееш, може би
където орловият нокът и през март напъпва,
за да цъфне, дето
гръмотевицата през октомври става нежна
и ухае. викай ме!
при теб ще дойда,
само ми кажи къде си,
да се опознаем
и се любим
с дръзка радост,
и добри да бъдем? -

добри да бъдем, значи никъде!

1960


 
Гюнтер Кунерт
Günter Kunert
(р. 1929) - Германия  ¤


Среща призори

Когато те зърнах след нощния мрак,
Бе тихо, небето - без край.
Когато те зърнах, помислих си пак:
"На двама по-леко е май!"

Когато те зърнах, ни дим, ни светлик
Над къщите не заискря.
Мълчахме, но знаехме: само след миг
В небето ще пламне заря.

Когато те зърнах, внезапно разбрах,
Че щастие ще ни слети
В часа между здрача и изгрева плах,
Когато ме зърна и ти.

1964


Как ще се срещнем отново в гората

Младежът от черните задни дворове,
Тикащ количката с въглища -
Той те познаваше.

А момичето с грубите длани,
Което в ранния час
Ми подаваше хляба през щанда -
Аз кой съм
Беше научило.

Под светлото лятно небе,
Под заслона на дънери, клони
И живи листа
Ще лежат подир вас
Онези,
В чиито очи пак ще се срещнем.

1964


 
Макс Болигер
Max Bolliger
(1929-2013) - Швейцария  ¤


Изпратен гълъб

Ала сърцето
е изпратен гълъб,
белязан с пръстен
на нозете,
и трябва да се върне вкъщи,
трябва пътя да намери
дори с разкъсани криле,
с избодени очи,
трябва да се върне вкъщи, да се върне,
обратно да се върне при самото себе си.

1958


Понякога

Понякога умира някой,
умира от любов,
избран
като мида
от ръката на дете.

Понякога умира някой,
умира от любов,
а на гроба му
не разцъфтява нищо,
освен състрадателна усмивка.

Времето е против любовта.
Любовта желае вечност.
А ние се боим.

1969


Изучих езика

Изучих езика,
езика
между теб и мен,
този наш език.

От дума на дума
опипом напредвам,
внимателно,
да не те уплаша.

Изучих езика,
езика,
който ми дава достъп
до твоето обиталище.

1969


Раздвижени от вятъра

Раздвижени от вятъра
дърво, трева.

По следите
на животното,
един обичащ.

Неоткриваемо
остава то в бърлогата си.
Пада нощ.

1969


 
Адолф Ендлер
Adolf Endler
(1930-2009) - Германия  ¤


Любовни стихове 1956

Закътвам те, моя любима, в леса на дъжда,
покривам ти тялото с шума, с мъгла, а ръцете - с пясък.
Лицето ти люшкам в дъха си,
приспива го той.

Спи -
тази дума е вече завивка,
но аз те загръщам и с поглед,
мятам връз тебе небето, звънтящо от облаци и от листа,
затрупвам те с есен.

О, рамената ти носиха черната птица - страха,
криле тя разперваше през пролетта и през лятото,
свила си беше гнездо в очите ти.
Сега тя сразена лежи в храсталака,
сега си отдъхваме двама без страх.

Спи, вече прелетни птици разбуждат вятъра -
те като сънища трепкат в косите ти.
Спи, вече дъжд се излива
и сякаш перца докосват страните ти.

Спи -
вече бялото слънце се стапя,
очите ти пазят под клепките
червеното злато -
държат го за зимата.

1956


 
Ева Щритматер
Eva Strittmatter
(1930-2011) - Германия  ¤


Твоите очи

Топлината на твоите
очи
е одеяние за моята
душа.

1966


Въпрос

Какво остава, ако ме напусне любовта?
Да ме напусне щастието да любя?
Все още всяка тиха дума
Ми шепне за Любов.

1966


Свобода

Да те обичам мога, или да те мразя -
Както желаеш. (Не държа да те запазя.)
Ти можеш да мълчиш, или пък да говориш.
Както желаеш. Няма нищо да ми сториш
Сега. (И да замина мога надалече.)
Както желая аз, така ще става вече.

1966


Любов

Чудна нощ, луна красива.
Тишина след вихър див.
Двамата нощта ни слива -
Ти си ласкав, приветлив,

Чудни сънища ми пращаш,
Цели в светлина и цвят,
И пространства в мен разгръщаш
От безкраен, таен свят.

Само ти ме извисяваш
И пробуждаш моя глас,
Само ти живот ми даваш.
С ТЕБЕ знам коя съм аз.

1972


Контури

Тези тайни трагедии, които ни слитат,
За които никой друг не узнава,
Те ни слагат контури, мрежи оплитат:
Нямат давност, щом не се разгласяват.

Ако някой ни е изневерил,
С когото нищо друго не ни обвързва,
Освен двете думи, които е промълвил,
А никой за тях да узнае не бърза,

Това може да ни срази като с камък.
Не се е случило нищо. Не се случва нищо.
Не бива да плачем, да крещим като в пламък.
Само изглеждаме вече разнищени.

1972


Лунен сняг

Лунен сняг покрива полята,
Когато от теб сбогом си взимам.
Обичаме се вече отдавна,
Не от последната зима.
Но винаги, когато се връщам,
Все още се чувствам занесена:
Не зная коя съм, къде съм,
Тъй тъжна, и тъй щастлива.
(И езичница, и благочестива.)

1975


Лунна роза

Ела в моята стая, щом изгрее луна.
Имам седем прозорци, закрити с коприна.
Облени от лунната светлина,
Ще блестят като роза в нощна градина.

Сигурно с никоя друга жена
Не си лягал в розова пъпка.
Сред розата в лунната светлина
Ще си дарим сладката тръпка.

1977


 
Хайнц Калау
Heinz Kahlau
(р. 1931) - Германия  ¤


Перуанска флейта

Мъжът седеше край гората
и пасеше козите.
Издяла си флейта,
после изсвири своята песен,
за да го чуе онази,
дето переше на реката.

Флейтата намериха
след девет хиляди години,
но песента вече я няма.


За огъня

Когато огънят на любовта ми пламна,
той беше много ярък за очите ти,
той беше много жарък за ръцете ти
и ти пред него учтиво се извърна.

Когато огънят на любовта ми се разжари,
смути те пукотът на неговия пламък,
а вихърът му разпиля косите ти
и ти не зърна там какво за теб изгаря.

Когато огънят на любовта ми се разискри,
блестеше светлината му в гърба ти,
пред погледа ти бе гората с дървесата,
а огънят не бе за тебе важен.

Но бавно огънят на любовта ми стихна,
ръцете ти започнаха да зъзнат,
очите ти се напрашават с пепел,
когато тъжно днес жарта раздухваш.


Любовта

I

Понякога тъй се случва,
че любовта ни внушава
да станем различни от това,
което сме.
Ние го вярваме,
додето любовта
все още е по-гласовита
от нас самите.
Но уви, любовта
трябва да си поеме дъх.
Тогава отново чуваме
себе си,
тогава вече не можем
да станем, каквото желаем,
тогава трябва да бъдем такива,
каквито сме.

II

Не любовта
ще ни промени.
Други ще станем само,
когато вече не можем
да се понасяме,
когато вече
не сме си достатъчни такива,
каквито сме.
Разбира се -
да променим себе си
са нужни сили,
с които
се градят светове.
Но едничка любовта
ще ни даде
силата за това.

1968


Ангели

I

Ние сме ангелите
с по едно крило.
Обикаляме света
и търсим.
Трябва да намерим
втория си ангел:
Измъчва ни копнеж,
понеже искаме да полетим.

II

Влюбени ли сме,
приличаме всички
на ангели.
Сред ангелите
приказките
за летене
са всекидневие.
Ние също
си говорим
за летене.

1969


Радостен и тъжен

Радостен и тъжен
съм, понеже чувствам.
Когато чувствам, зная,
че живея.

Чрез тебе чувствам
как живея силно.
Затова те и обичам:
Радостен и тъжен.

1970


Знаеш ли?

Знаеш ли, че на прасковите цветовете
отвътре тъжни са?
Защото през нощта
са плакали -
копнели са
по вятъра
и слънцето,
което през нощта не свети.
Знаеш ли,
че също тъй са твоите очи?

1999


 
Уве Гресман
Uwe Gressmann
(1933-1969) - Германия  ¤


Любов в големия град

Погледна ме ти с кестеняви,
огромни очи.
И как се усмихна, момиче!
      Там, под дървото с фенера,
      където пламтяха листа.

Ни дума. А искахме много
неща да си кажем. Но духаше
вятър и двамата само мълчахме.
      Там, под дървото с фенера,
      където пламтяха листа.

Ти стоеше пред мене с развени
коси, облегнала гръб
на металната хладна кора.
      Там, под дървото с фенера,
      където пламтяха листа.

Жадувам за твоите
тъй замечтани очи,
      за дървото с фенера,
      където тогава пламтяха листа.


 
Райнер Кунце
Reiner Kunze
(р. 1933) - Германия  ¤


Любовта

Любовта
е дива роза в нас
Тя пуска корените си
в очите,
когато срещнат взора на любимия
Тя пуска корените си
в страните,
когато те усетят на любимия дъха
Тя пуска корените си
в плътта на рамото,
когато го докосне ръката на любимия
Тя пуска корените си,
расте и избуява
и ето, една вечер
или сутрин
само чувстваме:
изисква тя
пространство в нас

Любовта
е дива роза в нас,
неразгадаема за разума
и неподвластна нему
Но разумът
е ножът в нас

Разумът
е ножът в нас,
който през стотици клони
да отсече за розата
едно небе

1969


Съзнаваш, че сега далеч е той

Съзнаваш, че сега далеч е той
Разбираш го с разсъдъка си ти
Съзнаваш, помежду ви се простират
небе от слънце и небе звезди

Но улицата гледаш без покой

1969


Молба

Ти молиш да те извиня
че пишеш пак на пишеща машина
Толкоз много имала си да ми кажеш
а тъй ставало по-бързо че отново
минавало среднощ

Зная -
вместо цветна лента влагаш
своя сън
Здравето ти е
изтърканият цвят

И те моля:
изсънувай ми едно писмо

1969


Разходка през всички сезони

                                              На Е.

Все още прегърнати
един от друг се отдалечаваме

Докато някой зимен ден
по ръкава на единия
ще има само сняг

1998


 
Вулф Кирстен
Wulf Kirsten
(р. 1934) - Германия  ¤


Люлката

под прозореца ми
едно момиче се люлее.
спокойно се засилва и лети
в самозабрава леко
под цъфналата круша.
непокорният клонак
събран в снага от бели цветове
и от жужене засводен.
рой от медоносещи пчели
лудува
в своето усърдие.
безмълвно с вдигнат взор
лети момичето
над затревената поляна.
като махало се люлее
между земята и кръвта на дървесата.
момичето издига пролетта
в небето.
небето праща люлката
обратно към земята.

1990


 
Сара Кирш
Sarah Kirsch
(1935-2013) - Германия  ¤


При белите теменуги

При белите теменуги
в парка както той ми нареди
стоя под върбата
несресана старица обезлистена
виждаш тя ми казва няма да дойде

Ах казвам крака си е счупил
глътнал е рибена кост, някоя улица
внезапно е преместена или
не може от жена си да се отърве
много неща нас хората спират

Върбата се люлее, проскърцва
може пък вече да е мъртъв
изглеждаше блед когато под палтòто те целуна
може би върбичке може би
та нека се надяваме че повече не ме обича

1967


Исках да убия моя крал

Исках да убия моя крал
Та пак да съм свободна. Гривната
Която той ми даде, хубавото име
Изоставих и захвърлих думите
Които бях създала: сравненията за
Очите му гласа езика
Наредих до дъно изпитите шишета
Напълних ги със експлозива който трябваше
Завинаги да го прогони. За да
Бъде бунтът пълен,
Вратата си заключих, тръгнах
Сред хората, побратимявах се
В различни домове, ала
Свободата ми не искаше да порасте
Късчето душа тази буржоазна вещ
Не само че упорстваше, но ставаше по-блага
Танцуваше когато с главата си
Се втурвах към стените. Следях
Слуховете из страната които
Свидетелстваха срещу него, струпах
Три тома прегрешения и цяла папка
Несправедливости, дори лъжи
Записвах. Най-накрая просто
Реших да го предам
Потърсих го, за да изпълня плана си
Целунах другия, та моят
Крал да не пострада с нищо.

1973


Винаги

Винаги те желаят очите ми
Косата ми към теб полита; често
Сянката ми под нозете
С твоята се сплита; зрънца сол
Пред тебе ръся вече от година.

1976


Сега

Безразсъдно живея, ти се разхождаш
В ума ми през цялото
Смахнато лято. Опашати звезди прелитат
И от тези комети сияят очите ми.

1979


Тогава няма да е нужен огън

Тогава няма да е нужен огън
Земята ще е пълна с топлина
гората ще изпуска пара, а моретата
ще кипнат - облаците млечнобелите животни
ще се стълпят: могъщо облачно дърво

Слънцето ще избледнее в целия си блясък,
осезаем ще е въздухът и аз ще го държа
далеч отекващ вятър ще свисти
в очите ми, но няма да заплача

Ще тръгнем съвсем голи
през жилища без порти и без сенки
ще сме сами понеже никой няма да ни следва няма
да ни откаже и постеля: ще са онемели
кучетата няма да опазват
крачките ми отстрани: езиците им
ще са надути и без звук ще са сковани

Единствено небе ще ни обгръща и пенливи дъждове студът
не ще го има повече, а камъните
вкоравените цветя телата ни като коприна между тях
ще излъчват топлина и светло ще е в нас плътта ни ще е сребърна

Утре ти ще бъдеш с мене в рая.

1985


 
Кристоф Мекел
Christoph Meckel
(р. 1935) - Германия  ¤


Любовно стихотворение

1

На бляна котвата къде изчезна!
Денят се носи в бясна надпревара
с нощта и праща сетния светлик.

Каква е помежду ни тази бездна -
препуска тя с жребците на кошмара
и къса червеи от своя лик.

Все с нас е тя, дори в съня ни влезна,
поискаме ли в гроба да ни вкара,
"Не ви познавам!", ще отвърне в миг.

2

Каквото виждаш в здрача озарено
сред портокали, джанки и жасмин,
то куче грозде е, но овлажнено,
блести като окото на делфин.

Под сенките се люшкат портокали,
две вдъхвания - сол и джанков цвят;
нощта открадва звездните кристали
и с бисери обкичва твоя врат.

1967


Часове на любовта

Очите ми пренесоха
едно дърво през небесата
и пред дома ти го издигнаха; и в сянката му
се пробуди ти, в часа, когато слънцето
с припламващ гребен
запристъпя през росата върху покрива,
зачака над дървото първите ти думи:
            Мой братко, слънце,
            над дървото на любимия, тъй близо.

Лека и красива,
очите ми те вдигнаха от злачната трева,
очите ми те грабнаха далеч от сенките
изпод дървото, в светлината
през утрото и пладнето до устните ми;
слънцето с проблясващ гребен те сподири,
зачака в дланите ти думите за мен:
            До устните ми
            живият ти дъх, тъй близо.

От дланите ти
литна слънцето по здрач,
над стари облаци зачака,
в мрака стъпило,
далеч сред стихналите сенки на дървото ти
зачака слетите в един дъх твои или мои думи:
            Нито поглед, нито сянка
            не ще ме разделят от устните ти.

Очите ми пренесоха
пълни с вятър кичести гори през небесата
и ги издигнаха покрай постелята ни; в сенките им
невидими лежахме, и когато слънцето
с угаснал гребен
пропълзя под сивия клонак и там
зачака полунощни твои или мои думи,
            но в нашите гори
            мълвеше само вятърът.

1969


 
Кито Лоренц
Kito Lorenc
(р. 1938) - Германия  ¤


Утрото на моята любима

Когато угасените полилеи на кестените се извисят
      под стария театрален свод на небето
и новият комин с червен рубин в сивата си вратовръзка
      задирижира утринния концерт
      на белите дробове,
а едно зрънце истина се плъзне в пясъчния часовник
      на мраволъва,
зелената папрат разтвори детското си юмруче, кихне
      бодливи спори, духне слънчеви прашинки, прозее се,
един щастлив електротехник забие бръмбаровите нокти
      на своите кънки в забучалия телеграфен стълб
и мъдър поет трепанира яйце от кокошка-джудже,
      внимателно го римува с тънкото кукуригане
      на три четиристишия,
а тромав асистент по физика с бял горчив
      пърхот
по костюма програмира по-скъпа изчислителна машина
      за по-бърз реактор-размножител, по-хитроумен -
и тъй, докато нулевата серия на вършачките за мед
      на смени се рои в градинките пред къщите,
а хеликоптери във вид на уханно жужащи кафемелачки
      кацат по балконите,
тя, тя, тя слага две малки контактни лещи
      върху зениците на гърдите си,
подновява двете миглести пъпки в стройната
      висока ваза на шията си
и върху еднакво съвършените птици
      на своите влюбени помежду си нозе
тръгва НА РАБОТА в един свят, който заради нея
      се преобразява
с всички вероятни случайности
      и непредвидени необходимости -
например кръстовището трака като ножицата
      на нейния фризьор,
докато аз се разхождам с кола по моста
      на утринната ѝ гимнастика
покрай поляната, чиито будилници от щурци
      никой не изключва,
върху която лежи малка лужишка цигулка, едно изящно ухо.

1979


Забравяне

Ако си тръгна
бавно ще забравя очите ти
над взора ти ще се сключи тревата

Ако си тръгна
бавно ще забравя устните ти
над думите ти ще се заравни пясъкът

Ако си тръгна
бавно ще забравя лицето ти
над усмивката ти ще се търкулне камъкът

Ако си тръгна
бързо ще те забравя
забравяне е красива дума за убиване

1979


 
Фолкер Браун
Volker Braun
(р. 1939) - Германия  ¤


Предизвикателство към А. П.

1

Всичките мигове на радостта,
часовете на росната утрин и на умореното слънце,
пътя по злачните хълбоци на планината,
покоя сред тучната гръд на летящата нощ,
мълчанието пред мотори и люляци,
всякаква мисъл, спомен и трайност,
всички желания ще излича, ще изгоня, ще хвърля -
да се излеят от мен с пороите на пролетта.

Заявявам: отказвам се от вечерта и нощта.

2

Аз не съм най-всеотдайният твой обожател -
обичам деня, когато възлиза над стрèхите,
обичам и тази несръчност на твоите устни,
обичам и крепката вяра, събрана в ръцете ти.

3

Ала не искам при теб да отдъхвам, любима,
нямам търпение за твоята радост,
твърде нескромен съм да те обичам,
ти се отдай на деня преди нашата нощ,
твоето тяло - легло или гроб на децата ни,
твоите бедра - светли опори под свода на бляна,
твоите вежди - крила на очите ти, -
всички така са ми чужди и близки
като тленния ден, на който си вречена.

4

Нетърпелив съм сред нетърпеливите
и променчив сред промените.

Зная: достоен съм за любовта ти.
Зная: самата ти с нея ще ме дариш,
когато си пак променчива в земята си,
но аз не отнема от теб нито стъпка.

1965


 
Беат Брехбюл
Beat Brechbühl
(р. 1939) - Швейцария  ¤


Понеделник следобед, аутобана

понеделник следобед, аутобана
цюрих - берн, пейзажът мълчи
от дъжда, мократа асфалтна лента
е коварна като грешни думи.

и внезапно,
три километра след това над аутобана
някакъв могъщ христос
процепва небесата, а зад пейзажа
изниква луковонежно
светлосиньо небе,
балон от едно обещание,
а посред този процеп
виси една водна експлозия
с форма на гигантска въшка, виси
смуче и бяга,
от всеобхватния огън,
небе пълно с огън,
душа пълна с огън.

цялата лудост надвиснала над аутобана,

и аз карам със 160 към това
адско небе.

(и така те обичам.)

1991


Циганката
(Франс Халс)

За една нощ, момиче,
за една нощ.

Тук няма от какво да се откажеш освен от времето.
Тук няма какво да пропуснеш освен една
повторна среща. Тук няма какво да премълчиш освен
една любов.

За една нощ, момиче, за една безкрайна,
изгаряща нощ.

Да се отскубнеш от духа, да обожествиш мига,
да плувнеш в пот от порив и желание,
тази алчна радост на очите,
езикът,
загубил себе си за дълго между раменете,
ощастливените гърди,
загубил се за дълго сред хълбоците и корема,
и изведнъж безсрамно нежната страна отвътре на
бедрата -

За една нощ, момиче, за една силна,
незабравима нощ.

Ти кимваш. Ти се смееш.
Ти не мислиш за утре, аз не мисля за
утре ... никой друг не съществува на света,
тази нощ.

Само едно име, улица и номер
някъде, само разтоварването на едно задръстило се
лято, пълното презрение на хората,
това е всичко, което ще остане.
Накрая предпазливото последно докосване на устни
с устни, единствената откровена благодарност към
света -
Да вървим. Денят започва.

1991


 
Ротрауд Виланд
Rotraud Wieland
(р. 1939) - Германия  ¤


Калипсо и Одисей

1

Забравѝ героите на Троя -
мъртви са или са в домовете си (което е едно и също),
не затуляй взор и слух за този зеленеещ остров
                                      (ти трябва да го завладееш!),
погледни къдриците ми, песните ми чуй,
вилняха покрай тебе бури, но сега поспри,
аз ложе ти предлагам, с нищо несравнимо, винаги
ще съм разтворена за теб, а моят скут
е като седем бистри ручея, извиращи един до друг,
бедрата ми ще ти ухаят като две пламтящи кедрови дървета,
прегръдките ми ще те сторят бог,
а любиш ли ме хубаво, ще те даря
с незнайни разнобагрени животни за играчка, и да са край нас,
ах, ласкавите ми слова ще галят теб, безсмъртния, така,
че ще забравиш всичко, преживяно преди мен...

2

Добре. Иди си и бъди щастлив, построй си сал,
ей тази тъкан за платно ти давам, само не очаквай
и да ти гадая хода на звездите,
пропътувай морските простори, бреговете, гледай
да съзреш дима, извил се над Итака,
твоето нищожно царство
с невярната съпруга, пътьом обдари
сластолюбивите моми (не им отстъпвам с нищо
по снага и лик), но някоя от тях
ще те притегли пак на сушата, все някоя ще бъде,
нека Навзикая ти измие раните,
да ти накъдри подир туй брадата и отново
нозете ти да спъне в букаи - а сетне напусни я,
както мене, направѝ ги всичките щастливи и нещастни,
защото АЗ, о, най-прекрасен между смъртните,
те имах, а след мене
за другите ще си несъвършен.

-------

Е, хайде, тръгвай гол -
освободен от моите прегръдки -
смъртен, както никога,
                                            върви...


 
Волф Вондрачек
Wolf Wondratschek
(р. 1943) - Германия  ¤


Последна спирка

Стоях на автобусната спирка
и чаках;
а когато автобусът дойде, качих се
и пак зачаках.
Пред мен едно момиче се притискаше в момчето си
и понеже нямаше какво да правя, гледах ги -
тя висеше на врата му и понякога поглеждаше
назад към мене, аз пък гледах нея.
Стоях в автобуса, люшках се от крак на крак по пътя
и за нищо не мислех;
по някое време слязох, тръгнах към къщи
и си казах
"Нищо не прави един мъж така самотен
както тихият смях в ухото на друг."

1976


През лятото

Да си сам през лятото
и уморен до смърт
да очакваш любовно писмо,
това е лошо;
а вечерта да гледаш как
Лана Търнър се залюбва с Роберт Мичъм;
а когато сутрин слънцето изгрее,
не си се срещнал с никого,
на вратата не стои бележка "Обади ми се".
Един художник щеше да подправи синьото,
натоварен самолет с ментол;
един поет пък щеше да обича или да умре;
но аз стоя като вдървен, без да поглеждам
през прозореца си, в ранна утрин,
и мълвя "Обичам те",
без да имам нещо,
или някого
предвид.

1979


Пъкълът на отрезвяването

Там висеше снимката ѝ.
Хубава не беше, но в очите ѝ напираше
копнеж по силни, расови мъже,
мъже, готови да убиват,

желаеше в студено сладострастие
да се впива в тях. Но бяха те, установяваше по-късно,
безкрайно прости и направо тъпи. Никой не бе истински
дорасъл за разврата на любовните ѝ помисли и за пожара

на насилието. Звяр, при щастие създаден за едничка нощ,
но твърде слаб, та плячката да задържи.
Устата ѝ отворена, а жаждата на устните примамва

и отблъсва, но в ръката чаша, гордата глава
отметната с лек порив. Кой, очите питат,
ще превъзмогне пъкъла на отрезвяването?

2003


 
Юрген Теобалди
Jürgen Theobaldy
(р. 1944) - Германия  ¤


Стихотворение

Бих искал да напиша кратко стихотворение
от четири-пет реда
не по-дълго
съвсем просто
което да казва всичко за нас двамата
и все пак да не издава нищо
за теб и мен.

1974


Обитателите

Само обитателите правят
едно жилище весело,
но тебе те няма,
отоплението е изключено
и студен въздух се процежда
през пролуката на прозореца.
Не искам да кажа, че
мога да те заменя
с някоя друга,
подобна на теб или
съвсем различна. Ти си една
сред милиони, но и аз
съм един сред милиони.
Ако сме готови (ти и аз,
и всички, които не познаваме)
да не заключваме вратите си,
когато заминаваме за дълго,
кой знае, щях да вляза
в някой весел кръг.
Сега гледам чаената торбичка,
изсъхнала в пепелника,
мотая се по палто наоколо
и ми липсваш ти, която обичам,
навярно повече отколкото
може да ни е драго.

1976


Далеч горе

Той бе отново близо до себе си,
докато тя бе много далеч,
изчезнала над ръба на възглавницата,
но му остави своя образ,
своето тяло, което той докосваше,
с език, там, където
бе влажно, мокро, космите
залепнали, с пот
по вътрешните части на плътта,
под мишниците, по-късно, когато
се срещнаха и се погледнаха,
сякаш се разпознаха,
всеки другия, в тези минути,
когато шумът от улицата
отново навлизаше в тях, а те
лежаха, омекнали, изтегнати,
с подгизнали тела, очите
широко отворени.

1980


Която и да си

Невинаги те виждам
с моите очи, виждам те и
с твоите очи, картина след картина
кръжи в наплива пред ретината.
Има разни обяснения
и все пак всички си приличат, сенки,
стичащи се над листата.
Но ако картината не зная,
все пак я виждам,
с така наречените собствени очи,
които тъкмо гледат облаците как
над върховете там на Алпите
от вулкани и от сняг изригват.
Сред тях ти беше у дома си -
и пак е тъй.
Сега не се нуждаеш повече от никого,
който да те вижда с твоите очи,
и все пак не е напразно,
каквото следва от това, а то е,
че вече, както казват, дишаш,
и внезапно спираш.
Ела в най-хубавата си премяна.
Огледай се.
Кажи ми кого виждаш.
Които и да сме,
тук не сме завинаги.

1992


 
Ула Хан
Ulla Hahn
(р. 1945) - Германия  ¤


Най-сетне еманципирана

Когато ти си тръгна
бях радостна
че най-сетне съм сама.

Пиех бирата си
вече само в кръчми
с жени които
бяха радостни
че най-сетне са сами.

Понякога когато някой като теб
на масата ни седне
някоя от нас увива
косата си около главата му
някоя от нас захвърля
сърцето си върху гърдите му
някоя за него смъква
кожата от тялото си.

Той всеки път с усмивка взима
всичко плаща на всякоя по чаша бира
и си тръгва.

1981


Сама

Дошло ми е до гуша
уморена съм и се боя
дори от този първи топъл ден
от малките деца и
бременните майки и каквото
още пролетта там може да роди.

Сама съм нямам и какво
да губя освен няколкото
дни от предната година
и страха да се изпробвам
в нещо ново да не пукна
от това което никога не е било.

1981


Повеление

Косата ми
Мрежа
Оплети се

Устата ми
Лабиринт
Изгуби се

Кожата ми
Коприва
Изгори се

Очите ми
Морета
Удави се

Гърдите ми
Красиви могили
Почивай в мир.

1983


Събуждане

Един прекрасен кос отваря сутринта
очите ми. Той пее в кипарисите
песента за някогашната любов

Един прекрасен кос изтрива сутринта
съня ми. Аз седя изцяло
в светлината и действително съм жива.

1983


Заблуда

А любовта е рече той
като снега: навява меко
понякога и върху всички
но скоро се стопява.

А тя отвърна любовта е
жарава грееща в огнището
когато те обхване те изгаря
и трябва да я стъпчеш.

Тъй си говореха и тъй посегна
той към нея тя не стори нищо
и в леглото му остана.

Той се топеше тя гореше
ала докрай не вярваха в любов
която трае до смъртта.

1988


Как се започва

При всеки звън грабвам телефонната слушалка
Ако се обажда той казвам ало и добре съм
Питам го обича ли картофи за вечеря
и какво мисли за еманципацията

Обичал да скита из планината казва той казвам аз също
Препоръчва ми да прочета една статия и я прочитам
Ругая времето. Той казва хубаво е че Ви чух.
Почиствам телефона той блести денем и нощем.

1988


Замалко

Вечер през март. Блажена музика
от косове и стари майстори.
Той ми се обади. Замалко да му кажа
двете забранени думи.

1988


 
Урзула Крехел
Ursula Krechel
(р. 1947) - Германия  ¤


Епизод накрая

Едва неудобният млад писател
е щракнал ключалките на своя куфар
едва е погалил още веднъж по косата
своята приятелка, забавната, аз
ще се върна, положително, казва той, но
в ума си е вече далеч.
Дръж се, момиче!
Тя не знае дали да заплаче. Най-сетне
липсва ѝ опит в общуването с мъже като него.
Едва качил се в таксито, което тука е слънчевожълто
тази оскъдна любов и този град
господи, този умопобъркан град в другия край
на света, където човек като него се нуждае от момиче
като насъщния, като препечена филийка, какво говоря
като елдена палачинка със сироп
вкъщи сам той вече няма да го вярва
оставил го зад гърба си в следобеда
едва в сградата на летището тялото му
е опипано бегло от един униформен
и вече седи в самолета, до прозореца, пушачи
със затегнат колан между сега и после
отпуснат удобно в летящите си обуща
и пише стихотворение: Едва щракнах
ключалките на своя куфар.

1977


Любов на хоризонта

Мъжът внесе в живота ѝ
страшно безредие. Изведнъж
пепелниците бяха пълни с угарки,
чаршафите, двойно използвани, се пропиха от пот,
а всички часовници вървяха различно.
Няколко седмици тя вита
в облаци и целува луната.
Едва на дневна светлина любовта ѝ
се топеше, топеше. Нехайно
мяташе той кърпата на сини квадрати
с монограм, ушит с кръстосан бод,
(ах, майка ѝ да знаеше!)
върху пишещата ѝ машина. Скоро
тя можеше вече да скъта
любовта в чекмеджето.
Затворена сред вехтории,
там тя потъна в забрава.
По-късно, когато мъжът я повика,
искаше ѝ се да е няма.
Когато пак я повика, бе вече глуха.

1977


Предупреждение

Смъкни се от висотата си
слез веднъж от коня

просто гледай и се удивлявай

как ще вдигна глава
рамене и ръце
и в чистия въздух ще литна
без да се оглеждам за теб.

1983


 
Ута Мауерсбергер
Uta Mauersberger
(р. 1952) - Германия  ¤


Парче кора

голи гърбовете ни
и пламенни и
тъмни в сянката на стария платан
парче кора
което ти откърти от дървото

първо трябваше да стане кораб
след това кинжал
накрая нещо близко до мечтата

безумно слънцето се вряза
като юли над ливадите
парче кора от неговата жар втвърдено
ти пожела да си издялаш

първо трябваше да стане уж човек
после амулет
накрая нещо близко до лицето ти

парче кора
под твоя прекалено остър нож
под твоя прекалено бърже прекалено рязко
движен нож унищожено и наесен
запокитено

сега обаче
в прегръдките си ме държиш
и сякаш ножът ти работи
още в твойта длан


 
Ралф Ротман
Ralf Rothmann
(р. 1953) - Германия  ¤


Любовен убиец

      Зърнах искрящия ти поглед сред дима, тези
твои бедра като мълнии - това ме възпламени
и паднах в нозете ти,
замаян от джина.

      Сега на врата ми увисват желязната ти усмивка,
пороят от твои писма
и това, че кръстосваш тук всяка вечер
в златния боен кораб "Любов".
Сега бутилката с джин е празна.

      Прости, че не мога да дишам
под твоето русо слънце,
че не ме топлят вече твоите обятия.
Прости, че те заговорих тогава
с едничка мисъл в главата,
а другите - кой знае къде...

1984


Препоръчано писмо

Улицата гъмжи от несретници,
а ти носиш главата си
като печалба от лотарията.
Това ти можеш.
Рисуваш цветя по колата си,
вместо да я подпалиш.
Така не виждаш нещата толкова черни.
Често пътуваш ей тъй, без посока,
и се прибираш в добро настроение.
По принцип не даваш да ти развалят вечерта -
при нужда глътваш две хапчета
и отново си свежа и румена
до най-крещящото противоречие:
фучиш срещу целия ад,
а ми отнемаш въздуха с дима на цигарата си;
мечтаеш за рай на земята,
а се натряскваш до смърт.
Никой не ти попречва.
Твой си е този живот,
тази весела пустош, това линеене
по най-лекомислен начин.

1984


Утрешните мъже

Вие, жени, насаме с хладилника,
свързани с парцала за прах,
с един живот без любов,
погрижете се за момчетата,
които скучаят по улиците
и гледат как миете прозорци,
възхищават се тайно на вашите гърди,
на божествените ви бедра -
подарете им усмивка, защото
за вас те бленуват.
Облекчете им летните мъки,
освободете ги от техните кожени якета,
от техните тенекиени думи
и хромирани чувства, покрийте
тръпнещата им голота с целувки.
Бъдете добри към утрешните мъже, мили мои,
задоволете с тях желанията си;
попречете им да станат и те като другите,
жестоки и хладни,
а цъфтящите им жени да униват
насаме с хладилника и парцала за прах,
в един живот без любов.

1984


Бруто, Baby

В златни приказки да се будим честити
не ни е отредено.
В хляба живеем,
за да правим песни от мечтите.
Трябва да оцелеем.

Какво значи за глад и за смърт да брътвим,
за смисъла на живота.
Няма отговор на тези въпроси.
Нека във въздуха да полетим.
Той ще ни носи.

2000


Дърво подир дърво

Дърво подир дърво
написаното разгадай.
Ухаят ябълките
най-силно нощем.
Успокой се,
бъди молитва.
Храма изчисти
с една усмивка.

2000


 
Уве Колбе
Uwe Kolbe
(р. 1957) - Германия  ¤


Вече никъде

Ще стоят така на моста,
всеки потопен в прегръдка,
и в целувки, без да мигнат,
ще поглеждат към луната.

Имат татко, имат майка,
но забравени са всички.
Толкоз млади, вече тъжни,
щом въртят се в този кръг.

Ще се закълнат в Небето,
че безкрайно се обичат.
Ала улици, фенери
млъкват, само вятър вее.

Ще стоят докрай на моста,
без родители, без котка,
само в себе си вглъбени,
вече никъде не тръгват.

1987


Звездотърсач

Той, чувам, тръгва нощем от дома си
и, виждам, гледа все нагоре към небето,
с него, знам, охотно би се срещнала една жена,
но, казва тя, както изглежда,
той, роптае тя, се взира все нагоре
и, мисли тя, не зърва никога лицето ми.
Така, приятелю, не ще намериш своята звезда.

1996


 
Барбара Кьолер
Barbara Köhler
(р. 1959) - Германия  ¤


Стихотворение

наричам се ти понеже разстоянието
помежду ни се стопява като плът
до плът не могат нас
да различат да разделят едно
от друго границата е
увреждане и прèходът
открита рана ти ме наричаш
аз кой от двама ни казва
ето ти нож
направѝ моя разрез.

1987


От дъното

когато потъвам в тихата вода на дните
в бездиханността повлечена с оловото
в дробовете сяра и дим
пред очите когато ги затворя
в хартиения гроб прах от досиета във всички джобове
перфорирани билети когато умората
е по-голяма от небето неустойчивото пространство
тогава те обичам
като последната надежда
отчаяние като твърдия хляб
като безмълвието на предметите понякога
като разговор като безсловесност
думите от чужд език
като морето което не съзирам
като земя
която не съществува

1988


Добър ден

И както винаги в дъжда стоя
спокойно чакам сякаш че вървя
въпросът е: къде денят отива
& облакът какво над мен излива

което ме засяга откровено
обляна в сълзи другото простено
загивам падам с всички самоти
изчезвам тук оставаш само ти

при теб разтуха с време станах смешна
JUST TRAVELLIN'* на словото вика
и обещания и присмех остър

нетрайно е каквото изрека
безмълвна безучастна безутешна
помежду нас дъждът до кости мокър

1992

* Просто пътувам (англ.) - песен на Том Уейтс - Б. пр.


Из "Някой тръгва"

1

някой тръгва & той знае че си отива
някой тръгва & тя знае че той си от
ива някой знае че си отива понеже з
нае че тя остава & че някой си отив
а тя знае понеже тя остава той може
да си отиде само ако тя остане знае
тя ако и тя си тръгне няма да има в
ече отиване понеже няма да има нищо
което да остане но как може той тов
а да знае когато дори не се обръща.


1995


 
Дурс Грюнбайн
Durs Grünbein
(р. 1962) - Германия  ¤


Юлия Ливила

Защото, знай, това е любовта -
Тя надвишава всички нас, макар да имаш аргументи, че е бреме.
Не бих се чувствала сама, уединена с моите диатриби.
Но мисля си, приятелю, че пропиляхме твърде много време,
Като избягвахме интимността.

2002

------
Юлия Ливила (18-42) - любима на римския философ Сенека,
на когото тя пише тези редове от заточението си - Б. пр.



 
Улрике Дрезнер
Ulrike Draesner
(р. 1962) - Германия  ¤


Твоето идване

твоето идване бе на късове,
които скоро се разраснаха, бе тръгване,
понеже идването, твоето, носеше
само къс от себе си, от своето
значение, това, всъщност, идване
на късове, което обаче не се разпознаваше,
не веднага, не от мен,

все пак дойде, когато ти дойде, само къс
от теб, понеже всъщност бе
къс от значението на твоето
идване, което значи, че това
накъсано на късове идване бе къс
от значението на това, че
ти дойде и пак си тръгна,
понеже значението на твоето идване
бе поначало ненакъсано, именно
това, твоето тръгване, на късове.

1995


Онтология

как вратата се затваря зад него
когато я дръпва оставя вратата
зад себе си как тя се затваря пред
очите ми светла сякаш ветрило а
знае вратата какво е
когато се отваря затваря -
как я дръпна зад себе си
за да не се върне вече (както преди)
"наскоро" той каза "до скоро"
но не и този ден как
денят се захлопна когато го дръпна
зад себе си меко и тихо
квадратно ветрило знае
вратата какво върши
когато се затваря отваря
зад него
              квадратните храсти на времето
              летящите огнени снопове на пространството

              анарх каучукът на сърцето

1995


Първични говори

ливадите щяха да са червени, езиците зелени
зелена кръвта, дърветата червени
лицата зелени от радост,
червени при гадене, червена
плесента като ливадите,
зинали гърла зелени,
бакъреночервени светофарите,
когато преминаваме, червени
ливадите, слюнката.
бягащите надписи зелени,
както някога ливадите,
които щяха да са червени,
както някога
езиците, небцата
очите ти зелени щяха да са
червени, щях да се плъзна през тях,
ноктите щяха да растат зелени
като кръв, зелен
цветът на гнева, зелено
щеше да означава "сърце", слюнката ни
щеше да е червена, червена
като разлистена гора,
светулки щяха да проблясват зелено
вените под кожата,
която щяха да докосват зелени устни,
копривата щеше да е червена
като пусковите светлини
на уредите, те щяха да са зелени, понеже
ливадите щяха да са червени, сякаш
са били езици, а небето
щеше все още да е синьо,
щяхме да вървим изправени,
ти щеше да си тук.

2001


 
Алберт Остермайер
Albert Ostermaier
(р. 1967) - Германия  ¤


Haute Couture

така съм вече извън
модата & ти си ножицата
в сърцето скроено
по тялото любовта
с която ми одра
кожата скоро ще
нося кокалите си според
последния писък само
седем живота имам седем
взимаш с един бод

1995

------
Haute Couture - висша мода (фр.) - Б. пр.


Mono

да нямаш други богове освен мене
падни на колене кланяй ми се говори
когато ме взимаш в устата си
с ангелски език това ми харесва защото
аз съм мярката на всички неща изворът
в пустинята & на твоите радости
насладата на живота & също негово начало
аз съм усещаш го стволът на който
може да се изгради един род & виж
сама как всичко подхожда как едно
се принажда към друго & кажи къде е
имало край мене място за друг.

1997

------
Mono - Един (по гр.) - Б. пр.


Оцеждане

ако нашите устни имат очи чуй
по-добре да ме видят & изтрий си
тези гримирани погледи които по мене полепват
няма никога да остана какво означава
бърсането на очите нас ни свързва само
плътта & тя е достатъчно възбудена позволи
ми да те утеша не мога докато
плачеш имам в излишество само слюнка

1997


Lost Angel

ангел мой обичам мръсното ти
лице изцапаната ти уста
обезсърчените ти очи както
стоиш безпомощно в супермаркета &
не можеш да се платиш
цигарите & никой не ти дава и пфениг
за една твоя усмивка когато
срокът на годност на предлаганите
блянове за тебе изтече аз те взех
със себе си & ти падна в леглото ми ИЗСТЪРЖИ
­ПЛЕСЕНТА ОТ СЪРЦЕТО МИ ПРЕКАЛЕНО УМОРЕНА
СЪМ ЗА ТОЗИ СВЯТ събух ти
обувките как само стъпваше накриво
на своите токчета & в края на
ескалатора едва не си счупи
глезените пуснах една плоча
дадох ти чаша & гледах как твоето
евтино червило полепва
по нея & ти със затворени
очи все по-трескаво дърпаш от
последната цигара която бе
намерила в ръчната си чанта
поисках да ти дам от моите
но ти отвърна само с усмивка НЯМАМ
НУЖДА ОТ ТЕБ & аз не знаех
какво да направя излязох на
балкона когато се върнах тя
стоеше гола на вратата една сянка
от плът изчезна в леглото
още лежеше роклята ѝ тъканта
върху която ще спя докато
някога я протрия
с устните си & тебе
ангел мой отново зърна в супермаркета
застанал пред щанда с намалени
стоки странно крилато същество с
празни джобове изгорени пръсти &
ти ще ме вземеш със себе си & в своите
прегръдки & ще ми позволиш да остана в тях
докато мога да полетя & изчезна

1999

------
Lost Angel - Паднал ангел (англ.) - Б. пр.


Влажност на въздуха

сякаш можех да сбъркам
плътта ти с небето
устните ми странстват като
облаци по бедрата ти
сред твоето все по-забързано
дишане към изгряващото слънце
над което те
с разпенени връхчета
започват да шепнат докато
то пламва и по-гореща става
жарта сияеща от очите ти
и аз в сянката на твоите
колене очаквам дъжда
на езика ми първите
капки пред бурята
която настъпва с дланта ти
в косите ми

2004


 
С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е


  Хартман фон Ауе (ок.1168-ок.1210) - Германия
      Някой тъй ме поздравява
      Прощален поздрав
Волфрам фон Ешенбах (ок.1170-ок.1220) - Германия
      Из "Парцифал"
      Изгря зората
      Потайна любов
      Разцъфват цветята
Валтер фон дер Фогелвайде (ок.1170-ок.1230) - Австрия
      Под липата
      Какво е любов
      Мига благославям
Найдхарт фон Ройентал (ок.1180-ок.1246) - Германия
      Лято, твоите разкошни дни
      Майка и дъщеря
Йоханес Хадлауб (ок.1280-ок.1340) - Швейцария
      Красивата песен
      Чиста любов
      Целува тя дете
Ханс Закс (1494-1576) - Германия
      Какво прави брака щастлив
Андреас Грифиус (1616-1664) - Германия
      На Ойгение
Албрехт фон Халер (1708-1777) - Швейцария
      Из "Траурна ода за смъртта на любимата Мариане"
Фридрих Готлиб Клопщок (1724-1803) - Германия
      Гердан от рози
      Лятна нощ
Йохан Волфганг Гьоте (1749-1832) - Германия
      На Анете
      Теменужка
      Спасение
      Любовна жажда
      Из "Римски елегии"
      На изгряващия месец
Фридрих Шилер (1759-1805) - Германия
      Силата на жената
      Към Музата
Фридрих Хьолдерлин (1770-1843) - Германия
      На Диотима
      Сбогуване
      Залязвай, прелестно Слънце...
Новалис (1772-1801) - Германия
      Валс
      Последна любов
      Из "Духовни песни"
      Из "Песен на мъртвите"
Клеменс Брентано (1778-1842) - Германия
      Когато слънцето се скри...
      Вечерна серенада
      Чуй потока под звездите...
      Ти
Аделберт фон Шамисо (1781-1838) - Германия
      Сватбена песен
      Откакто в миг го зърнах...
Лудвиг Уланд (1787-1862) - Германия
      Сбогом
      Завръщане
      Вечерни облаци
Хайнрих Хайне (1797-1856) - Германия
      През прелестния месец май...
      На север смърч самотен...
      Лорелай
      Накрая на хоризонта...
      Годините бързо минават...
      Те двамата влюбени бяха...
      Ах, ти си като цвете...
      Нека снежна буря вие...
      Който люби първи път...
      Вярно ли е, че ме мразиш...
      Смъртта, това е хладна нощ...
      "Где е нежната любима...
Николаус Ленау (1802-1850) - Австрия
      Из "Песни на тръстиките"
      Празник на любовта
      На едно красиво момиче
Едуард Мьорике (1804-1875) - Германия
      Сбогом
      Песен на ловеца
      Незаконна стока
      Лесна плячка
      Нощем пред писалището
      На една духовна жена
Детлев фон Лилиенкрон (1844-1909) - Германия
      Копнеж
      Щастлив съм пак
      Смълвени стихове след безсънна нощ
      Мартенски ден
      След лов на яребици
Рихард Демел (1863-1920) - Германия
      Под младата круша
      На кръстопът
      Благопожелание
      След дъжда
Арно Холц (1863-1929) - Германия
      Сбъдновение
      Дълбока майска нощ
      Трудна раздяла
      Отзвук
Рикарда Хух (1864-1947) - Германия
      Спомен
      Участ
      Копнеж
      Както, щом Бог пожелае
      Край пианото
      Музика
Стефан Георге (1868-1933) - Германия
      Цветя
Елзе Ласкер-Шюлер (1869-1945) - Германия
      Любовни звезди
      Краят на света
      Моята любовна песен
      О, моята болезнена наслада
      Мечтая тъй нежно за теб
      Раздяла
      Тайно нощем
      Отдалече
      Когато заговориш
      Стар тибетски килим
      Когато дойдеш
Кристиан Моргенщерн (1871-1914) - Германия
      Къде си...
      Раздяла
      Подобно на потънала мелодия...
      Нощ е...
Хуго фон Хофманстал (1874-1929) - Австрия
      Безкрайно време
      Терцини за тленността
      Двамата
Райнер Мария Рилке (1875-1926) - Австрия
      Любовна песен
Ернст Щадлер (1883-1914) - Германия
      През тези нощи
      La Querida
Бертолд Фиртел (1885-1953) - Австрия
      По мелодията на една стара песен
      Любовта
Хуго Бал (1886-1927) - Германия
      О, Мариета-Крипистика!
Георг Хайм (1887-1912) - Германия
      Твоите мигли, дългите...
      Последно бдение
Георг Тракл (1887-1914) - Австрия
      Вечерна песен
      Соня
      Лято
Курт Швитерс (1887-1948) - Германия
      На Анна Блуме
Курт Тухолски (1890-1935) - Германия
      В партера
      Пролетта дойде!
      Любовна двойка на прозореца
      Край!
      Другият мъж
      Тя, към него
Франц Верфел (1890-1945) - Австрия
      Любовна песен
Йоханес Р. Бехер (1891-1958) - Германия
      Общият ни път с теб
Нели Закс (1891-1970) - Германия
      Молитва за мъртвия жених
      Закриляни са влюбените...
      Отвърната...
      Линия...
Бертолт Брехт (1898-1956) - Германия
      Спомен за Мари А.
      Балада за "еврейската курва" Мари Зандерс
Ерих Кестнер (1899-1974) - Германия
      Нощна песен на камерния виртуоз
      Една госпожица горчиво се оплаква
      Действителен романс
      Балада за недоверието
Мари Луизе Кашниц (1901-1974) - Германия
      Твоето мълчание
      Не бива
Розе Ауслендер (1901-1988) - Австрия
      Прославям
      Най-красивото
      Пак ще се намерим
      Островът
      Все още ти си тук
      Етапи
Ерих Аренд (1903-1984) - Германия
      Песен
      Зъл шепот...
Кристине Лавант (1915-1973) - Австрия
      Омагьосах твоята и моята сянка...
      Позволи ми да съм тъжна...
      Кажи ми една дума...
      Пусни ме да вляза, преди да запеят петлите ти...
Кристине Буста (1915-1987) - Австрия
      Коледата на първата любов
      Безсънната
      Птици
      Остаряването
Щефан Хермлин (1915-1997) - Германия
      Те няма да се видят вече
Карл Кролов (1915-1999) - Германия
      Любовно стихотворение
      Стихове за Й. С.
      Твърде много щастие
Йоханес Бобровски (1917-1965) - Германия
      Неизречено
      С твоя глас
      Пристигане
Маргарете Нойман (1917-2002) - Германия
      На Х. П.
Паул Целан (1920-1970) - Австрия
      Мариане
      Corona
      Най-белият от гълъбите полетя
      Преброй бадемите
      Езикова решетка
      Където се забравях в теб
Ханс Цибулка (1920-2004) - Германия
      Мадригал
Дорис Мюрингер (1920-2009) - Австрия
      Любов...
      С боси нозе
Волфганг Борхерт (1921-1947) - Германия
      Легенда
      Целувката
      Аранка
      Раздяла
Ерих Фрид (1921-1988) - Австрия
      Любовно стихотворение
      Каквото е
      Обаче
      Нощно стихотворение
      Как да бъдеш целувана
      Храст със сърцевидни листа
      Два мъдри съвета
      Само че
      Въпроси и отговори
Илзе Айхингер (р.1921) - Австрия
      Зимна утрин
Анемари Бострьом (1922-2015) - Германия
      Аз бях дете, когато те открих...
      Ще дойде ден и ще се влюбиш в мен...
      И пролетта ще понеса, любими...
      Как чужд ми стана, как изтля далече...
      Дълбоко твоята вина усещах...
      Дъхът ти още гали ми косата...
      Настъпи вече нощ, и твоят лик...
Фридерике Майрьокер (р.1924) - Австрия
      Песен между теб и мен
      Песен на Медея
      Понякога при случайно движение...
      Когато днес си тръгна сърце мое...
      Пътешествие без край...
      Ти си далечна страна...
      Погрешно движение
Ернст Яндл (1925-2000) - Австрия
      Лежа до тебе
      Между другите
Волфганг Бехлер (1925-2007) - Германия
      В буковата сянка
      Очакване
Хелмут Прайслер (1925-2010) - Германия
      Времето не си скъпи
Ингеборг Бахман (1926-1973) - Австрия
      Още се боя
      Да мълвя тъмно
      Из "Песни от един остров"
      Обясни ми, любов
      Дни в бяло
Йенс Герлах (1926-1990) - Германия
      Любима, светът е прекрасен
Уве Бергер (р.1928) - Германия
      Такава една
      Все още
      Което е било
Петер Рюмкорф (1929-2008) - Германия
      Освен любовта нищо друго
Ханс Магнус Енценсбергер (р.1929) - Германия
      Лариса
      Среднощни въпроси
      Отговор на приказното същество
Гюнтер Кунерт (р.1929) - Германия
      Среща призори
      Как ще се срещнем отново в гората
Макс Болигер (р.1929) - Швейцария
      Изпратен гълъб
      Понякога
      Изучих езика...
      Раздвижени от вятъра
Адолф Ендлер (1930-2009) - Германия
      Любовни стихове 1956
Ева Щритматер (1930-2011) - Германия
      Твоите очи
      Въпрос
      Свобода
      Любов
      Контури
      Лунен сняг
      Лунна роза
Хайнц Калау ((1931-2012) - Германия
      Перуанска флейта
      За огъня
      Любовта
      Ангели
      Радостен и тъжен
      Знаеш ли?
Уве Гресман (1933-1969) - Германия
      Любов в големия град
Райнер Кунце (р.1933) - Германия
      Любовта
      Съзнаваш, че сега далеч е той
      Молба
      Разходка през всички сезони
Вулф Кирстен (р.1934) - Германия
      Люлката
Сара Кирш (1935-2013) - Германия
      При белите теменуги
      Исках да убия моя крал
      Винаги
      Сега
      Тогава няма да е нужен огън
Кристоф Мекел (р.1935) - Германия
      Любовно стихотворение
      Часове на любовта
Кито Лоренц (р.1938) - Германия
      Утрото на моята любима
      Забравяне
Фолкер Браун (р.1939) - Германия
      Предизвикателство към А. П.
Беат Брехбюл (р.1939) - Швейцария
      Понеделник следобед, аутобана
      Циганката
Ротрауд Виланд (р.1939) - Германия
      Калипсо и Одисей
Волф Вондрачек (р.1943) - Германия
      Последна спирка
      През лятото
      Пъкълът на отрезвяването
Юрген Теобалди (р.1944) - Германия
      Стихотворение
      Обитателите
      Далеч горе
      Която и да си
Ула Хан (р.1945) - Германия
      Най-сетне еманципирана
      Сама
      Повеление
      Събуждане
      Заблуда
      Как се започва
      Замалко
Урзула Крехел (р.1947) - Германия
      Епизод накрая
      Любов на хоризонта
      Предупреждение
Ута Мауерсбергер (р.1952) - Германия
      Парче кора
Ралф Ротман (р.1953) - Германия
      Любовен убиец
      Препоръчано писмо
      Утрешните мъже
      Бруто, Baby
      Дърво подир дърво...
Уве Колбе (р.1957) - Германия
      Вече никъде
      Звездотърсач
Барбара Кьолер (р.1959) - Германия
      Стихотворение
      От дъното
      Добър ден
      Из "Някой тръгва"
Дурс Грюнбайн (р.1962) - Германия
      Юлия Ливила
Улрике Дрезнер (р.1962) - Германия
      Твоето идване
      Онтология
      Първични говори
Алберт Остермайер (р.1967) - Германия
      Haute Couture
      Mono
      Оцеждане
      Lost Angel
      Влажност на въздуха



90 поети    290 стихотворения    6367 стиха

© Венцеслав Константинов  •   © Wenzeslav Konstantinov