Венцеслав Константинов

 

 

А Х ,   Т О З И   Ж И В О Т !

 

         Момчето изважда тънкия смартфон, разглежда менюто и след известно размисляне набира номера. До слуха му достигат звуци от улицата – гласове на жени, шум от преминаващи автомобили, детска свирка, а между тях провлеченият тих сигнал от телефона. Момчето е спокойно, часът е точно пет. Усмихва се: "Ах, този живот!"

         На отсрещната линия – страдание. Там се колебаят, съмняват се, треперят, животът е непоносим. Но момчето не бърза, пък и защо ли, то знае нещо, което му дава увереност да чака – на улицата, сред гласовете на жени, шума от автомобилите, пискливия звук на детска свирка. Това е момче, което умее да чака. Защото знае: всичко все някога свършва...

         Най-после:

         – Ало?

         За миг момчето трепва, черно птиче пробягва по лицето му, но само за миг, и вече приказва отмерено, сигурно, засмива се и обяснява нещо, като си помага с ръце. А ръцете му – силни, красиви.

         И ето, животът на отсрещната линия става поносим. Игривите думи на момчето спомагат да се вземе едно окончателно решение, но се чува само:

         – Ах, ти, лошо момче!

         Момчето е доволно, защото това означава, че всичко е наред, и казва:

         – Добре, в седем, при Попа.

         После изважда от якето си цигарите и запалката, димът се извива около черните му коси. Няма вятър и пушекът спокойно отлита към небето.

         Момчето трябва да изпие един коняк. Не, не че е объркано, просто е леко напрегнато, всичко е толкова необяснимо! "Ах, този живот!" А на лицето му сияе червено цвете.

         Тръгва надолу по улицата, където са хубавите заведения, а като дар насреща му – прекрасна къса поличка. Коленете тънки, гъвкави, нежните жилки по прасците се опъват и отпускат като пружини. А над коленете, ах, над коленете... Момчето се спира, едната ръка в джоба при смартфона, другата в нехайна поза, гърдите се изпълват с въздух, десният крак леко напред, цигарата трепти, стисната гальовно между двата пръста. И след миг пред момчето застиват две сини очи. В тях блести изненада, учудване, възмущение. Все пак започва непринуден разговор, повече от непринуден. Усмивки, смях, пристъпване от крак на крак:

         – Намерих те!

         – Наистина ли?

         Късата поличка се раздвижва. Красиво! След кратка полуцелувка, момчето изважда смартфона и в менюто вписва: "Деси, 844-45-64". Подава ръка. Другата длан – мека, добра, под кожата тече жива кръв. Денят, и той чудесен.

         Момчето влиза в "Славянка", клуба на актьора, а там – култура, артистичност. Поръчва коняк и докато кафеникавото пламъче в чашата стигне до устните му, гледа часовника си – позлатената машинка за мелене на времето. По бледия циферблат трепкат стрелки, а под тях ръката на момчето – бяла, с тъмни косъмчета, пръстите леко, съвсем леко треперят, уви, в сините вени пълзи умора, момчето знае: нищо не е същото. Отпива от коняка, утре трябва да измоли от баща си пари, борбата между поколенията, за неделя ще му иска ключа от вилата, старият да си почине малко. А със следването в чужбина все още не става нищо, старият е мързелив като камила.

         В кафенето е чисто, светло. Добре, че е още празно. Адът, това са другите, нали?

         В тази секунда през стъклената врата влита Криси, чаровна като пъстрокрила птица. Момчето – раздвоено, разкъсано, защото в Криси има нещо такова, хм, като че ли...

         И момчето прави място на момичето да седне. "Ах, този живот!"