Венцеслав Константинов

 

 

Ч Е Р Н А   С Ъ М ,   Н О   С Ъ М   Х У Б А В А !

 

         – Един срам да си поискаш, втори срам да ти откаже, а най-голям срам да ти се съгласи!

         Така говореше на пианиста старият циганин в село Сарая, докато гледаше кючекинята, докарана специално от София за сватбата на сина му. Мъжете се бяха вторачили в гъвкавото змийско тяло на танцьорката, която бе заголила корем и го подмяташе в замайващи гьобеци. Косата й бе черна, очите й бяха черни, лицето й беше черно – цялата бе черна, сякаш в траур, но дрезгавите гласове подвикваха:

         – Машала! Чая шукария!

         Звезда бе прочута с умението си да разпалва мъжките страсти до кръв. Заради нея се водеха битки, лъсваха ножове, всички протягаха ръце да я докоснат, да усетят миризмата й на разгонено животно и на някакви тайни билки, каквито само старите софийски циганки познаваха.

         Младоженецът беше младо момче в бяла риза – пияно от сутринта, то се валяше недалеч в тревата. А булката, мъничка, още дете, но вече с напращял корем, седеше до скута на майка си и плачеше – дали за себе си, или за бъдещата си рожба, която щеше да се роди сред целия този необуздан човешки водовъртеж.

         В съседното село също вървеше сватба. Оттам бяха надошли млади цигани да погледат кючекинята, а пък – ако стане – и да я отмъкнат за своя празник. Най-напереният от тях, разгърден и космат, приближи шукарията, която си бе дала почивка, и започна да я уговаря да тръгне с тях, щели да я затрупат с пари и пендари. Звезда само се смееше и не казваше нито "да", нито "не". Мъжете от Сарая обаче се усетиха, наобиколиха я и не даваха на никого да припари до тяхната кючекиня. Замириса им на кражби и отвличания, каквито самите добре познаваха! Един от придошлите им рече нещо обидно по тънката част и след блъскане и псувни започна голямото сбиване.

         Не се разбираше кой срещу кого налита, кой на кого се заканва, кой кого удря. По-малкият брат на младоженеца падна на калната земя, остана да лежи безжизнен, а от лицето му течеше кръв. За миг боят спря, всички се отдръпнаха уплашено, а майката се хвърли върху детето си:

         – Само жив да си! Моля ти се, не умирай!

         Прислони глава до гърдите му, за да се увери, че диша, после прегърна окървавената му глава и се разрева като обезумяла.

         Сред мургавото множество имаше само един бял мъж – пианистът. Той гледаше всичко това, а когато напрежението понамаля и всички зацелуваха шишетата с ракия, се приближи до Звезда:

         – Виж какво вършиш с хората. Казвам ти, по-добре си върви!

         Смуглата кючекиня се разсмя диво, откри златно зъбче и отвърна с присмех:

         – Шоро баро годзи нанай!

         Попита стария циганин:

         – Какво значи това?

         – В голяма глава ум няма!

         Пианистът, или какъвто там беше, се дръпна, отиде до бараката в края и докато се облекчаваше, си припомни няколко стиха от младостта:

 

Но виж, на моята любов очите

са черни, сякаш жалят в черен креп

онези, чийто смугъл чар укрит е

под светъл грим, кощунствен и нелеп.

И тъй добре й траурът отива,

че "смугла" става равно на "красива"!

 

         Денят преваляше, черните биволи край напоителния канал гледаха безучастно с огромните си красиви очи и преживяха, а от муцуните им капеше пяна и потъваше – както всичко – в земята.