Венцеслав Константинов

 

 

Д А   О П И Т О М И Ш   Н О Щ Т А

 

         Когато вечер се завърнеш уморен и в мисълта ти има само един въпрос: дали да се съблечеш и тогава да хапнеш, или първо да се нахраниш, да се натъпчеш – в тази секунда не ти остава друго, освен да изгониш и тази едничка мисъл от главата си и да кажеш просто "лека нощ". На себе си и на всичко.

         После с премалели нозе да се дотътриш до леглото, да пуснеш радиото и с полусънна усмивка да потънеш в музиката.

         А жената се скланя над главата ти и пита:

         – Какво пишеш?

         Усмихваш се в себе си, защото нищо не пишеш, пък и жената не съществува. Въпреки това тя отново пита:

         – Какво пишеш?

         После поклаща глава, съвсем близо до твоята, и срича бавно думите, които си подредил. А ти палиш цигара и слушаш как до тебе жената чете, цъка недоволна, недоволна от нещо, което не разбира.

         Никак не е глупава тази жена, а само малко объркана – заради тебе, естествено. И както е объркана, не може да ти обясни защо клати глава, а и ти не искаш да ти обясни, защото ако узнаеш, със сигурност ще се събудиш. А това значи най-после да заспиш, от което най-много се страхуваш...

         Музиката се усилва, обгръща те като ласка, та ти се иска да я уловиш с два пръста и да я изхвърлиш през прозореца. Но не можеш, защото старото радио те гледа строго с блестящите си копчета. В дивата нощ гръмва църковен орган, някаква разпокъсана синева, устремена към небесата и ревяща от безсилие – засяда дълбоко в твоите плитчини и те безпокои възторжено.

         В този миг ти хрумва – чакал си този миг, – хрумва ти, че всъщност всичко е просто лъжа, защото жената действително съществува. Тя е до теб и кротко гали косата ти, вече не поклаща глава – просто е една мила и добра жена, която те гали по косата и те пита дали искаш да вечеряш, защото знае, че си гладен. Продължаваш да се взираш през дима на цигарата с неясно очакване, но се подчиняваш – гласът на жената е избледнял, вместо него в ушите ти звъни вечерната умора – и ти, съблечен, подчинен, сядаш да вечеряш, защото наистина си гладен.

         Наистина си гладен, но жената пак пита дали искаш да вечеряш. Опитваш се да й отговориш, но това те отвлича от нещо друго, нещо, което те обладава с непозната сила, плътно те обхваща, бавно и уверено. И пак седиш пред себе си и забравяш да ядеш – въпреки подканите на милата жена. Взираш се в тъмнината навън и се мъчиш да си спомниш НЕЩО, но не можеш, защото отдавна си разбрал, че не е по силите ти. И тази мъртва неизвестност ти причинява мъка, която ти дава надеждата, а може би и вярата – да, вярата, – че все някога ще съумееш да го уловиш, да го разбереш и да отговориш на жената, която се скланя над теб и пита:

         – Какво пишеш?

         Но сега само се усмихваш в себе си и казваш, че нищо не пишеш, защото няма нищо за писане, а в клавиатурата на пишещата ти машина има само една буква, една гласна – пълна и звучна, – която яростно блъскаш с всичките си пръсти, с всичките си сетива, с всичките си надежди, че ще го уловиш, но винаги излиза едно черно и безсмислено петно – понякога прилича на много написани една върху друга думи, но в повечето случаи не прилича на нищо.

         И тогава, в твоя страх, в твоето страдание, напомнящо вече щастие, в твоята неувереност и слабост, завиваш се презглава и отпъждаш жената, за да те остави да заспиш, отпъждаш и клавиатурата с нейния единствен пълногласен звук, за да те остави да заспиш, отпъждаш накрая себе си, за да се оставиш да заспиш, да заспиш, от което най-много се страхуваш...