Венцеслав Константинов

 

 

Д А М А Т А   И   К Р А Д Е Ц Ъ Т

 

         Крадецът забелязва още отдалеч изисканата дама, която прекосява булевард "Витоша". Облечена е в скъпо кожено палто от неизвестно животно. Навярно истинско, никаква имитация! Походката й е тежка, но плавна, излъчва достойнство. Над булеварда вече притъмнява и крадецът решава, че това е неговият късмет за деня.

         Проследява дамата по оживения тротоар покрай светещите витрини. От близките заведенията долита музика, вътре седят хора, приказват и се смеят, но крадецът има само една цел – богатата дама. Върви подире й, леко размечтан каква ли облага го чака, привиждат му се пари и бижута. Защото по ръцете на дамата, когато я наближава, забелязва едри пръстени със златни отблясъци. Така че я преследва с още по-силен порив, като влюбен, увлечен от неустоимия чар на заможна жена.

         Дамата свива по една тясна улица, наобиколена от стари и достолепни сгради. Младият крадец се поколебава за миг, улицата е празна и той се чувства неуютно, сякаш някой го наблюдава. Свикнал е да се слива с тълпата, тогава става невидим. Но бързо се окопитва, хвърля недопушената цигара, и се залепя плътно до жертвата си. Жената усеща, че някой върви по петите й, ускорява крачките си, дори се опитва да тича, като се оглежда за помощ. Не вижда лицето на преследвача си, но е сигурна, че е подлец, който не се спира пред нищо.

         Най-после дамата влиза във входа на кооперацията си, но крадецът бързо слага крак на вратата и се вмъква след нея. Вътре здраво я улавя, притиска я с цялото си тяло към стената и прошепва страшно:

         – Давай парите и всичко ценно!

         При това усеща скъпия й парфюм – непознатото, изтънчено ухание го замайва. Не е докосвал такава жена. Дамата понечва да извика, но крадецът й запушва устата. Ръката му е груба, силна, с мирис на евтин тютюн и на нещо много мъжко. Крадецът изсъсква:

         – Ако не дадеш всичко, дотука си, да знаеш!

         Дамата отпада, с треперещи пръсти отваря чантичката си и изважда портмонето. Подава му го и изхълцва:

         – Моля ви, оставете ме, оставете ме!

         – Сваляй пръстените! – позапъва се крадецът, но гласът му е неумолим. Чувал е, че циганите с клещи отрязват пръстите заедно с венчалните халки, когато не могат да ги смъкнат. Това не му харесва. Но повтаря:

         – Сваляй ги, ти казвам, да не стане лошо!

         Сам започва да смъква златните пръстени със скъпоценни камъни. Дланите на дамата са нежни и пръстените се изтръгват лесно. Жената е примряла и не се съпротивлява.

         – Ами това на шията ти, злато ли е? Я да видим!

         И крадецът бръква в пазвата на сякаш потъналата в несвяст дама и изтегля медальона. При това докосва пищната й развълнувана гръд.

         Дамата се отпуска съвсем и се разплаква. Обгръща крадеца с ръце, сякаш намира в него отдавна търсена опора. Безпомощно изхлипва:

         – Вземи ми всичко! Вземи ме цялата!

         Младият крадец се сепва, усеща, че нещо не е наред и се обърква. Хвърля на земята портмонето, пръстените, медальона. И побягва като опарен.