Венцеслав Константинов

 

 

Д А М Я Н

 

         Никой не приказваше за любов, но това бе най-важното в ума на всеки музикант. На китара в оркестъра свиреше мълчаливо момче от цигански произход, много красиво и изискано. Обличаше се елегантно – носеше карирано сако и панталони в тъмен цвят, към тях си слагаше различни вратовръзки, а на мургавото му лице проблясваха леки очила със златни рамки. Мето търпеливо очакваше в ресторанта да дойде момичето на живота му – всичко в него бе заради нея.

         Мето говореше правилен български – ясно и точно, като добре овладян чужд език. Затова пък не знаеше и дума английски. В репертоара на оркестъра имаше една стандартна пиеса на Джордж Гершуин "The Man I Love" (Човекът, когото обичам). При обсъждането какво да изпълнят, вместо "Дъ ман ай лъв" Мето чул "Дамян е лъв" и оттогава всички през смях му викаха:

         – Хайде да хванем Дамян!

         А Мето се изчервяваше и ставаше още по-красив – същински индианец. Само дето момичето му не идваше.

         Свиреха в ресторанта на Аерогара София – да подслаждат часовете на пътниците, които чакаха да кацне закъсняващата машина или да излети техният самолет. Ресторантът беше скъп, ексклузивен и обслужваше главно чужденци. Оркестрантите имаха право на намаление при храната, защото заплатите им бяха скромни. Споразумели се бяха с келнера да се подписват за най-скъпите ястия – например мешана скара, – а да получават нещо друго, по-евтино. Разликата в цените деляха с келнера и така всички бяха доволни.

         На 14 юли, деня на падането на Бастилията, в ресторанта седеше група оживени французи, които пиеха младо божуле и очакваха своя самолет да ги отведе в родината, за да честват заедно със сънародниците си националния празник. За да ги зарадват, музикантите изпълняваха парижки валс-мюзет, а после мелодии на Ив Монтан, Едит Пиаф и Шарл Азнавур. Гостите се заслушаха с внимание и усмивки. Накрая оркестърът засвири "Марсилезата", леко джазирано. Французите заръкопляскаха, станаха на крака, вдигнаха чаши и запяха в ритъма на нестройното изпълнение:

         – Allons enfants de la Patrie!

         А оркестърът завика от сцената:

         – Vive la France! Vive la France!

         Французите се въодушевиха и пожелаха да почерпят. Музикантите си поръчаха по една голяма водка "Смирнов" и келнерът, след като си смигнаха, донесе питиетата. Вдигнаха наздравица, чашите блестяха на обедното слънце, самолетите кацаха и излитаха, шумът беше възбуждащ и международен.

         Отпиха по глътка и тогава Мето, изисканото циганче, се развика, че на него са му дали вода, а не водка. Набързо му обясниха, че не може да пият водка по обед и то на работа, а парите ще си ги поделят с келнера. Мето така и продължи да се чувства измамен и не искаше да приеме нито лев. Беше честен като прероден циганин! Французите нищо не забелязаха и, все така щастливи, си тръгнаха, за да вземат въжделения самолет за Париж.

         И ето, най-после се появи момичето на Мето! Красиво смугло създание с големи маслинени очи. Но не дойде само – държеше за ръка едър наперен мъжага с лилави устни и златна верига на врата. Седнаха на съседната маса и поръчаха: да пийнат по едно мартини, ама сухо, преди самолетът да ги отведе на морето, като бели хора. Мургавелката не поглеждаше към Мето, а той не сваляше очи от нея.

         Накрая китаристът преглътна една сълза и викна:

         – Хайде да хванем Дамян!