Венцеслав Константинов

 

 

Д О Н Ю

 

         В селото живее червенобузест мъжага с хитровато присвити очи, който се има за голям авджия. По плевнята му са накачени кожи от лисици, които той "лично" отстрелял. Доню Абраша е голям самохвалко, твърди, че някога бил кмет на селото и водел местната ловна дружинка. Веднъж, връщайки се от лов, без да е ударил нищо, попада на един риж котарак и го застрелва за разтуха. После разправя, че така е отървал селото от този звяр – котаракът се е изхитрил да се промъква в курниците, да блъска едно в друго прясно снесените яйца и да ги изблизва. И наистина селяните намират само черупките, смятат, че разбойникът е лисица, докато не мярват пухкавата опашка на рижия котарак.

         За Нова година приятели отиват в родопското село да посрещнат празника сред планината. На сутринта излизат да разходят кучето си – огромен дог. Януарският ден е студен, но слънчев, снегът искри и скрипти под обувките. Тръгват по пътя към разклона. Изведнъж пред тях изниква Доню:

         – Ей че голямо куче! С какво го храните, бе?

         – С пържоли и червено вино.

         – Хайде де! – не вярва Доню.

         – Че дай да пробваме.

         Доню влиза в къщата си и след малко се връща с чиния пържоли и купа червено вино. Дават на кучето да подуши виното, но то извръща нос. Тогава приятелите започват да опитват от виното и мръвките и все нещо не ги одобряват.

         Така изяждат и изпиват всичко. Доню ги гледа учуден. Обясняват му:

         – Не ти казахме, че догът пие само френско вино.

         В селската кръчма Доню обича да разправя къде е пътувал, какво е видял, но не е ходил "на София".

         Един ден намисля да посети столицата. Напълва една чанта с местни картофи за армаган, взима автобуса до Пловдив, оттам влака за София и пристига на Централна гара. Поразпитва как да стигне до ЦУМ (Централният универсален магазин е притегателно място за всички провинциалисти). Хваща седмицата и слиза при Халите. Решава да погледне какво продават в огромния магазин. За всеки случай прескача трамвайните линии – да не го удари ток.

         Не е виждал толкова много хора накуп. Минава през турникета – въртящата се вратичка, която пропуска посетителите само навътре – и се заозъртва в богато подредените щандове. Нищо не му харесва и тръгва да се връща. Добре, но вратичката не иска да се отвори навън и Доню се запретва да я прескочи. Но като се хваща за металната пръчка, турникетът се врътва към него и го събаря. А Доню се търкулва на пода, чантата му се разтваря и от нея се разпръсват домашните картофи. Доню с мъка се изправя и почва да си събира стоката – някои картофи са се заврели под щандовете и той се опитва да ги достигне с крак. Хората наоколо се смеят, а някакъв "софиянец" му подвиква:

         – А бре, село, що си не одиш у дивотията!

         Бай Доню взима обратния трамвай до гарата, хваща първия влак за Пловдив, оттам с някакъв камион стига до разклона, после пеша до селото, като през цялото време мъкне чантата с картофите.

         След тази случка Доню намразва до смърт и София, и софиянци, и кучетата им.