Венцеслав Константинов

 

 

Г О Р Д О С Т Т А

 

         В пограничното поделение се случват необичайни неща. Всички офицери и повечето войници са пратени тук заради провинения. Командирът, нисичък на ръст майор, е непрекъснато зъл и раздава наказания. Говори се, че в Бургас имал красива жена и за да го отдалечат от нея, мераклии сред началниците го пратили на границата.

         Всичко тук е немарливо, службата се гледа нехайно, рядко идват инспекции. Някои офицери ходят разгърдени и с навити ръкави, а войниците – по потник и гуменки. Единствен стегнат и винаги опрятен е старши лейтенант Кръстев – взводният на радистите. Кръстев е висок, съсухрен от алкохол немлад мъж с тясно изпито лице и интелигентна миша физиономия. Никой не знае откъде е дошъл, има ли семейство, деца. Взводният е строг, но затова пък несправедлив. Гледа пронизително и с писклив глас издава безсмислени заповеди, които после сам отменя. Изглежда, бои се, че не го уважават достатъчно, затова е неумолим и взискателен, но без злоба. Още първия ден изправя новодошлия войник пред строя и му заповядва да разкаже за какво нарушение е тук. После се приближава, преглежда копчетата на куртката му и ако някое виси, откъсва го и налага едно денонощие арест за "неопрятност". Всички се подсмихват, защото знаят, че това е само театър за "тежест" и правене на впечатление. Арестът представлява паянтова дървена колиба без врата под дърветата. Отпред застава караул – за да не избяга арестантът. Скоро се появява с цялото си величие старши лейтенант Кръстев. След като прецени, че е "взел страха "на войника, с тържествуваща усмивка го освобождава.

         Радиоколата на поделението е тясна, но уютна. Има масичка, на която радистът може да пише, и мощен радиоприемник, по който се хващат на къси вълни станции с музика, макар това да е забранено. Приемникът трябва винаги да е настроен на определена военна кодирана честота, за да бъде по всяко време надеждна безжична връзка с центъра. Радистът знае кода и е в състояние да върне стрелката на правилното място за секунди.

         Веднъж край радиостанцията се появява сиво магаре. Дни наред никой не го подирва и то кротко си пасе свежата тревица. Тогава някой решава, че магарето е турско и е минало границата. Старши лейтенант Кръстев само се усмихва презрително. Момчетата от кухнята улавят животното, набързо го заколват и от месото правят кюфтета. Всички ядат до пръсване – и войници, и офицери. Само не и старши лейтенант Кръстев.

         Скоро след това от селото пристига с джипка партийният секретар и председателят на селсъвета, за да си търсят добичето. Настъпва голямо смущение, идват и при радиоколата. Председателят пита:

         – Момчета, да сте виждали тъдява едно сиво магаре?

         Споглеждат се. Накрая някой промънква:

         – Май се мотаеше наоколо.

         – Ами къде е сега?

         След дълго мълчание лицето на дежурния офицер просветва и той бодро израпортува:

         – Ами другарю председател! Магарето сигурно е минало нелегално границата и турците са го направили на кюфтета. Нали не ядат свинско?

         – Как не се сетих! – удря се по челото председателят и заедно с партийния секретар отпрашват обратно към селото.

         Цяла седмица наоколо вони на печено месо. Бедата на радиста обаче е друга – наблизо няма вода и трябва всеки ден с бутилки да си носи от чешмата край плаца. На боклука зад кухнята намира пробита кофпомпа и след известно умуване я запушва с разтопен дзифт. За кранче закрепя една стара канелка. Окачва кофпомпата на дърво край радиоколата, донася на няколко пъти вода и я напълва. Така има възможност да се измива и дори да пие от леко миришещата на асфалт течност. Над кофата слага парче счупено огледало и сутрин разглежда подпухналата си от съня физиономия.

         Понякога старши лейтенант Кръстев наминава към радиоколата, за да се увери, че всичко е наред и кара радиста да припалва двата електрогенератора. Ако не тръгнат от първия път, заплашва го с наказание. Радистът вече е придобил опит и леко се справя. Когато вижда съоръжението за миене, взводният пита откъде е тази кофпомпа и като се уверява, че е бракувана и лепена с дзифт, се усмихва победоносно. Дори си полива, изплаква си лицето и се избърсва с кърпата, която виси на един пирон. После се оглежда в счупеното огледало и по лицето му плъзва доволство. Не казва нищо повече.

         Все пак "гласува доверие" на радиста. Започва да го извежда от поделението под претекст, че ще му преписва на машина пиесата на Ханс Пфайфер "Празникът на фенерите", която смята да "постави" в поделението за Нова година. Старши лейтенантът има артистични заложби. И докато радистът трака на старата машина в селското кметство, взводният ощастливява в съседната стая жената на кмета.

         Веднъж, докато радистът преписва, пристига задъхан войник и пита къде е взводният, имало повреда в радиостанцията. Естествено, радистът не издава нищо и войникът го повежда към поделението. Там го чака лично командирът и като наругава здравата "радиолюбителя Кръстев", който отговарял за комуникациите, казва, че вече половин час нямали радиовръзка с центъра в Бургас, а това било "извънредно произшествие". Пита радиста дали разбира нещо от радиостанцията и като чува утвърдителен отговор, го праща в радиоколата. Радистът разглежда схемата на предавателя и преценява, че дефектът е в захранването. По монтирания специално за целта уред проверява какво е състоянието на радиолампите и установява, че една от тях е изгоряла. С риск, че извършва нарушение, разкъртва ключалката на сандъка с резервни части, открива нужната лампа, изтегля съответния блок от системата и подменя лампата. Станцията заработва. Трябва само да се настрои предавателят на кодираната честота, което радистът е правил десетки пъти. Накрая пъхва изгорялата лампа между резервните и затваря сандъка. Връща се при командира да докладва, но той по телефона вече е узнал, че радиовръзката с Бургас е възстановена и лично изказва на радиста "служебна благодарност", като продължава с голямо настървение да ругае и заплашва с наказание развратника старши лейтенант Кръстев.

         Радистът така се възгордява от похвалата, че му се приисква да разбие кода, по който се настройва предавателят. За целта пуска сигнал и се опитва да го улови с приемника. Накрая успява! Намира някаква турска военна станция, настройва предавателя според изчисленията си на нов код и казва няколко думи на турски:

         – Мархаба, аркадаш! Зорлем гюзеллик олмаз, олсун йермаз! (Здравей, приятелю! Насила хубост не става, а и да става – не бива.)

         Отсреща замлъкват, което означава, че станцията е настроена правилно и са го чули. Доволен от себе си, радистът веднага пренастройва предавателя на редовните вълни, а по приемника си пуска музика.

         Не щеш ли, в Бургас засичат разговора с вражеската радиостанция и решават, че в района действа диверсионна група, която следва да бъде обезвредена. Веднага от центъра поемат с джипки и апаратура висши офицери и специалисти по проследяване на радиосигнали, като се надяват да прехванат ново съобщение. Предстои нечакана инспекция. Но старши лейтенант Кръстев има "приятелка", телефонистка в близкото село. Тя му се обажда и предупреждава, че военни джипки пътуват към поделението, та да имат готовност да ги посрещнат. Старши лейтенантът докладва на командира и той с гняв и ругатни нарежда всички военнослужещи да се приведат в опрятен вид, плацът да бъде изметен и дори да се белосат с вар камъчетата, ограждащи пътеките между бараките.

         След половин час с гръм и трясък пристига инспекцията. Оглеждат всичко и накрая се отправят към радиоколата. Изненадват радиста, че слуша музика, и той бързо пренастройва приемника, но това прави по-скоро лошо впечатление. Нареждат му да припали електрогенераторите – извършва го от първия път.

         Инспекцията си заминава, без да заловят диверсантите, но с подозрения и заявено недоверие към командира на поделението. На другия ден командирът изправя пред строя старши лейтенант Кръстев и му налага наказание строго мъмрене за неизпълнение на войнските порядки и за разгулни деяния. Взводният се изсмива:

         – Разгулните деяния ги пишете на жена си!

         При тези думи командирът прибелява и изважда пистолета.

         – Стреляй бе, страхлив рогоносец! – виква взводният.

         Онзи трепери, приближава се, надига се на пръсти и зашлевява високия старши лейтенант. Кръстев изтръгва пистолета от ръцете на майора, допира го до слепоочието си и се застрелва пред всички войници и офицери.

         Старши лейтенант Кръстев е горд, самотен и отчаян човек, ненамерил място под слънцето. А може би под луната?